Реймънд Фийст
Мрак над Сетанон (5)

Глава 4
Препускане

Томас се събуди.

Нещо го бе призовало насън. Той скочи, разтърка очи и се огледа в тъмното. Свръхчовешкият му взор отличаваше всеки детайл в спалния обков, все едно че беше привечер. Покоите на кралицата и нейния принц-консорт не бяха големи. Издълбани бяха в хралупата на живо, могъщо дърво; Не забеляза нищо нередно. За миг се притесни да не би ужасните сънища от близкото минало да са се върнали, но след като се разбуди съвсем, отхвърли това опасение. Точно тук той беше пълен господар на обладалото го могъщество. Въпреки че старите ужаси често изникваха в ума му най-нечакано.

Томас погледна съпругата си. Агларана спеше дълбоко. После стана от ложето и пристъпи до малкия Калис. Вече двегодишно, момчето спеше в малка дървесна кухина до покоите на родителите си. Невръстният принц на Елвандар също спеше дълбоко, с кротко и спокойно личице.

А зовът дойде отново. И Томас разбра кой го зове. Не че бе сигурен откъде иде зовът, но изпита чувство на обреченост. Пристъпи до провесеното на сухия клон снаряжение в бяло и златно. Обличал бе тези одежди само веднъж след края на Войната на разлома, за да унищожи Черните кръвници, дръзнали да прекосят границите на Елвандар. Но сега съзнаваше, че е време отново да ги навлече.

Откачи тихо златната броня и излезе навън. Лятната нощ бе натежала от аромата на горски цветя, смесен с дъха на прясно изпечените за утрешните ястия лешникови питки.

Заоблича Томас бойните си одежди под зеления покров на Елвандар. Върху долната риза и панталоните нахлузи тежката жилетка с плетената златна ризница, а върху нея — белия табард с извезания на гърдите златен дракон. После окачи на тежкия колан златния си меч, сложи на главата си златния шлем и накрая вдигна белия щит.

Дълго стоя така, снаряжен в доспехите на Ашен-Шугар, последния от расата на валхеру, Властелините на дракона. Свързваше ги пронизало тъканта на времето мистично наследство и по някакъв непонятен начин Томас се бе превърнал колкото в човек, толкова и във валхеру. Същността му си бе останала почти непроменена — простосмъртен, роден и отгледан от обичните си баща и майка в готварницата на Крудий, но силите му след тази тайнствена връзка далеч надвишаваха човешките. И тази нечовешка мощ не произхождаше вече от самите доспехи — те се бяха оказали само проводник, сътворен от чародея Макрос, замислил по някакви свои, неведоми причини Томас да наследи древното могъщество на валхеру. И сега то се таеше в глъбините на естеството му, но Томас все така се чувстваше смален, щом наденеше белозлатите доспехи.

Младият мъж притвори очи и с недосягано от векове изкуство пожела да отпътува там, където го зовяха.

Златно сияние го обкръжи и изведнъж той се понесе сред дървесата на елфския лес, по-бързо от човешки взор. Прелетя като светлина покрай нищо неподозиращите елфски постове и се озова насред просторна морава далече на северозапад от двора на кралицата. После отново се въплъти в телесната си форма и потърси с очи оня, който бе изпратил призива. Откъм дърветата се приближи мъж в черен халат и с безкрайно познато на Томас лице. Прегърнаха се. От деца бяха расли като братя.

— Странна среща, Пъг — рече Томас. — Познах зова ти като подпис върху пергамент, но защо бе нужно това чародейство? Защо просто не ми дойде на гости у дома?

— Трябва да поговорим насаме. Ида от много далече.

— Каза ми го Арута миналото лято. Каза, че си останал в света на цураните, за да разбереш нещо за това, което стои зад черните набези на Мурмандамус.

— Научих някои неща през тази година, Томас. — Пъг заведе Томас до едно паднало дърво и двамата седнаха на гнилия ствол. — Вече съм сигурен без капка съмнение, че зад Мурмандамус стои онова, което цураните наричат Врага. Древно същество или сила с невъобразими възможности, тази ужасяваща стихия се стреми да проникне в нашия свят и именно тя дърпа конците на моредела и неговите съратници, но с каква точно цел — не знам. И за мен все още е непонятно как трупането на моределските пълчища или убийството на Арута може да помогне на Врага да проникне в нашето времепространство. — Пъг замълча за миг. — Толкова много неща все още не разбирам, въпреки всичко научено. Почти бях вдигнал ръце след проучванията си в библиотеката на Конгрегацията. Намерих само едно. — Погледна приятеля си напрегнато. — Беше съвсем смътен намек, бледа следа, но ме отведе далече на север в Келеуан, в едно приказно място под полярния лед. Последната година преживях в Елвардейн.

Томас примигна объркано.

— Елвардейн ли? Но това означава „убежище на елфите“, тъй както Елвандар значи „дом на елфите“. Кой…

— Учих се при елдарите.

