Реймънд Фийст
Мрак над Сетанон (9)

Глава 8
Ябон

В гостилницата беше тихо. Оставаха цели два часа до здрачаване и трескавата врява на вечерното пиршество все още не се беше развихрила. За това поне Арута беше благодарен. Седеше колкото може по-дълбоко скрит в сенките. Роалд, Лаури и двамата скуайъри заемаха другите столове. Наскоро подстриганата му коса, по-къса, отколкото я носеше обикновено, както и сгъстяващата му се брада му придаваха зъл вид и усилваха достоверността на ролята на наемници, каквато играеха. Джими и Локлир си бяха купили по-прости пътни облекла в Квесторско око и бяха изгорили фините си туники. Общо взето и петимата не приличаха на нищо друго освен на скитаща банда войници. Дори Локлир беше убедителен, защото не беше по-млад от някои от тези, които минаваха наоколо — самонадеяни младежи, тръгнали да подирят първата си служба като охранници.

От три дни чакаха Мартин и Арута бе започнал да изпитва безпокойство. Предвид спешността, подчертана в писмото, той беше очаквал, че Мартин ще пристигне в Илит преди тях. Освен това всеки ден в града увеличаваше шанса някой да ги разпознае от последното им пребиваване тук. Една пиянска свада, завършила с убийство, макар и да не беше необичайно събитие, лесно можеше да доведе до разпознаването им.

Върху масата падна сянка и петимата вдигнаха глави. Пред тях стояха Мартин и Бару. Арута бавно се надигна и Мартин му протегна ръка. Здрависаха се и Мартин тихо промълви:

— Радвам се, че те виждам жив и здрав.

Арута се усмихна кисело.

— Аз също.

Мартин му отвърна с огледална усмивка.

— По-различно изглеждаш. — Арута кимна мълчаливо, а Мартин попита: — А този как се е озовал тук? — И посочи Джими.

— Може ли някой да го спре? — вдигна рамене Лаури.

Мартин погледна Локлир и вдигна вежда.

— Този също го познавам отнякъде, но не мога да се сетя за името.

— Това е Локи.

— Протежето на Джими — поясни с кикот Роалд. Мартин и Бару се спогледаха и херцогът каза:

— Не ни ли стига един, че сега и двама?

— Историята е дълга — въздъхна Арута. — Не бива да се бавим дълго тук.

— Съгласен — кимна Мартин. — Но ще ни трябват нови коне. Нашите се изтощиха, а предполагам, че тепърва ни чака дълъг път.

Арута присви очи и отвърна:

— Да. Много дълъг.

 

 

За групата на Арута крайпътната къща беше като примамлив маяк. От всеки прозорец на двата й етажа струеше гостоприемна жълтеникава светлина, която прорязваше потискащия нощен сумрак. Бяха яздили без произшествия, откакто напуснаха Илит, подминали бяха Зюн и Ябон и сега се намираха пред последния, краен пост на Кралството, където горският път извиваше на изток към Тир-Сог. Да продължат право на север означаваше да навлязат в земята на хадатите, а северните хребети оттатък бележеха границите на Кралството.

Едно конярче с щръкнали уши чу тропота на приближаващите се коне и скочи от плевника да им отвори конюшнята — малцина пътуваха по горския път до толкова късно и момчето тъкмо се канеше да си ляга. Бързо разседлаха конете и се погрижиха за тях, като Джими и Мартин хвърляха от време на време бдителен поглед към леса да не би да ги дебне някоя неприятност.

Когато приключиха, взеха багажа си и се запътиха към хана.

— Никак няма да е зле, ако намерим и топла храна — изсумтя Лаури.

— Може би ще е последната ни за доста време — подхвърли Джими на Локлир.

На табелата над вратата бе нарисуван мъж, заспал на една кола, докато мулето му се отдалечаваше по пътя.

— Храната е добра. „Спящият колар“ е едно от най-хубавите селски ханчета, които съм посещавал, макар понякога да е пълно със странни гости — каза Лаури.

Влязоха в ярко осветена и приветлива гостилница. В голямото огнище в ъгъла пламтеше весел огън, а пред него имаше три дълги маси. От другата страна на помещението, срещу вратата, имаше дълъг тезгях, зад който на стената бяха подредени големи бъчви с ейл. А към тях между масите, с широка усмивка на лицето, крачеше самият ханджия, човек на средна възраст и с юнашко шкембе.

— А, гости. Добре сте ми дошли. — Щом стигна до тях, усмивката му се разшири. — Лаури! Роалд! Жив да съм! Толкова години минаха! Така се радвам, че ви виждам!

— Здравей, Джефри — отвърна менестрелът. — Това са мои приятели.

Джефри хвана Лаури за лакътя и го поведе към една от масите до тезгяха.

— Твоите приятели са също толкова добре дошли, колкото и ти. — Разположи ги на масата и продължи: — Но колкото и да се радвам, че те виждам, все пак съжалявам, че не бяхте тук преди два дни. Щях да се оправя с един добър певец.

— Неприятности ли? — усмихна се Лаури.

По лицето на Джефри мина сянка на неутешимо страдание.

— Те неприятностите край нямат. Една тумба джуджета се изсипа тук преди няколко дни и като запяха ония техни пиянски песни — с часове. Не стига това, ами като почнаха да си тропат в такт с каквото им попадне — чаши, халби, бойни брадви, без изобщо да ги е еня какво ще изпочупят. Изпотрошиха ми грънците и масите в целия хан. Чак днес следобед успях да придам на гостилницата що-годе приличен вид. — Ханджията изгледа Роалд и Лаури насмешливо. — Тъй че гледайте да не ми погодите и вие някоя неприятност, като последния път. Една поразия на седмица без друго ми идва много. — Джефри огледа помещението. — Сега поне е кротко, но очаквам всеки момент да пристигне някой керван. Амброс, търговецът на сребро, минава оттук по това време на годината.

