Реймънд Фийст
Мрак над Сетанон (6)

Глава 5
Крудий

Мартин се приведе. Махна с ръка на другите да запазят тишина и се вслуша. Наближаваше залез-слънце и беше време около брега на езерцето да се появи дивеч. Но нещо бе изплашило и задържало плячката от водоизточника. Мартин се мъчеше да долови източника на този смут. Горите се бяха смълчали и се чуваше само плясъкът на птичи криле над главите им. А после в храстите се чу шумолене.

На поляната изскочи едър сръндак, а после от храстите се чу гърлено ръмжене. Мартин зачака, изпънал лъка си.

Мечокът излезе с клатушкане на поляната. По време, когато трябваше да е затлъстяло и загладило косъм, животното изглеждаше мършаво и немощно, отслабнало, все едно че току-що се е събудило от дългия зимен сън. Мартин го изгледа как сниши глава да пие от езерцето. Някаква рана беше осакатила горския звяр и му пречеше да се домогне до нужната му храна. Преди две нощи мечката бе премазала един селянин, опитал се да опази кравата си. Човекът бе издъхнал и оттогава Мартин вървеше по следите на звяра. Беше хищен и трябваше да бъде убит.

Сред леса се разнесе тропот на конски копита и мечокът вдигна муцуна и задуши във въздуха. От гърлото му прокънтя озадачен рев и той се изправи на задните си крака, след което изрева гневно, подушил мириса на коне и хора.

— Проклятие! — изруга Мартин, стана и изпъна лъка. Беше се надявал да стреля по-отблизо, но звярът всеки момент щеше да се обърне и да избяга сред дърветата.

Стрелата се понесе над поляната и улучи животното между врата и рамото. Не можеше да му донесе моментална смърт. Звярът опипа с лапа щръкналата стрела и заръмжа хрипливо. Мартин тръгна покрай вирчето, извадил ловния си нож, тримата му спътници го последваха по петите. Гарет, новият майстор-ловец на Крудий, стреля и втората стрела улучи звяра в гърдите, нанасяйки му нова сериозна, но все още не смъртоносна рана. Мечокът заопипва с предните си лапи щръкналите от гъстата козина пръчки и Мартин скочи към него. Широкият ловен нож на херцога на Крудий се заби дълбоко и точно, поразявайки в гърлото обърканото животно. Мечокът издъхна още докато рухваше на тревата.

Бару и Чарлз спряха до Мартин. Чарлз, нисък и кривокрак, беше облечен в зелени кожени дрехи, униформата на горяните на служба при Мартин. Бару, висок и мускулест, носеше дебела дреха на зелени и черни карета, които го обозначаваха като хадат от клана на Железни хълмове, кожени панталони и високи ботуши от глиганска кожа. Мартин се наведе над животното и разряза рамото му с дългия си нож, извърнал глава настрани заради сладникавата, гнила воня, излизаща от гноясалата рана. После се изправи и показа кървавото, покрито с жълта гной острие на стрела. Обърна се към Гарет и каза с погнуса:

— Докато служех като майстор-ловец при баща си, понякога си затварях очите пред бракониерства в гладни години. Но ако намерите човека, ранил тази мечка, искам го на бесилото. И ако притежава нещо ценно, дайте го на вдовицата на селяка. Не толкова мечката, колкото тази стрела го е убила.

Гарет взе железния наконечник и го огледа.

— Изкована е саморъчно, ваша светлост. Вижте този грозен ръб от едната страна на острието. Този, който я е изковал, не си пили стрелите, мърляв е и в работата си, както и в лова. Намерим ли колчан с толкова недодялани стрели, намерили сме и виновника. Ще кажа на следотърсачите. — След това добави: — Ако ваша светлост се беше добрал до мечока преди да го улуча, смъртите, за които да виним бракониера, щяха да са две. — Каза го с неодобрителен тон.

Мартин се усмихна.

— Не съм се и съмнявал, че ще го улучиш, Гарет. Ти си единственият по-добър стрелец от мен от всички, които познавам. Че нали това е една от причините да си майстор-ловецът ни.

Чарлз вметна:

— А и защото е единственият от горяните ви, който може да тича с вас, без да се задъха, щом решите да излезете на лов.

— Наистина ще ни скапете с това бягане, лорд Мартин — съгласи се Бару.

— Е — въздъхна Гарет, неудовлетворен от похвалата на Мартин — можехме да го улучим и по-точно преди да побегне.

— Може би да, може би не. Предпочетох да му скоча тук на откритото, с вас тримата зад гърба ми, наместо да го гоня из шубраците, дори три стрели да имаше в гърдите му. — Мартин махна уморено с ръка към гъстия лес. — Там щяхме повече да се озорим.

Гарет погледна Чарлз и Бару.