— Елдарите! — Томас изглеждаше още по-объркан. В главата му като порой се изсипаха спомени от живота му като Ашен-Шугар. Елдарите бяха най-доверената каста от расата на елфите за господарите им, Властелините на дракона. Те единствени бяха имали достъп до несметните съкровища, плячкосвани от многобройни светове из вселената от Драконовите властелини. Бяха нищожни в сравнение със своите господари. Ала в сравнение с всички други смъртни твари, обитавали Мидкемия, представляваха могъща раса на чародеи. Бяха изчезнали по време на Войните на хаоса и ги мислеха за загинали заедно с легендарните им владетели.

— Келеуан се оказа свят колкото на цураните, толкова и на елдарите. И двете раси са намерили там убежище през Войните на хаоса. — Пъг замълча замислено. — Елвардейн е създаден като преден пост от елдарите за времена като днешното. Той е почти като Елвандар, Томас, съвсем малко по-различен. Щом пристигнах, ме посрещнаха така, сякаш бяха очаквали идването ми. Елдарите ме учиха. Но учението при тях бе по-различно от всичко, през което бях преминал. Един от тях, Акайла, като че ли отговаряше за обучението ми, но всъщност ме учеха мнозина. И през цялата тази година, докато живях под полярния лед, не зададох нито един въпрос. То беше… сънуване. — Пъг сведе очи. — Толкова странно… Сред всички хора само ти би могъл да разбереш какво имам предвид.

Томас положи ръка на рамото на Пъг.

— Разбирам те. Ние хората не сме създадени за такова вълшебство. — После се усмихна. — Но ние с теб трябваше да го научим, нали?

— Да. Акайла и останалите започваха да редят заклинания, а аз само седях и гледах. Така минаха няколко седмици, докато проумея, че ме подготвят. А после един ден… се свързах. Научих се да запридам заклинанията с тях. Оттогава започна обучението ми. — Пъг се усмихна. — Добре се бяха подготвили. Знаеха, че ще отида при тях.

Томас се ококори.

— Но как?

— Макрос. Изглежда, той им е казал, че може да ги навести ученик.

— Това подсказва за някаква връзка между войната и тези странни събития от миналата година.

— Да. — Пъг замълча. — Всъщност научих три неща. Първото е, че нашият възглед за различните пътища към чародейството е погрешен. Всичко е магия. Само ограниченията на този, който я практикува, предопределят пътеката, която ще избере. Второ — въпреки огромното познание, което натрупах, все още съм много далече от възможността да проумея всичко, което ми предадоха. Защото не само не можех да задавам въпроси, но и те така и не ми предложиха отговори. — Мъжът в черното потръпна. — Богове, те са толкова различни от… всичко останало. Не знам дали е заради изолацията им, заради това, че от толкова векове не са имали никакви контакти с други от своя вид или какво, но Елвардейн ми изглеждаше толкова чужд, че сега Елвандар ми се струва познат и близък като горите край Крудий. — Пъг въздъхна. — Такова безсилие изпитвах понякога… Всеки ден, щом се събудех, тръгвах да скитам из леса и да чакам възможността да се уча сама да ме споходи. Сега, след като Макрос го няма, знам за чародейството повече от всеки друг на този свят, но така и не знам нищо за онова, което ни заплашва. Все едно че изковаха от мен някакво сечиво, което не е в състояние само да проумее предназначението си.

— Но подозрения поне имаш?

— Да, макар че няма да ги споделя с никого, дори и с теб, преди да се уверя. Много научих, но ми трябва да науча още. Едно е сигурно — и това е третото от нещата, за които ти казах, че разбрах — и двата свята са застрашени от най-голямата възможна заплаха след Войните на хаоса. — Чародеят стана и погледна Томас в очите. — Трябва да заминем.

— Да заминем? Къде?

— Всичко това ще се разбере. Зле сме подготвени за предстоящата борба. Малко знаем за своя противник, а знанието иде бавно. Затова трябва да го потърсим сами. Ти трябва да тръгнеш с мен. Веднага.

— Но къде?

— Там, където бихме могли да научим онова, което ще ни даде предимство: при Оракула на Аил.

Томас го изгледа мълчаливо. През всичките години, откакто познаваше Пъг, никога не го беше виждал толкова напрегнат.

— На други светове? — попита воинът в бялото и златото.

— Да. Точно за това ми трябваш. Твоите умения са ми неподвластни. Разлом до Келеуан мога да отворя, но за странстванията по други светове само съм чел в хилядолетни томове… Двамата заедно имаме шанс. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Трябва да поговоря с Агларана…

— Не — пресече го твърдо Пъг. — За това си има причини. Преди всичко подозирам, че ни заплашва нещо невъобразимо. Ако подозрението ми се окаже вярно, никой не бива да узнае какво сме предприели. Да споделиш за нашето издирване с тези, които искаш да успокоиш, би означавало да рискуваме пълен провал. Би могъл да унищожиш тях самите. По-добре да ги оставим да се потревожат малко.