— Джефри, ще пукнем от жажда — простена Роалд. Дебелакът тутакси почна да се извинява.

— Ей, вярно, как забравих! Съжалявам. Току-що дошли от път, пък аз съм се разбъбрил като сврака. Какво ще обичате?

— Ейл, какво — отвърна Мартин и всички потвърдиха поръчката.

Шишкото се забърза и след няколко мига се върна с поднос калаени халби, пълни догоре с пенлив ейл. След първата глътка Лаури изпръхтя, обърса устни и попита:

— Че какво е довело джуджетата толкова далече от дома им?

Ханджията приседна до тях на масата и изтри ръце в престилката си.

— Ама вие не сте ли чули новината?

— Идваме от юг — каза Лаури. — Каква новина?

— Джуджетата се сбират в Камен връх, заседават в Дългата зала на вожда Харторн в село Делмория.

— И за какво? — попита Арута.

— Ами, джуджетата, дето се отбиха тук, бяха изминали целия път от Доргин и ако се съди по приказките им, за пръв път от векове източните джуджета са тръгнали да навестят събратята си от Запада. Старият крал Халфдан Доргински изпраща сина си Хогн и свадливите му спътници да свидетелстват възстановяването на династията Толин в Запада. След връщането на чука на Толин по време на Войната на разлома западните джуджета вадят душата на Долган от Калдара да вземе короната, изгубена с Толин. Джуджетата от Сиви кули, Камен връх, Доргин и от места, за които не бях и чувал, се събират да видят как Долган ще бъде избран за крал на западните джуджета. След като Долган се е съгласил това да се обсъжда, според Хогн това е сигурен знак, че ще приеме короната, но нали ги знаете джуджетата. Някои неща решават много бързо, а за други им трябват години, докато ги обмислят. Дължи се на дълголетието им сигурно.

Арута и Мартин се спогледаха и се усмихнаха. И двамата си спомняха с обич за Долган. Арута го беше срещнал за пръв път преди години, когато бе тръгнал на север с баща си да отнесат на крал Родрик вестта за предстоящото нашествие на цураните. Долган бе водачът им през древните рудници на Мак Мордайн Кадал. Мартин го беше срещнал по-късно, по време на войната. Вождът на джуджетата беше същество с висок морал и храброст и с остър и разсъдлив ум. И двамата знаеха, че от него ще излезе чудесен крал.

С пиенето взеха полека-лека да свалят пътното си снаряжение, да оставят настрана шлемовете и оръжията и да се отпускат в спокойната и тиха атмосфера на гостилницата. Джефри не спираше да им носи ейл и след известно време отрупа масата им с чудесна храна — сирене, топла зеленчукова яхния и хляб. Заговориха за дребни неща и Джефри им преразказа разни случки, чути от отбиващите се тук пътници. Докато се хранеха, Лаури подхвърли:

— Тази нощ тук като че ли е спокойно, Джефри.

— Да, освен вас имам само още един гост — отвърна ханджията и посочи мъжа, седнал в отсрещния ъгъл. Всички се извърнаха като един, изненадани как не го бяха забелязали през цялото време.

Непознатият изглеждаше безразличен към новодошлите. Беше човек с простовата външност, някъде на средна възраст, незабележим с нищо. Носеше тежко кафяво наметало, скриващо плетената или кожена ризница, която можеше да крие под него. На масата му лежеше щит, покрит с кожен калъф най-вероятно за да не се вижда гербът. Арута изпита любопитство, тъй като само лишен от наследство човек или някой тръгнал на свят подвиг можеше да реши да тръгне така по широкия свят, прикривайки герба си… стига да беше от свестните хора, добави наум принцът. А на глас попита Джефри:

— Кой е той?

— Знам ли? Кроуи му викат. От два дни е тук, дойде веднага след като си отидоха джуджетата. Тих един такъв. Все си мълчи. Но си плаща сметката и не ми създава главоболия.

Ханджията отиде в кухнята, а Джими се наведе през масата уж да се пресегне за нещо и прошепна:

— Тих е, само дето напъва ухо да чуе какво ще кажем. Дръжте си езиците, а аз ще го наглеждам това приятелче.

Джефри се върна и попита:

— Е, та накъде сте се запътили с твоите приятели, Лаури?

— За Тир-Сог — отговори Арута.

На Джими му се стори, че по лицето на самотника в другия край на гостилницата пробяга тръпка на любопитство, но не можеше да е сигурен. Човекът изглеждаше съсредоточен над яденето си.

Джефри плесна Лаури по рамото.

— И няма да се отбиеш да си видиш близките, така ли?

Лаури поклати глава.

— Едва ли. Толкова години минаха. Толкова сме различни вече. — Всички освен Бару и Локлир знаеха, че е изгонен от родния си дом от баща си. Като момче Лаури седеше оказал калпав в земеделието, интересуваха го повече блянове и песни. При толкова много гърла за хранене, баща му го беше изхвърлил на улицата да се оправя сам, още на тринадесет години.

— Баща ти идва тук преди две, не, почти преди три години беше — каза ханджията. — Малко преди края на войната. С още неколцина селяни караха керван със зърно за армията при Ламът. — Вгледа се втренчено в лицето на Лаури. — И знаеш ли какво каза за тебе?

На лицето на бившия трубадур се изписа странно, неразгадаемо за мъжете около масата изражение.

— Споменах, че от доста години не си се вясвал насам, и той рече; „Хм, ми то май и двамата извадихме късмет. Този непрокопсаник и на мен не ми е досаждал от години.“

Лаури избухна в смях. Роалд също се засмя.

— Такъв си е баща ми. Надявам се, че старият негодник е добре.

— Така ми се струва — отвърна Джефри. — С братята ти като че ли се оправят добре. Стига да мога, ще му пратя вест, че си се отбивал. Последния път, когато чухме нещо за теб, беше отпрашил нанякъде с войската, беше преди пет-шест години. Сега откъде идвате?