— За това няма да спорим, ваша светлост. — И добави: — Макар че се разминахме с белята съвсем за малко.

Недалече от тях някой извика настойчиво. Мартин стана.

— Вижте кой вдига целия този шум.

Чарлз изтича назад към леса.

Бару погледна мъртвия мечок и поклати глава.

— Човекът, който го е ранил, не е ловец.

Мартин огледа дърветата наоколо.

— Липсва ми всичко това, Бару. Готов съм дори да простя на този калпав бракониер заради това, че ми даде повод да се измъкна за малко от замъка.

— Слабо извинение, милорд — каза Гарет. — Редно беше да оставите всичко това на мен и хората ми.

Мартин се усмихна.

— Все едно слушам Фанън.

— Разбирам ви — каза Бару. — Близо година поживях при елфите, а сега — и вие. Липсват ми хълмовете и моравите на ябонските планини.

Гарет замълча. Двамата с Мартин знаеха много добре защо хадатът не се беше върнал. Селото му бе изпепелено от главатаря на моределите Мурад. И макар Бару да беше отмъстил на Мурад, вече нямаше свой дом. Сигурно някой ден щеше да си намери друго хадатско селище, но засега предпочиташе да се скита по широкия свят, далеч от домашна стряха. След като бе изцерил раните си в Елвандар, бе дошъл в Крудий като гост на Мартин.

Чарлз се върна с един крудийски воин. Боецът отдаде чест и каза:

— Мечемайстор Фанън ви моли да се върнете незабавно, ваша светлост.

— Какво толкова е станало?

— Не знам. Но мечемайсторът изпрати за вас коне, ваша светлост.

— Добре, води — отвърна Мартин. И изпита внезапна тревога.

 

 

Фанън ги чакаше на стълбището.

— Какво има, Фанън? — подвикна Мартин, след като скочи от коня и отърси праха от зелената си кожена туника.

— Нима ваша светлост е забравил, че лорд Мигел ще пристигне днес следобед?

Мартин погледна към смъкващото се на запад слънце и каза:

— Значи е закъснял.

— Корабът му вече мина край Моряшка скръб. До един час ще дойде откъм фара на Дългия нос.

Мартин се усмихна на мечемайстора.

— Прав си, разбира се. Бях забравил. — Почти се затича по стълбите и подвикна: — Ела да поговорим, Фанън, докато се преобличам.

Мартин се забърза към покоите си, обитавани преди време от баща му, лорд Боррик. Пажовете бяха напълнили гореща вана и Мартин набързо свали ловното си облекло, взе благоуханния сапун и камъка за триене и каза на пажа:

— Донесете още студена вода. Тази миризма може да се харесва на сестра ми, но мен ще ме задуши.

Пажът изтича да изпълни нареждането, а Мартин се обърна към мечемайстора.

— Е, Фанън, казвай. Какво води славния херцог на Родец при нас чак от другия край на Кралството?

Фанън седна на близкото канапе.

— Просто е тръгнал да попътува през лятото, ваша светлост. Не бих казал, че е чак толкова необичайно.

Мартин се засмя.

— Фанън, сега сме сами. Остави преструвките. Бас държа, че води със себе си поне една щерка за женене.

Фанън въздъхна.

— Не една, а две. Миранда е на двадесет, а Инец — на петнадесет. И за двете разправят, че са хубавици.

— Петнайсет! Богове! Та тя е момиченце.

Фанън се усмихна мрачно.

— Заради това момиченце досега е имало два дуела, доколкото ми е известно. Не забравяйте, че са от Изтока.

Мартин започна да се сапунисва.

— Много рано влизат там в политиката, нали?

— Виж, Мартин. Дали ти харесва, или не, сега ти си херцог — и брат на краля. Все още си неженен. Ако не живееше в този затънтен край на Кралството, вече щеше да имаш поне шестдесет светски посещения, а не шест.

Мартин отвърна с гримаса.

— Ако и това се окаже като последното, предпочитам да се върна в гората при мечките. — Последното гостуване беше на графа на Тарлоф, васал на херцога на Ран. Дъщерята се бе оказала чаровна, но имаше ужасния навик да му се хили непрекъснато, от което Мартин едва не побесня. Разделил се бе с момичето с празното обещание някой ден да посети Тарлоф. — Е, сладурана беше все пак.

— Хубостта няма нищо общо, както добре знаете. В Изтока все още ври и кипи, макар да минаха почти две години от смъртта на крал Родрик. Там някъде се спотайва Ги дьо Батира и само боговете знаят какво крои. Някои от поддръжниците му все още изчакват да видят кой ще бъде провъзгласен за херцог на Батира. А и след кончината на Калдрик и след като херцогството на Риланон все още е свободно, Изтокът заприлича на кула, съградена от клечки. Дръпнеш ли тази, която не трябва, и всичко ще рухне, чак до главата на краля. Тъли добре съветва Луам да почака за синове и племенница. Тогава ще може да постави на служба повече свои довереници. Добре ще е за теб да не губиш поглед над житейските факти около кралското семейство, Мартин.