Томас се замисли. Едно бе сигурно за момчето от Крудий, превърнало се във валхеру: ако в цялата вселена имаше човек, комуто можеше изцяло да се довери, то този човек сега стоеше пред него.

— Никак не ми харесва, но ще се съобразя с опасенията ти. Как ще го направим?

— За да избродим вселената, за да се впуснем може би да преплуваме през потока на времето, ще ни е нужно да яхнем същество, което е подвластно само на теб.

Томас зарея поглед в далечината.

— Било е преди… векове. Също като бившите слуги на валхеру, онези, за които говориш, са укрепили волята си с времето и сега едва ли ще приемат да служат драговолно. — Замисли се, затънал в избледнелите от столетия спомени. — Трудно ще е, но ще опитам.

Томас стана, пристъпи до средата на поляната, притвори очи и вдигна ръце високо над главата си. Пъг го гледаше мълчаливо. Дълго време и двамата останаха неподвижни. После мъжът в белозлатите доспехи се обърна към чародея.

— Една от тях ми отвръща. Много отдалече. Но идва насам с огромна скорост.

Времето потече бавно, звездите по небесния купол следваха вечния си ход. А после от далечината се чу плясък на могъщи криле, порещи нощния въздух. Скоро звукът се усили, съпроводен с мощен полъх, и откъм звездите се спусна гигантски силует.

И ето че сред поляната плавно и леко кацна същество с колосални размери. Крилете, разперени на над сто стъпки от всяка страна, положиха с почти безшумна лекота насред мора̀вата тяло, надвишаващо на ръст и тегло и най-едрото същество на Мидкемия. Лунна светлина заблещука по златистите люспи на драконката. Главата й, голяма колкото фургон, се сниши и увисна малко над двамата мъже. Изгледаха ги две гигантски очи с рубинен цвят. И съществото проговори:

— Кой дръзва да ме призове?

— Аз, някогашният Ашен-Шугар — отвърна Томас. Огнените очи го изгледаха с раздразнение и любопитство.

— На волята ми господар да си ли възжела, понеже моите предци робуваха на твоите? Тогава знай: пораснало е племето на драконите в сила и в гордост. И няма веч да служим драговолно. Готов ли си да го оспориш?

Томас примирително вдигна ръце.

— Съюзници търсим, не слуги. Аз съм Томас. Онзи, що остана с Долган джуджето до Руагх в предсмъртния му час. Той за приятел ме броеше и с дара си направи ме валхеру.

Драконката се замисли. И отговори:

— Изпя се тази песен добре и гръмко, Томас, друже на Руагх. Знай, нивга в нашата вековна памет не се е случвало такова чудо. В предсмъртния си час Руагх обходи за последно небесата тъй, че сякаш младостта си беше върнал, и смъртната си песен той изпя с възторг и живост. А в нейните слова говореше се за Долган и теб. И с благодарност чухме тази песен ний всичките от змеевото племе. Заради тази ваша доброта ще те изслушам.

— Стремим се двамата с чародея към някакви места, откъснати от нас в пространството и времето. Но щом възседнем твоя гръб, преградата им ще сломим.

При тези думи драконката го изгледа злобно и попита:

— Но що за цел ви тласка към торвение подобно?

— Велика, ужасно бедствие грози света ни — каза Пъг. — Заплаха невъобразима дори за змеевия род.

— Странни неща на север размътват световния покой — отвърна драконката. — Зъл вятър вее по нощите напоследък. — Съществото се умълча, замислено над казаното. — Тогава… ще взема май да сключа сделка с вас. За начинание такова ще взема да ви пренеса с приятеля ти. Наричат ме Риатх. — Драконката сниши глава и Томас се качи сръчно и показа на Пъг къде да стъпи, та да не причини неудобство на гигантското същество. След това и двамата се наместиха удобно в плитката седловина между врата и раменете, малко пред крилете.

— Много сме ти задължени, Риатх — каза Томас. Драконът изплющя с могъщите си криле и пое към небето.

Стремглаво се издигнаха над Елвандар, здраво възседнали люспестия гръб. Риатх заговори:

— Дългът между приятели не е дълг. От потеклото на Руагх съм аз. За мен той бе това, което с вашите слова баща ще да се нарече, а аз на него — щерка. Макар при нас такива връзки да не са така съдбовни, както при човеците, все пак са важни. Хайде, валхеру, време е да ни поведеш.

И Томас привлече сили, забравени от векове, и пожела да преминат в онова място, отвъд пространството и времето, където неговите братя и сестри бяха вилнели преди хилядолетия, сеейки смърт и разруха из безбройни светове. И драконът полетя за първи път от векове и се понесе сред безкрайната шир на световете.