Лаури хвърли поглед към Арута. И двамата си мислеха едно и също. Саладор беше далечен източен двор и до границата все още не бе стигнала вестта, че човек от Тир-Сог сега е станал там херцог, женен за сестрата на краля. И двамата се успокоиха.

Арута се постара да отвърне небрежно.

— А, мотаем се тук-там. Напоследък бяхме в Ябон.

Джефри седна до масата, забарабани с пръсти по нея и рече:

— Май ще е най-добре да изчакате Амброс да мине оттук. Той ще е тръгнал за Тир-Сог. Сигурен съм, че може да си позволи да наеме още няколко охранници. По тукашните пътища най-добре се пътува с голяма дружина.

— Неприятности ли? — попита Лаури.

— Както винаги, но напоследък са повече. Вече от няколко седмици се разправят какви ли не страхотии за таласъми и за разбойници, дето безпокоят пътниците. Не че е нещо ново, но май взе да става по-често от обикновено, а и странното е, че за тия таласъми и разбойници все приказват, че били тръгнали на север. — Ханджията замълча за момент. — А и има една работа, дето я разправяха джуджетата, когато пристигнаха. Виж, това си е цяло чудо.

Лаури се престори на незаинтересован.

— Остави ги джуджетата. Те си падат по странните работи.

— Ама това наистина си беше странно, Лаури. Джуджетата казаха, че видели следите на някакви Тъмни братя и нали са джуджета, взели че ги догонили, за да ги изтрепят. И значи настигнали тия Тъмни братя и взели, че млатнали един, убили го де, или поне така си помислили. Ама той, видиш ли, не умрял кротко като хората. Де да знам, може би младоците им с младоци искаха само да подхлъзнат един дърт ханджия, ама разправяха, че го млатнали оня ми ти Брат с една секира, и какво мислиш? Хай да му се не види, секирата му разцепила тиквата на две, но онова ми ти нещо само си прибрало сцепената глава и взело, че се затичало след спътниците си. Джуджетата толкова се стъписали, че се заковали на място и спрели да ги гонят. Ей това е. А другото е, че според джуджетата никога не са срещали банда Тъмни братя, толкова решени на всяка цена да бягат, сякаш трябвало на всяка цена да стигнат някъде и не могат да си губят времето да се бият. Иначе обикновено са много зла пасмина и хич не обичат джуджета, както и всеки друг, който им падне на пътя. — Джефри се усмихна и намигна. — Знам, че възрастните джуджета са сериозни типове и не се гъбаркат, ама тия младите ме пързаляха нещо, струва ми се.

Арута и останалите не реагираха, но всички знаеха, че разказът е верен — и че всичко това означава, че Черните кръвници отново са нахлули в Кралството.

— Сигурно ще е по-добре да изчакаме кервана на този търговец на сребро, но трябва да тръгнем още призори — каза Арута.

— Щом имаш само още един гост, надявам се, че няма да имаме проблеми със стаите — подхвърли Лаури.

— Никакви. — Джефри се наведе над масата и зашепна: — При цялото ми уважение към госта, дето си плаща добросъвестно, но той спи в общата стая. Предложих му отделна стая с намаление, но той отказа. На какво ли не е готов човек, за да си спести някой сребърник. — Джефри се надигна. — Колко стаи?

— Две ще са ни достатъчно — каза Арута.

Ханджията, изглежда, се разочарова, но като знаеше, че на пътниците все не им достигат пари, не се изненада.

— Ще поръчам да отнесат още постелки в стаите.

Докато Арута и спътниците му прибираха багажа си, Джими отново хвърли поглед към самотника. Като че ли беше насочил цялото си внимание в чашата вино и в нищо друго. Джефри донесе няколко свещи, запали ги от огнището и после ги поведе по стълбището нагоре към стаите.

 

 

Нещо разбуди Джими. Сетивата на бившия крадец бяха някак по-настроени към смътните промени в нощта, отколкото тези на неговите спътници. Той спеше в едната стая с Локлир, Роалд и Лаури. Арута, Мартин и Бару се бяха настанили в стаята от другата страна на коридорчето, над гостилницата, и тъй като тихият звук, който го беше събудил, бе дошъл отвън, Джими разбра, че не е вдигнал от сън бившия майстор-ловец на Крудий, нито планинеца. Младият скуайър напрегна слуха си. И отново чу звук в нощта — едва доловимо шумолене. Надигна се безшумно от постелята си на пода до Локлир, прекрачи спящите Роалд и Лаури и надникна през прозореца между леглата им.

В тъмнината очите му доловиха смътно движение, сякаш някой или нещо току-що се размърда зад конюшнята. Джими се зачуди дали да не събуди останалите, но реши, че ще е глупаво да вдига тревога за нищо. Взе сабята си от пода и тихо излезе от стаята.

Босите му крака стъпваха безшумно по коридора. На площадката пред стълбата имаше прозорец към входа на хана. Джими надникна през него и видя в сумрака няколко фигури, прокрадващи се покрай дърветата оттатък пътя. Бързо прецени, че щом се придвижват така крадешком в тъмното, едва ли са свестни хора.

Забърза надолу по стъпалата и установи, че вратата не е заключена. Това го озадачи, защото беше почти сигурен, че беше заключена, когато се качиха да лягат. После се сети за другия гост в хана. Извърна се рязко и видя, че го няма в гостилницата.

Пристъпи тихо до един от прозорците, надникна и… не видя нищо. Измъкна се безшумно през открехнатата врата и се прилепи до фасадата на сградата, разчитайки, че тъмнината ще го прикрие.

След което тръгна бързо към мястото, където бе видял някой да се движи.