 

 

Томас насочи духом посоката на Риатх. Притиснат от неволята, намери в себе си сили, недосягани и неизползвани в този му живот. Отново се почувства обладан от естеството на Ашен-Шугар, но този път я нямаше всепоглъщащата лудост, която беше изтърпял преди да превъзмогне наследството на валхеру и да го подчини на своята човечност.

И пак тъй инстинктивно поддържаше илюзията за пространство около себе си, Пъг и дракона. Величието на милиарди звезди около тях осветяваше пътя им. Но и двамата знаеха, че не са в онова, което Пъг наричаше „реално пространство“, а че по-скоро се реят сред онази сива пустота, преживяна от чародея, когато двамата с Макрос бяха затворили разлома между Келеуан и Мидкемия. Но тази сивота нямаше материя, тя съществуваше сама по себе си, между самите нишки на тъканта на времето и пространството. Цял век можеше да прекарат тук и да се върнат след това към точката на тръгването миг след като са тръгнали. Нямаше време в това непространство. Но човешкият ум си имаше ограничения и не сега бе моментът да се подлагат на изпитания. Риатх като че ли беше безразлична към илюзията за пространство около себе си. Томас и Пъг усетиха как тя промени посоката.

Способността на съществото да се ориентира тук събуди интереса на Пъг. Хрумна му, че Макрос може би е усвоил способността да странства по своя воля между световете от времето, когато преди години се е учил при Руагх. Отбеляза си наум да подири в трудовете на Макрос сведения за това, като се върне в Звезден пристан.

Последва оглушителен тътен и излязоха, в нормалното пространство. Крилете на Риатх заплющяха силно и се понесоха сред яростни небеса, потъмнели от буреносни облаци, увиснали над зъберите на древни планини. Във въздуха се долавяше горчивият метален вкус на нещо гнило, разнасян от хапещия мразовит вятър. Риатх отпрати мисъл към Томас: „Чуждо ми е това място. Не ми харесва.“

Томас й отвърна на глас, за да чуе Пъг.

— Няма да се бавим тук, Риатх. И няма от какво да се боим.

„Аз не познавам страх, валхеру. Просто са ми омразни такива места.“

Пъг посочи с ръка и Томас се извърна да проследи жеста на чародея. И насочи с ума си дракона да последва командата на Пъг. Понесоха се над остри зъбери, над кошмарен пейзаж от изкривени канари. Могъщи вулкани в далечината храчеха към небесата гигантски стълбове черен дим, които се разгъваха при върха си като гъби, а основите им блестяха в оранжево сияние. Скалистите склонове грееха, нажежени до червено. Прелетяха над тях и закръжиха над някакъв град. По непристъпните му някога стени зееха широки пукнатини. Тук-там сред царящата разруха все още стърчаха останки от огромни кули. Не се виждаха никакви следи от живот. Понесоха се устремно към някогашния централен площад, събирал преди векове огромни тълпи. Сега се чуваше само плясъкът на крилете на Риатх, надмогващ ледения вятър.

— Къде сме? — попита Томас.

— Не знам — отвърна Пъг. — Знам само, че това е светът на Аил, или поне е бил.

Томас се загледа в свирепото белезникаво петно зад реещите се над тях тъмносиви облаци.

— Колко е странно всичко…

— Тукашното слънце е старо. Някога е греело като нашето, ярко и топло. Сега гасне.

Вещината на валхеру, задрямала от векове, се събуди в ума на Томас.

— Пред края е на своя цикъл. Знам. Понякога просто се стапят и изчезват. Друг път… избухват с титанична ярост. Чудно какво ли ще стане с него.

— Не знам. Навярно оракулът знае. — Пъг насочи Томас към очерталата се на хоризонта далечна планинска верига.

Могъщите криле на Риатх ги понесоха към планините. Градът се намираше в края на огромна низина, някога обработвана. Ала сега не беше останал и помен от нивя и ферми, освен изпънатата през равнината бяла отсечка на някогашен акведукт, безмълвен паметник на отдавна изчезнал народ. А след това наближиха планините и Риатх започна да се издига нагоре. И отново се понесоха над планински зъбери — стари и проядени от дъждове и бури.

— Ето там — посочи Пъг. — Стигнахме.

Покорна на духовните команди на Томас, Риатх закръжи над един от планинските върхове. Над обърнатите на юг скали пред очите им се разкри гладка и гола площадка пред устието на пещера. Мястото не беше достатъчно, за да може гигантският дракон да кацне на него, затова Томас впрегна вълшебната си дарба да левитира и смъкна себе си и Пъг от гърба на съществото. Риатх се раздели с тях с безмълвно послание, че ще отлети на лов и ще се върне по призива на Томас. Томас й пожела успех, но беше сигурен, че драконката ще се върне прегладняла.

Двамата се понесоха надолу през влажното обветрено небе, така потъмняло от бурните облаци, че не личеше ден ли е, иди нощ, и кацнаха леко на плоската издатина пред пещерата.

Загледаха се нагоре към изчезващата сред облаците Риатх и Пъг каза:

— Тук нищо не ни заплашва, но е възможно тепърва да ни се наложи да пропътуваме през гибелно опасни места. Вярваш ли, че Риатх наистина не познава страх?

Томас му отвърна с усмивка.

— Така мисля. В сънищата си за древните времена съм докосвал умовете на нейните предци, а спрямо тях тя е като тях, сравнени с твоя Фантус.

— Тогава имаме късмет, че се съгласи да тръгне с нас драговолно.

— Без съмнение. Можех да я унищожа. Но да я принудя? Не мисля. Времената на неоспоримата власт на валхеру са отминали безвъзвратно.

Пъг огледа злокобния пейзаж и каза:

— Колко тъжно и пусто е това място. В скрижалите, съхранявани в Елвардейн, този свят е описан. Някога са го красели огромни градове, бил е дом на могъщи държави. Вече нищо не е останало от тях.

— Какво ли е станало с хората му? — тихо попита Томас.

— Слънцето му е изтляло. Климатът се е променил. Земетръси, глад, войни. Каквото и да е било, донесло е пълна разруха.

Обърнаха се към пещерата, на чийто вход се бе появила човешка фигура, загърната от глава до пети в тежък халат с дълбока, скриваща напълно лицето качулка. Само една тънка ръка стърчеше от широкия ръкав. И тази ръка завършваше със старчески, сгърчени пръсти, стиснали чвореста тояга. Мъжът, или поне на такъв приличаше, запристъпва бавно към тях и заговори с толкова тънък глас, че сякаш вятър запищя изпод качулката.

— Кой дръзнал е да дири Оракула на Аил?

— Аз, Пъг, наричан също Миламбер, чародей на два свята — каза Пъг.

— И аз, Томас, наричан и Ашен-Шугар и дваж живял — добави Томас.

Прегърбената фигура им махна с ръка да я последват и влезе в пещерата. Томас и Пъг тръгнаха по нисък неосветен тунел. Пъг размаха ръце и засия светлина. Тунелът свърши в началото на кухина с чудовищни размери.

Томас се закова на място.

— Но ние сме само на няколко разкрача под самия връх. Тази пещера не би могла да се побере в…

Пъг сложи ръка на рамото му.

— Ние просто сме другаде.

Пещерата беше обляна от смътна светлина, струяща от стените и тавана, така че Пъг прекрати заклинанието си. В отсрещната страна на огромната кухина се виждаха още няколко качулати фигури, но никоя от тях не се приближи.

Старецът, който ги бе посрещнал на скалната площадка отвън, мина покрай тях и те го последваха. Пъг попита:

— Как да ви наричаме?

— Все едно е — отговори старецът. — Както ви харесва. Ние тук нямаме имена, нито минало или бъдеще. Ние просто сме онези, които служат на оракула.

И ги поведе към голям скален масив, плосък отгоре, върху който лежеше странно същество. Беше млада жена, или по-уместно бе да се каже — момиче, навярно не повече от четиринадесетгодишно, или малко по-голямо. Трудно беше да се прецени. Беше съвсем гола и тялото й бе покрито със струпеи, спечена кал и собствените й екскременти. Дългата й кафява коса беше мазна и сплъстена от нечистотиите. Щом пристъпиха към нея, очите й се разшириха, тя се дръпна изплашена назад и запищя. За двамата мъже бе повече от очевидно, че е съвсем луда. Писъкът заглъхна и преля в истеричен смях. Изведнъж момичето млъкна, вдигна очи, изгледа преценяващо двамата млади мъже и започна да дърпа с пръсти косата си в налудничаво подражание на ресане, сякаш изведнъж загрижила се за външния си вид.

Старецът безмълвно посочи момичето с тоягата си.

— Това значи е оракулът?! — промълви удивен Томас. Старецът фигура кимна.

— Това е сегашният оракул. Тя ще служи до смъртта си, после ще дойде друга, а тя самата дойде, когато предишната пророчица умря. Тъй е било винаги и тъй ще бъде вовеки веков.

— Как сте оцелели на този мъртъв свят?

— Търгуваме. Нашата раса загина, но други, такива като вас, ни търсят. Преживяваме някак. — Той посочи присвилото се сред камънаците момиче. — Тя е богатството ни. Питайте каквото пожелаете.

— А цената? — попита Пъг.

— Питайте каквото пожелаете — повтори мъжът. — Оракулът отговаря, както реши и когато реши. Тя ще назове цената. Може да поиска сладкиш, плод или да изяде сърцата ви все още туптящи. Току-виж си поискала дрънкулка за игра. — Посочи купчината странни вещи, струпани в ъгъла. — Сто овци може да поиска, или сто оки жито, или злато. Вие сте тези, които трябва да решите дали знанието, което търсите, си струва поисканата цена. А понякога се случва и да не отговори, каквото и да й предлагат. Капризна е природата й.