Способността му да стъпва безшумно се затрудни от това, че трябваше да върви сред гората в нощта. Макар и да бе привикнал донякъде с такава среда от пътешествието си с Арута до Морелайн, все пак беше градско момче. Затова се принуди да тръгне бавно. После чу гласове, тръгна много предпазливо към тях и видя смътна светлина.

След още няколко крачки видя на една малка поляна половин дузина фигури. Мъжът с кафявото наметало с покрития с кожа щит говореше с една фигура, облечена в черна броня. Джими рязко си пое дъх, Беше Черен кръвник! Още четирима моредели стояха отстрани, трима в сивите наметала на горските кланове и един в панталоните и жилетката на планинските кланове. Мъжът в кафявото тъкмо казваше:

— … нищо, ти казвам. Приличат на разбойници, с един трубадур с тях, но…

Черният кръвник го прекъсна. Гласът му беше дълбок, идещ сякаш някъде отдалече и изпълнен със странно хриптене. И беше някак притеснително познат на Джими.

— Не ти се плаща да мислиш, човеко. Плаща ти се да служиш. — Последното го подчерта с едно ръгване с пръст в гърдите на събеседника си. — Постарай се да остана доволен от работата ти и ще си запазим отношенията добри. Ако не остана доволен, ще си понесеш последствията. — Мъжът с кафявото наметало не приличаше на човек, когото ще изплашат лесно, изглеждаше корав войник, но само кимна мълчаливо и Джими го разбра, защото беше оправдано да се поизплаши от Черните кръвници. Слугите на Мурмандамус му служеха дори мъртви.

— С тях, викаш, имало един певец и едно момче?

Джими преглътна.

Мъжът отметна кафявото си наметало, разкривайки черна плетена ризница, и рече:

— Момчетата са две, макар че на ръст са почти като мъже. Горе-долу на един ръст, макар че косите им са с различен цвят. Приличат си донякъде, като да са братя.

— В Морелайн имаше едно момче, не две… Кажи ми, има ли и един хадат с тях?

Мъжът сви рамене.

— Да, макар че хадати има навсякъде. Тук е Ябон все пак.

— Този трябва да е от северозапад, от земите на Небесното езеро. — Замълчаха и дълго време се чуваше само тежкото дишане изпод шлема, сякаш моределът бе потънал в размисъл или пък говореше с някой от останалите. После Черният кръвник удари с пестник в шепата си. — Може да са те. Има ли с тях и един, хитър такъв, тънък, с дълга до раменете коса, пъргав и гладко обръснат?

Мъжът поклати глава.

— Има един гладко обръснат, но той е едър, и един слаб, но той е с къса коса и е брадат: Кой ли ще е той според теб?

— Това не е твоя работа — отвърна Кръвникът. Джими премести тежестта си на другия крак. Беше разбрал вече, че Черният кръвник се опитва да свърже тази банда „наемници“ с групата, извършила набега над Морелайн за сребротръна преди година. После моределът каза: — Ще изчакаме. Преди два дни до нас стигна вестта, че Господарят на Запада е умрял, но не съм толкова глупав да смятам, че един човек е умрял, докато не стисна сърцето му в шепата си. Може и нищо да не е. Един елф да имаше с тях, щях да изпепеля този хан до основи още тази нощ, но не мога да съм сигурен. Все пак отваряй си ушите. Може спътниците му да са се върнали, за да отмъстят за него.

— Седем души, от които две момчета. Какво толкова може да направят?

Моределът пренебрегна въпроса му.

— Върни се в хана и наблюдавай, Морган Кроуи. Плаща ти се добре и бързо за подчинение, не за въпроси. Ако тези в хана си тръгнат, проследи ги на прилично разстояние. Ако се задържат по пътя за Тир-Сог до пладне, върни се в хана и чакай. Ако преди това свърнат на север, ще трябва да ме известиш. Върни се тук утре вечер и ми кажи накъде са тръгнали. Но не се мотай, защото Сегерсен е повел бандата си на север и ако не си получи платата, ще си върне хората. Хората му ми трябват. Златото в безопасност ли е?

— Винаги е с мен.

— Добре. Хайде върви. — За миг Черният кръвник се разтресе, после се олюля и за малко да се срине на тревата, но след това се изправи и каза със съвсем различен глас: — Прави каквото ти заповядва господарят ти, човеко. — След което се обърна и си тръгна към леса. Само след миг поляната се опразни.

Джими зяпна. Чак сега разбра. Чувал беше първия глас преди, в двореца, когато немрящият моредел се бе опитал да убие Арута, и още веднъж в мазетата на „Дома на върбите“, когато бяха избили Козодоите в бърлогата им в Крондор. Морган Кроуи беше говорил не с Черния кръвник, а по-скоро чрез него. И Джими вече не се съмняваше с кого. Със самия Мурмандамус!

Стъписването на Джими го бе забавило и той изведнъж осъзна, че не може да се върне в хана преди Кроуи, който вече бе тръгнал.

Когато стигна до пътя, Джими за миг зърна червеникавата светлина от огнището в гостната — Кроуи тъкмо затваряше вратата на хана. После момчето чу изщракването на мандалото.

Джими заобиколи предпазливо, докато не се озова под прозореца на стаята си. Притича бързо и се закатери по стената. Измъкна връвта с тънката кукичка от туниката си и бързо повдигна резето на прозореца. Дръпна го навън и се прехвърли през перваза.

Върховете на две саби го боцнаха в гърдите и той спря. Лаури и Роалд отпуснаха оръжията си едновременно, щом видяха кой е. Локлир също бе извадил сабята си и пазеше вратата.

— Това пък какво беше? Нов начин да умреш ли търсиш: да те намушкат приятелите ти? — сгълча го Роалд.

— Какво е това в ръката ти? — посочи Лаури връвта с куката. — Мислех, че си ги зарязал вече тези работи.