Пъг пристъпи към боязливо присвилата се девойка. Тя го изгледа, усмихна се и опипа разсеяно косата си.

— Искаме да научим бъдещето — каза Пъг.

Очите на девойката се присвиха и изведнъж и най-малкият намек за безумие в тях изчезна. Все едно че в нея изведнъж се всели някоя друга личност и тя отвърна със спокоен глас:

— И ако го научите, ще ми платите ли цената?

— Назови цената си.

— Спаси ме.

Томас погледна озадачено водача им. Старческият глас отвърна на немия му въпрос като шепот на есенен вятър сред сухата шума.

— Ние всъщност не разбираме какво казва. Тя е заклещена в примката на своя ум. Точно тази лудост й носи дарбата. Освободиш ли я от тази лудост, тя няма повече да бъде оракул. Тъй че може би влага друго значение.

— От какво да те спасим? — рече Пъг.

Момичето се засмя, а после спокойният глас се върна.

— Ако не разбирате, не можете да ме спасите.

Фигурата в халата само сви рамене. Пъг се замисли и каза:

— Мисля, че разбирам.

Посегна и хвана главата на момичето с две ръце. То се вкочани, готово да запищи, но Пъг отпрати към ума му послание, носещо утеха. Това, което се канеше да стори, обикновено се смяташе за деяние, достъпно само за жреци, но времето, преживяно сред елдарите в Елвардейн, го бе научило, че границите на всяко чародейство са тези, които си налага самият чародей.

Пъг притвори очи и навлезе в лудостта.

 

 

Обкръжаваха го подвижни стени. Стоеше сред лабиринт от безумни цветове и форми. Хоризонтът се менеше с всяка стъпка и перспектива не съществуваше. Пъг погледна към дланите си и видя как те изведнъж пораснаха колкото дини, след което също така внезапно се свиха до размера на бебешки юмручета. Вдигна очи и видя как стените на лабиринта се приближават и отдалечават безредно, а цветът и блясъкът им се менят също така без порядък. Дори подът под нозете му, допреди миг разчертан на червени и бели квадрати, внезапно преля в шарка от черни и сиви линии, а после — в огромни безформени петна синьо и зелено на червен фон. Яростни светлини безразборно блясваха от всички посоки, за да го заслепят.

Пъг се овладя и наложи собствените си възприятия. Знаеше, че все още е в пещерата и че цялата тази илюзия около него е само продължение на стремежа му да придаде физическо подобие на лудостта на момичето. Най-напред укрепи средоточието си, за да престанат крайниците му да се свиват и разширяват. Не биваше да действа прибързано нито за миг, за да не доунищожи и без това крехкия и разстроен разсъдък на момичето, а нямаше как да прецени какво можеше да му причини той при този контакт. Можеше да попадне например в клопката на лудостта й — твърде неприятна перспектива. През последната година Пъг до голяма степен се бе научил да държи уменията си под контрол, но също така бе узнал, че са ограничени, и съзнаваше, че това, което прави сега, е доста рисковано.

След това укрепи онова, което го обкръжаваше непосредствено. Спря отдръпванията и пристъпите, вибрирането на стените и ослепителните светлини. Осъзна, че посоката е без значение, и тръгна. Вървежът, знаеше го, също бе илюзорен, но илюзията за движение му бе необходима, за да достигне сърцевината на съзнанието й. Както всяка задача, и тази изискваше някаква рамка за съотносимост, някаква координатна система. Пъг можеше да реагира само на онова, което разстроеният й ум сънуваше за него.

Изведнъж нещо го тласна сред непрогледен мрак, толкова безмълвен, че само смъртта можеше да се сравни с покоя му. А после до сетивата му стигна самотен и странен звук. Последва го друг, идващ от друга посока. И ето че въздухът наоколо запулсира все по-рязко и все по-бързо и околната тъмнина се изпълни със странни звуци и скоро се превърна в гъмжило от пулсиращи гласове и зловония. Странни повеи обвяваха лицето му и някакви пернати същества изпърхваха край него и изчезваха толкова бързо, че не можеше да ги хване. Той сътвори светлина и се намери в огромна пещера, досущ като истинската, в която двамата с Томас стояха в този момент. Всичко притихна. От недрата на тази илюзия умът му извика. Отговор не последва.

Картината около него потръпна, отмести се и той се озова сред красива зеленина, изящни дървеса, толкова съвършени, че не можеха да съществуват в реалността. Зад тях се виждаше невъзможно красив палат от бял мрамор, украсен със злато и тюркоаз, кехлибар и нефрит, опал и халцедон — място толкова смайващо и чудно, че Пъг не можеше да направи нищо, освен да стои зяпнал и да го гледа с няма възхита. Образът пред очите му будеше чувството, че това е най-красивото място в цялата вселена, светая светих, в която не може да проникне никаква беда и напаст и където човек може да стои цяла вечност в абсолютно блаженство.