— Спокойно — отвърна момчето, прибра връвта и добави шепнешком: — И ти не си трубадур вече от близо година, но още мъкнеш с теб тази лютня, където и да тръгнеш. Сега ме чуйте. Изпаднали сме в беда. Онзи тип в гостилницата работи за Мурмандамус.

Лаури и Роалд се спогледаха и Лаури рече:

— Най-добре го кажи на Арута.

 

 

— Е, поне знаем, че вестта за смъртта ми е стигнала до тях — каза Арута. — И освен това знаем, че Мурмандамус не е сигурен, въпреки цялото ни представление в Крондор. — Всички се бяха събрали в стаята на Арута и си говореха тихо в тъмното.

— Все пак — рече Бару — той действа по предположението, че си мъртъв, докато не се окаже обратното, въпреки съмненията, които може да има.

— Не може да разчита безкрайно на съюза си с Братството — каза Лаури. — Скоро трябва да предприеме някакъв ход, иначе всичко ще се разпадне.

— Ако продължим още един ден към Тир-Сог, ще ни оставят на мира — каза Джими.

— Да — прошепна Роалд. — Но остава въпросът със Сегерсен.

— Той пък кой е? — попита Мартин.

— Наемнически пълководец — отвърна Роалд. — Но от особен вид. Никога не води голяма част. Не повече от стотина души, понякога и под петдесет. Но преди всичко наема специалисти по взривове, подривна дейност и инженерни части. Подбира най-добрите в занаята. Специалността му е да събаря стени или да ги вдига, зависи кой му плаща. Виждал съм работата му. Той помогна на барон Кросуейт в пограничната му свада с барон Лобромил, когато бях нает от Кросуейт.

— И аз съм чувал за него — рече Арута. — Работи от името на Свободните градове или Квег, така че не му се налага да се съобразява със закона на Кралството за наемническата служба.

— Това, което искам да разбера обаче, е за какво му е потрябвал на Мурмандамус корпус високоплатени инженерни специалисти. Ако ще действа толкова далече на запад, ще трябва да мине през Тир-Сог или Ябон. По̀ на изток са пограничните барони. Но той все още е отвъд планините и ако ще предприема обсада, няма да са му нужни поне още няколко месеца.

— Може би иска да се увери, че никой друг няма да го наеме този Сегерсен? — предположи Локлир.

— Може би — каза Лаури. — Но най-вероятно има нужда от нещо, което Сегерсен може да му осигури.

— Тогава ние трябва да се погрижим да не го получи — каза Арута.

— Значи пътуваме половин ден до Тир-Сог и после обратно? — попита Роалд.

Принцът само кимна.

 

 

Арута даде сигнал.

Роалд, Лоари и Джими продължиха бавно напред, а Бару и Мартин свърнаха встрани, за да заобиколят. Локлир остана назад да пази конете. Половин ден бяха изкарали в придвижване по пътя за Тир-Сог; малко след пладне Мартин се беше върнал назад и когато пак се присъедини към тях, каза, че Кроуи е тръгнал назад. Бяха се прокраднали след него, за да видят срещата му с наелия го моредел.

Арута пристъпи бавно напред, надникна над рамото на Джими и се взря в Черния кръвник на Мурмандамус и Кроуи. Моределът в металната броня заговори:

— Проследи ли онази банда?

— Тръгнаха направо за Тир-Сог. По дяволите, казах ти, че тук няма нищо. Цял ден загубих да се мъкна напред-назад?

— Ще правиш каквото ти нареди господарят ни.

— Гласът не е същият — прошепна Джими. — Този глас е вторият.

Арута кимна. Момчето им беше обяснило за двата гласа, а бяха виждали и преди как Мурмандамус овладява телата на слугите си.

— Сега ще изчакаш Сегерсен — каза моределът. — Знаеш, че…

Й изведнъж Черният кръвник като че ли подскочи напред, толкова внезапно, че падна в ръцете на Кроуи, който го задържа за миг стъписан, пусна го и се взря слисан в дългата една крачка стрела, щръкнала точно под шлема на съществото. Стрелата на Мартин се беше забила през качулката на плетената ризница на моредела и го беше убила моментално.

Преди останалите четирима да успеят да извадят оръжията си, Мартин улучи втори, а Бару вече тичаше откъм дърветата и дългият му меч изсвистя в мрака и посече третия моредел. Роалд вече бе прекосил поляната и уби друг от Черните. Мартин порази последния моредел, докато Джими и Арута нападаха Кроуи. Той почти не направи усилие да се защити, слисан от внезапната атака и бързо осъзнал, че го превъзхождат. Изглеждаше объркан, особено като видя как Мартин и Бару бързо смъкват броните на Черните кръвници.

Страхът му се замени с потрес, като видя как Мартин разсече гръдта на Кръвника и изтръгна сърцето му. Очите му се разшириха, щом осъзна кои са хората, избили бандата на моредела.

— Но вие… — Очите му зашариха от лице на лице по обкръжилите го мъже, след което се спряха на лицето на Арута. — Вие! Вие трябваше да сте мъртъв!

Джими бързо го претърси за скрити оръжия и опипа врата му.

— Няма абаносов козодой. Не е от тях.

Дива светлина лумна в очите на Кроуи.

— Аз да съм от тях? Разбира се, че не съм, ваши височества! Аз съм най-обикновен куриер, ваша милост. Изкарвам си по някоя пара̀, нали знаете как е.

Арута махна на Джими.

— Тичай да доведеш Локи. Не искам да остава там сам, ако наоколо се навъртат други Тъмни братя. — Обърна се към пленника. — Какво общо има Сегерсен с Мурмандамус?

— Сегерсен ли? Той кой е?

Роалд пристъпи пред него и с тежката дръжка на камата, която стискаше, удари Кроуи през лицето, разкървави му носа и му раздра бузата, Кроуи се свлече на земята.

— Имай милост, не му чупи ченето — викна Лаури. — Няма да може да ни каже нищо.