Гледката отново се раздвижи, промени се и той се озова в чудния палат. От белите мраморни подове, прошарени със златни нишки, до абаносовите колони, това бе най-разкошното въплъщение на богатство, каквото си бе представял, надминаващо дори палата на Властелина на войната в Кентосани. Таванът беше изваян от кварц, пропускащ слънчевата светлина в розово сияние, а стените бяха щедро покрити с гоблени, — изтъкани с нишки от злато и сребро. Вратите на всеки праг бяха от абанос, обрамчен със слонова кост и инкрустиран със скъпоценни камъни, и накъдето да се извърнеше Пъг, виждаше злато. А посред целия този разкош бял кръг светлина осветяваше подиум, на който стояха две фигури — на жена и на момиче.

Пъг пристъпи към тях. Изведнъж от пода изникнаха воини, като стръкове, изникващи от земята. Всеки бе могъщо същество с ужасяваща външност. Един приличаше на глиган, превърнат в човек, друг — на чудовищна богомолка. Трети наподобяваше мъж с лъвска глава; четвърти беше с лице на слон. Всички бяха снаряжени в тежки брони и с оръжия от метал и скъпоценности, и ревяха застрашително. Пъг остана спокоен.

Воините нападнаха. Пъг остана неподвижен. Кошмарните същества връхлитаха едно след друго, оръжията им минаваха през него и те изчезваха. След като се стопи и последното, Пъг отново пристъпи към подиума, на който стояха двете фигури.

Площадката започна да се отдръпва, все едно че беше на малки колелца или движещи се крачета и Пъг тръгна след нея. Вървеше и вървеше и скоро прецени, че илюзорният палат трябва да е с площ няколко мили. Знаеше, че може да спре с волята си бягащия подиум с двете пътнички на него, но ако го направеше, щеше да навреди на момичето. Всякакъв несдържан акт на насилие, дори нещо толкова дребно като заповедта към двете бегълки да спрат, щеше да нанесе на девойката неизлечима рана.

Подиумът взе да се поклаща и да отскача, блъскайки се в невидими препятствия, докато преминаваше от зала в зала и от един на друг завой из пресичащите се коридори, а Пъг се принуди да се извърта и снишава, отбягвайки летящите по пътя му предмети. Можеше също така да унищожи всичко, което се изпречваше на пътя му, но резултатът от това щеше да е също толкова вреден за момичето, колкото и ако им заповядаше да спрат. „Не — реши той. — Щом си влязъл в чужда реалност, трябва да се съобразиш с правилата й.“

Изведнъж подиумът спря и Пъг ги настигна. Жената стоеше безмълвна и гледаше в упор приближаващия се магьосник, докато момичето се бе присвило, седнало в нозете й. За разлика от истинската й външност, тук девойката бе красиво облечена, в дълга рокля от мека полупрозрачна коприна. Косата й беше събрана на великолепен кок, придържан със златни и сребърни фибули, всяка с блестящ скъпоценен камък. Макар да не беше възможно да се прецени как изглежда в действителност под кората от нечистотии, тук тя беше млада жена със смайваща хубост.

След това красивата девойка се изправи и започна да расте, и да се превръща пред удивените му очи в чудовище с гигантски пропорции. От хлътналите рамене се протегнаха и издължиха огромни космати ръце, а в главата заприлича на разгневена орлица. От рубинените й очи заблестяха мълнии, а дългите й извити нокти защракаха към лицето на Пъг.

Той остана неподвижен. Ноктите пробиха плътта му и преминаха през него, без да му причинят нищо, след като отказа да вземе участие в тази нова безумна реалност. Чудовището изведнъж изчезна и момичето отново стана такова, каквото изглеждаше в пещерата — голо, покрито със струпеи и мръсотия, обезумяло и изплашено.

Пъг извърна очи към жената и каза:

— Ти си оракулът.

— Аз съм.

Беше царствена, властна и неземна. И в същото време изглеждаше съвсем човешки. Пъг допусна, че и това е част от илюзията. В действителност сигурно представляваше нещо съвсем друго… или трябваше да е била нещо друго като жива. Сега Пъг разбра.

— Ако я освободя, с теб какво ще стане?

— Ще трябва да намеря друга, и то скоро, иначе съществуванието ми ще спре. Така е било винаги и така трябва да бъде.

— Значи друга трябва да се примири с това?

— Така е и винаги е било така.

— Ако я освободя, с нея какво ще стане?

— Ще стане отново такава, каквато бе, когато я доведоха тук. Млада е и разумът й ще се върне.

— Ще ми се възпротивиш ли?