Роалд срита гърчещия се на земята мъж.

— Слушай, момченце, нямам време за нежности с теб. Отговаряй каквото те питат, че ще те върнем в хана на парченца. — И за по-красноречиво погали острието на камата си.

— Какво общо има Сегерсен с Мурмандамус? — повтори Арута.

— Не знам — отвърна мъжът и отново изрева, изритан от Роалд. — Честна дума, не знам. Наредиха ми само да го срещна и да му предам едно съобщение.

— Какво съобщение? — попита го Лаури.

— Съобщението е просто. Гласеше само: „През прохода Инклиндел.“

— Проходът Инклиндел е една теснина през планините право на север оттук — поясни Вару. — Ако Мурмандамус я е овладял, може да я задържи достатъчно дълго, за да може Сегерсен да мине през нея.

— Но все още не знаем за какво му е на Мурмандамус инженерна част — отбеляза Лаури.

Роалд отвърна със сарказъм:

— Предполагам, че за това, за което се използват.

— Какво се кани да обсажда? — каза Арута. — Тир-Сог? Много лесно е да получи подкрепления от Ябон, а и трябва да си пробие път през номадите от Адски тътен, от другата страна на планините. Железни проход и Северен страж са твърде на изток оттук, а за да се заеме с джуджетата и елфите няма да му трябват инженерни части. Значи остава Висок замък.

Мартин, свършил междувременно касапската си работа, се обади:

— Може би, но това е най-голямото укрепление от пограничните баронства.

— Аз не бих се захванал да го обсаждам — каза Арута. — Изграден е така, че да удържа на щурмове. Може да бъде засипан с орди, а по всичко личи, че Мурмандамус не е от тези, които щадят живота на своите. Освен това така би се оказал изолиран на платото на Високи лес, без да има накъде да отстъпи. Не, това ми се струва безсмислено.

— Вижте — изхленчи човекът на земята. — Аз съм просто куриер, наел съм се да си изкарам хляба. Не можете да ме вините за това, което се кани да прави Братството, ваши благородия, нали?

Джими се върна с Локлир. Мартин се обърна към Арута.

— Не смятам, че този знае нещо повече.

Лицето на Арута помръкна.

— Знае кои сме.

— Така е — кимна Мартин.

Лицето на Кроуи изведнъж пребледня.

— Вижте, можете да разчитате на мен. Ще си държа устата затворена, ваше височество. Няма нужда да ми давате нищо. Само ме пуснете да си ида и веднага ще се разкарам надалече оттук. Честно.

Локлир огледа мрачните лица на спътниците си, без да разбира какво става.

Арута забеляза това и кимна леко на Джими. Младежът хвана Локлир под мишницата и го повлече настрани.

— Ка… кво… — заекна младият скуайър. Щом се отдалечиха достатъчно, Джими спря.

— Ще изчакаме тук.

— Защо? — попита объркано момчето.

— Да свършат каквото трябва да свършат.

— Какво да свършат? — настоя Локлир.

— Да убият предателя.

Локлир го погледна пребледнял и Джими му заговори строго:

— Виж какво, Локи, това е война и в нея умират хора. И този Кроуи е един от най-маловажните хора, които ще загинат. — Локлир не можеше да повярва на суровостта, изписана на лицето на приятеля му. Повече от година беше виждал в него уличния мошеник, хитреца, чаровника, но сега виждаше пред себе си един съвсем непознат Джими — хладнокръвен ветеран, обръгнал в живота младеж, който беше убивал и който щеше да убива и тепърва. — Този човек трябва да умре — продължи Джими. — Той знае кой е Арута, а мислиш ли, че животът на принца ще струва пет пари, ако Кроуи се измъкне?

Локлир го изгледа с пребледняло лице и бавно затвори очи.

— Но не можем ли да…

— Какво? — сряза го грубо Джими. — Да изчакаме да мине някой патрул от градската стража и да им го предадем, за да го съдят в Тир-Сог ли? И да се явим там, за да свидетелстваме? Да го вържем за няколко месеца? Виж, ако това ще ти помогне, просто си напомни, че Кроуи е негодник и предател, а Арута е нашият принц. Но както и да го погледнеш, друг избор няма.

Откъм поляната се чу задавен вик и Локлир потръпна. После смущението му сякаш го напусна и той мълчаливо кимна. Джими хвана приятеля си за рамото и леко го стисна. Изведнъж си помисли, че Локлир никога вече няма да изглежда толкова млад.

 

 

Бяха се върнали в хана и чакаха, за радост на малко объркания Джефри. След три дни се появи някакъв странник и се отби на масата на Роалд, заел мястото на Кроуи. Поговори малко с него и напусна ядосан, след като Роалд му каза, че договорът между Мурмандамус и Сегерсен е прекратен. Мартин беше подхвърлил на Джефри, че един известен и търсен от властите наемнически пълководец може да спре на лагер наблизо и че е сигурен, че този, който предаде на местното опълчение къде може да го намерят, ще получи голяма награда. Бяха напуснали на другия ден и сега яздеха на север.

— Джефри го чака приятна изненада — подхвърли Джими.

— Защо? — попита озадачен Арута.

— Ами, Кроуи така и не е платил сметката си за последните два дни, тъй че Джефри взе щита му като гаранция срещу дълга му.

Роалд се засмя.

— Искаш да кажеш, че все някой ден ще погледне под коженото покривало, така ли?

Всички освен Роалд се спогледаха объркани и Джими поясни:

— Златен е.

— Затова Кроуи го мъкнеше непрекъснато със себе си — добави Роалд.

— И затова заровихте всичко останало, освен което си прибра Бару, но него го върнахте, така ли? — рече Мартин.

— С него трябваше да се плати на Сегерсен. Никой не би си губил времето с жалък наемник, който няма и два медника да отърка между пръстите си, нали? — каза Джими и всички се разсмяха. — Стори ни се редно да го оставим на Джефри. Небесата знаят къде отиваме и едва ли ще можем да го използваме.