— Знаеш, че не мога. Ти виждаш през булото на илюзиите. Знаеш, че всичко това са само чудовища и съкровища на ума. Но преди да я отървеш от мен, разбери следното, магьоснико. В самата зора на времето, когато все още се оформяха множествата вселени, се родихме ние — съществата на Аил. Когато твоят спътник валхеру и неговият род беснееха из небесата, ние вече бяхме невъобразимо стари и мъдри за тях. Аз съм последното женско същество от моята раса, макар че това е само едно близко до възприятието ти понятие, етикет, не обясняващ нищо. Онези в пещерата са мъжкари. Полагаме усилия да поддържаме онова, което е най-великото ни наследство, могъществото на оракула, защото ние сме стопаните на истината и грижовничките на познанието. В древни векове е постановено да мога да просъществувам в умовете на други, но с цената на собственото им безумие. Счетено е за необходимо зло да се отнема разумът на малцина същества от по-низши раси в замяна на опазването на мощта на Аил. Би ни се искало да не е така, но е така, защото са ми нужни живи умове, в които да просъществувам. Вземи момичето, но знай, че скоро ще трябва да намеря друга, чийто ум да обладая. Тя е нищо, най-обикновено дете от незнаен род. В родния си свят от нея щеше да стане или мързелива невяста на някой беден селяк, или уличница, задоволяваща мъжката похот. Обладавайки ума й, аз я дарявам с богатства, каквито не може да си представи и най-великият крал. Какво би могъл ти да й дадеш в замяна?

— Собствената й съдба. Но ми се струва, че ставаше дума за друг вид спасение. Спасение за двете ви.

— Схватлив си, магьоснико. Звездата, около която се върти нашият свят, скоро ще изгасне и ще умре. Колебливият край на цикъла й причини разрухата на тази планета. Ние вече търпим цял век на несекващ вулканизъм, невиждан от хилядолетия. Само след още шепа години този свят ще угасне в страховита смърт. Сега се намираме на третия свят, избран за дом от Аил. Но расата ни вече се стопи във времето и не разполагаме със средствата, позволяващи ни да си намерим друг свят. За да се отзова на твоите нужди, ти трябва да проявиш готовност да се отзовеш на нашите.

— Да ви преместя на друг свят не е трудно. Останали сте по-малко от дузина. Съгласен съм. Навярно можем дори да измислим начин да предотвратим жертвата на друг човешки ум. — Той кимна към плахо присвилото се момиче.

— Това ще е за предпочитане, макар че все още не сме открили начин. Все пак, ако ни намериш прислон, ще отговоря на въпросите ти. Споразумяхме се.

— В такъв случай ви предлагам следното. На моя свят мога да осигуря сигурен приют за теб и другите оцелели от вашия вид. Осиновен родственик съм на нашия крал и той ще се отзове благосклонно на молбата ми. Ала сега светът ми е заплашен и вие ще трябва да споделите с нас този риск.

— Това е неприемливо.

— Тогава няма сделка между нас и всичко ще погине. Защото моето начинание ще се провали, а този свят ще изчезне сред облак пламтящи газове.

Жената запази гробно мълчание. После, след дълга и мъчителна пауза, заговори:

— Ще изменя договора ни. Ще ти осигуря силата на оракула. В замяна ти ще ни осигуриш сигурен пристан след като свърши издирването ти.

— Издирване?

— Разчитам бъдещето, и колкото повече се доближаваме до взаимното съгласие, толкова повече нишките на вероятността се очертават и най-вероятното бъдеще се очертава пред погледа ми. Още сега, докато говорим, вече провиждам какво ти предстои да изпиташ и съм длъжна да ти кажа, че пътят ти ще е изпълнен с невероятни опасности. — Жената замълча и притвори очи, след което промълви: — Сега разбирам пред какво сте изправени. Да, аз приемам тези условия, но трябва да ги приемеш и ти.

Пъг сви рамене.

— Прието. Когато всичко свърши благоприятно, ще ви отведем на безопасно място.

— Върни се в пещерата.

Пъг отвори очи. Томас и слугите на оракула си стояха по местата в същите пози, както при началото на умствения му контакт. Той се обърна към Томас.

— Колко време мина?

— Няколко мига, не повече.

Пъг се отдръпна от девойката. Тя отвори очи и заговори с властен глас, неопетнен от безумието, а съдържащ в себе си нотките на речта на неземната жена.

— Знай, че тъмнината се разгъва и се трупа. Иде тя от тайната си бърлога и се стреми да си върне онова, що е загубила, за да срине до основи и да изпепели всичко, що обичаш, за да връхлети в безмилостен ужас и да унищожи всичко, на което държиш. Иди сега и намери оня, що знае всичко, оня, що изначално е проумял всичко. Само той единствен може да те поведе към последната битка, само той.

Томас и Пъг се спогледаха. Пъг вече знаеше отговора на въпроса си, но все пак попита:

— Кого трябва да намеря?

Очите на девойката сякаш разкъсаха душата му. Устните й прошепнаха:

— Черния Макрос.