 

 

Арута им махна да спрат.

Цяла седмица се бяха движили упорито на север. На два пъти бяха пренощували в хадатски села, където познаваха Бару. Бяха го посрещали с почит и уважение, защото по някакъв начин вестта, че е убил Мурад, бе стигнала до планинските земи на хадатите. Дори да проявяваха някакво любопитство към спътниците на Бару, планинците не го показваха. И Арута, както и останалите, беше сигурен, че мълвата за преминаването им няма да се пръсне.

Сега се бяха озовали в началото на тесен планински път, водещ към прохода Инклиндел. Бару, който яздеше до Арута, му каза:

— Тук отново навлизаме във вражеска територия. Ако Сегерсен не се появи, може би моределите ще оттеглят наблюдателния си пост от прохода, но може и да се натъкнем на тях.

Арута кимна мълчаливо.

Бару беше привързал косата си на тила, увил беше оръжията си в карираното си наметало и ги беше скрил под навитото на руло одеяло зад седлото. Сега носеше на хълбока си сабята на Морган Кроуи и плетената му ризница над туниката си. Беше все едно, че хадатът е престанал да съществува и мястото му е заето от поредния най-обикновен наемник. Трябваше да минат за поредната банда ренегати, стичащи се под знамето на Мурмандамус, и се надяваха, че тази версия ще се приеме без подозрения. От няколко дни обсъждаха как да се доберат до Мурмандамус. Всички се бяха съгласили, че дори той да подозира, че Арута може все още да е жив, последното, което може да му хрумне, ще е да очаква самият принц на Крондор да дойде да се включи в армията му.

Тръгнаха напред без повече приказки. Мартин и Бару поведоха, Арута и Джими поеха след тях, следваха ги Лаури и Локлир, а най-накрая бе Роалд — опитният наемник си отваряше очите на четири и пазеше тила. Заизкачваха се по пътя към прохода Инклиндел.

 

 

Още два дни яздиха все нагоре и нагоре и най-сетне пътят възви на североизток. Като че ли следваше донякъде възвишението, въпреки че все така минаваше по южния склон на планините. Странното беше, че уж все още не бяха напуснали пределите на Кралството, тъй като формално върховете пред тях според географите бележеха границите между Кралството и Северните земи. Джими обаче не се заблуждаваше с такива неща. Бяха си във вражеска територия. Всеки, когото срещнеха, най-вероятно щеше да ги нападне още щом ги видеше.

Мартин изчакваше на един завой на пътя. Беше възвърнал навика си от пътя към Морелайн да излиза пред групата, за да разузнае. Теренът беше скалист и конете не можеха да се движат бързо, така че не му беше трудно да се движи пред групата. Даде им знак и слязоха от конете. Джими и Локлир ги поеха, отведоха ги малко встрани и ги обърнаха, в случай че им се наложеше да побягнат. Въпреки че според Джими това нямаше да е никак лесно — пътят беше много тесен.

Другите отидоха при херцога и той вдигна ръка да запазят мълчание. Някъде отдалече се чуваше това, което го бе накарало да ги спре: някакво гърлено ръмжене, накъсано от джавкане, на което отвръщаше друго, още по-дълбоко ръмжене.

Извадиха оръжията си и се запромъкваха напред. На по-малко от десет разкрача след завоя се натъкнаха на две пресичащи се пътеки — едната продължаваше на североизток, а другата водеше на запад. На земята лежеше мъж, но дали беше мъртъв, или само в несвяст, не можеше да се разбере. Над неподвижното му тяло се беше изправил гигантски пес, висок почти до кръста на изправен човек. Вратът му беше стегнат от кожена каишка с набити на нея остри железни шипове. Звярът ръмжеше и лаеше, оголил дълги зъби, а пред него бяха приклекнали трима троли, готови за нападение.

Мартин опъна лъка си, стреля и улучи най-задния трол в тила. Стрелата прониза дебелия череп й съществото издъхна преди да е разбрало какво става. Другите се обърнаха, което се оказа фаталната грешка за трола най-близо до песа, защото той скочи върху него и заби ужасните си зъби в гърлото на съществото. Третият трол се опита да побегне като видя нападащите петима мъже, но Бару бързо скочи напред и го посече.

За миг единственият звук, който се чуваше, бе от трола в лапите на гигантския пес. Щом хората приближиха, песът пусна мъртвия трол, отстъпи и отново застана да пази проснатия на земята човек.

Бару изгледа животното, подсвирна и прошепна:

— Невъзможно!

— Кое? — попита Арута.

— Това куче.

— Невъзможно или не, ако този човек вече не е умрял, може да умре само защото това чудовище няма да ни позволи да го приближим — каза Мартин.

Бару изговори някаква дума със странен глас и кучето наостри уши, извърна леко глава и престана да ръмжи. После тръгна бавно към хората и след малко Бару коленичи и го почеса зад ухото.

Мартин и Арута побързаха да огледат човека на земята, а Роалд и Лаури помогнаха на момчетата да доведат конете. Когато всички се събраха, Мартин каза:

— Мъртъв е.

Кучето погледна мъртвия човек и зави, но се остави на Бару да го гали.

— Кой ли е този? — попита Лаури. — И какво ли е довело един човек с куче на това пусто място?

— А вижте и тези троли — добави Роалд.

— Въоръжени и с ризници — добави Арута.

— Планински троли — поясни Бару. — По-умни, коварни и по-свирепи са от братовчедите си по низините. Ония са почти зверове. Докато тези тук са опасни противници. Мурмандамус ги е привлякъл за съюзници.

— Но този човек? — рече Арута и посочи трупа на земята. Бару сви рамене.

— Не мога да кажа кой е. Но какъв е мога да предположа. — Изгледа песа, който клечеше кротко и бе примижал от удоволствие и продължи да го чеше зад ушите. — Това куче е като тези, дето се гледат по нашите села, само че е по-голямо. Нашите кучета са потомци на неговата порода, невиждана в Ябон от столетия. Това животно го наричат „зверохрът“.

— Преди много векове народът ми е живял в малки пръснати селца из тези планини и хълмовете под тях — продължи хадатът. — Градове не сме имали, правели сме си сборове два пъти в годината. За да пазим стадата от хищници, сме гледали тия зверохръти. Господарят му е бил звероловец. Кучетата се отглеждали до такъв ръст, за да държат настрана дори пещерните мечки. — Той посочи гънките кожа около очите на животното. — Като забие зъби във врата на врага си, тези гънки пазят очите му от кръвта. И като захапе, не пуска, докато врагът му не умре или господарят му не му заповяда. Този нашийник с шиповете го пази някой по-голям хищник да не го захапе за врата.

Лаури го погледна смаян.

— По-голям ли? Та това нещо е колкото теле!

Бару се усмихна.

— Използвали са ги да ловят виверни.

— Какво е това виверн? — попита Локи.

— Една порода малки глупави дракони — само двайсетина стъпки високи — отвърна Джими. Локи погледна другите да види дали Джими не се шегува, но Бару му кимна, че е истина.

— Значи този човек е бил господарят му? — попита Мартин.

— Най-вероятно — каза Бару. — Вижте кожената му броня и качулката. Във вързопа му ще намерите и желязна маска с кожени връзки. Баща ми имаше такава, спомен от миналото, предаван на потомците. — Огледа се и забеляза нещо между труповете на тролите. — Я някой да вземе ей онова.

Локлир притича и се върна с един гигантски арбалет. Връчи го на Мартин и херцогът подсвирна.

— Виж ти каква проклетия!

— Два пъти по-голям е от най-тежкия арбалет, който съм виждал — отбеляза Роалд.

— Викат му „Млатилото на Беси“. Защо са го нарекли на Беси и кой е този Беси, не се знае, но си е истинско млатило — каза Бару. — Моите хора си наемали зверолов във всяко село, да пази стадата от лъвове, пещерни мечки, грифони и други хищници. Когато Кралството стигнало до Ябон и вашите благородници вдигнали градове и замъци, и патрулите тръгнали да усмиряват околните краища, нуждата от звероловци намаляла и те зачезнали. По същата причина зверохрътите станали по-малки, почнали да ги гледат като домашни любимци и да ги използват за лов на по-дребна плячка.

Мартин остави тежкия арбалет на земята и огледа една стрела, която извади от колчана на бедрото на мъртвия. Беше със стоманено острие и два пъти по-дълга от обикновените.

— Това, като го гледам, може да пробие крепостна стена.

Бару се усмихна.

— Чак толкова едва ли, но може да отвори рана колкото юмрука ти през люспите на един виверн. Може и да не го убие, но ще го накара да си помисли дали втори път да напада стадо.

— Но ти каза, че вече нямало звероловци? — рече Арута.

Бару потупа кучето по врата и се изправи.

— Така поне се смяташе. Но ето че тук лежи един. — Хадатът замълча. — Когато Кралството стигнало до Ябон, сме били просто съюз на кланове и сме имали различия по отношение на хората ви. Някои посрещнали радушно предците ви, други — не. Повечето от нас, хадатите, сме се придържали към старите си обичаи, живеели сме по планинските хълмове и сме гледали стада и добитък. Но онези в градовете бързо били погълнати от вашите съотечественици, които прииждали все повече и повече, и сега почти няма разлика между хората от град Ябон и тези от Кралството. Лаури и Роалд са от такова потекло. Така Ябон станал част от Кралството.

— Но една част отхвърлили Кралството и съпротивата им довела до открита война — продължи Бару. — Вашите войници били безчет и скоро бунтът бил потушен. Но е останала една легенда, на която мнозина не вярват: че част от сънародниците ми избрали нито да се преклонят пред Кралството, нито да се бият. Предпочели да избягат, да заминат на север и да си вдигнат нови домове, извън властта на Кралството.

Мартин погледна грамадното псе.

— Значи тази легенда може да е истина.

— Така изглежда — отвърна Бару. — Струва ми се, че някъде тук ще намеря свои далечни родственици.

Арута замислено погледна кучето и каза:

— И може би и съюзници. Тези троли бяха слуги на Мурмандамус, разбира се, а този човек е бил техен противник.

— А врагът на нашия враг е наш съюзник — промълви Роалд.

Бару поклати глава.

— Не забравяйте все пак, че тези хора са избягали от Кралството, Едва ли ще изпитат тепърва особена обич към вас, принце. Може да стане така, че да заменим една неприятност с друга. — Последното го добави с кисела усмивка.

— Нямаме друг избор — каза Арута. — Докато не разберем какво ни чака зад тези планини, ще трябва да се осланяме на всяка помощ, която можем да намерим. — Замълча, докато покрият с камъни тялото на убития звероловец. Грамадният пес търпеливо ги чакаше да свършат, а после положи глава на гроба на господаря си.

— Ще го оставим ли? — попита Роалд.

— Не — отвърна Бару. Заговори отново на странния език и песът неохотно се изправи и застана до него. — Езикът, който използваме, за да командваме кучетата си, изглежда, си е останал същият, щом се подчинява.

— Как да продължим тогава? — попита Арута.

— Предпазливо, но според мен ще е най-добре да го оставим да ни води — отвърна планинецът и посочи песа. Изрече една дума и ушите на зверохръта щръкнаха и той се затича по пътеката, после спря да ги изчака да го последват.

Качиха се бързо на конете и Арута попита:

— Какво му каза?

— Казах му: „Вкъщи“ — отвърна Бару. — Ще ни отведе при хората си.