— Да — въздъхна примирено Мартин. Знаеше, че Фанън е прав. Откакто Луам го бе издигнал на поста херцог на Крудий, беше изгубил много от свободата си и по всичко личеше, че тепърва ще губи все повече.

Влязоха трима пажове, понесли ведра със студена вода. Мартин се изправи и ги остави да я излеят върху него. Потръпна, загърна се в меката кърпа и след като пажовете излязоха, каза:

— Фанън, това, което казваш, безспорно е вярно, но… виж, не е минала и една година, откакто се върнахме с Арута от Морелайн. Преди това… беше онази дълга обиколка на Изток. Нямам ли право все пак да поживея спокойно няколко месеца?

— Поживя. Миналата зима.

Мартин се засмя.

— Много добре. Но все пак ми се струва, че се проявява повече интерес към един провинциален херцог, отколкото му се полага.

Фанън поклати глава.

— Повече интерес, отколкото се полага на брата на краля?

— Никой мой потомък не може да претендира за короната, дори да ги нямаше тримата, вече може би четиримата наследници преди мен. Спомни си, че се отказах от всякакви претенции както за себе си, така и за наследниците си.

— Ти не си обикновен човек, Мартин. И не ми се прави на дърварче. Може да си казал каквото си щеш в деня на коронацията на Луам, но ако някой твой потомък се окаже в положение да я наследи, клетвите ти няма да струват пукната пара, ако някоя фракция в конгреса на лордовете пожелае да го избере за крал.

Мартин започна да се облича.

— Знам, Фанън. Онова беше само за да попреча на някои хора да се противопоставят на Луам от мое име. Може и да съм прекарал по-голямата част от живота си сред горите, но докато седях на трапезата с теб, с Тъли, Кълган и татко, си отварях ушите. Понаучил съм доста неща. На вратата се почука и се показа един страж.

— Кораб с флага на Родец идва откъм Дълъг нос, ваша светлост.

Мартин му махна с ръка да напусне и каза на Фанън:

— Май трябва да побързам да срещна херцога и чудесните му дъщери. — Дооблече се и рече: — Щерките на херцога ще ме оглеждат и ухажват, но в името на божията милост и търпение, надявам се да не се кикотят.

Фанън кимна съжалително и последва Мартин през вратата.

 

 

Херцог Мигел каза някаква шега и Мартин се усмихна учтиво. Засягаше някакъв източен лорд, с когото се бяха срещали веднъж. Недостатъците му явно бяха източник на насмешки сред владетелите на Изтока, но Мартин не успя да схване хумора. Той хвърли поглед към дъщерите на херцога. И двете момичета бяха хубави: с деликатни черти, бледи лица, обкръжени от почти черна коса, и двете — с големи тъмни очи. Миранда бе потънала в разговор с младия скуайър Уилфред, третия син на барона на Карс и новодошъл в херцогския двор. Инец седеше изправена и гледаше Мартин с нескрито възхищение. Мартин усети, че се изчервява, и насочи отново вниманието си към баща й. Не беше трудно да разбере защо е станала повод за два дуела между младежи с по-горещи глави. От жени той самият много не разбираше, но беше ловец и видеше ли хищник, лесно можеше да го отличи. Това, че момичето беше едва петнадесетгодишно, не му пречеше да е истински ветеран в източните дворове. Мартин не се съмняваше, че много скоро ще си намери могъщ и влиятелен съпруг. Миранда си беше просто поредната хубава дворцова дама, но у Инец се долавяше някаква сурова неумолимост, твърде непривлекателна за Мартин. Личеше си, че това момиченце е вече доста опитно в покоряването и мачкането на мъжките души. И той реши нито за миг да не забравя този очевиден факт.

Вечерният пир течеше тихо и кротко, както бе обичайно за Крудий и за нрава на Мартин, но утре в трапезарията на цитаделата щеше да има жонгльори и певци, тъй като в градчето беше пристигнала група пътуващи артисти. След обиколката на изток Мартин не проявяваше особена охота към пищни банкети, но показността и шумотевицата утре щяха да са неизбежни. После в залата влезе паж и се забърза покрай масите към началника на охраната Самюъл. Прошепна му нещо и Самюъл се приближи до Мартин, наведе се до ухото му и промълви:

— Току-що са долетели гълъби от Илит, ваша светлост. Осем.

Мартин се сепна. За да пристигнат толкова много птици наведнъж, съобщението трябваше да е спешно. Обикновено се изпращаха не повече от два-три, в случай че някоя от птиците не успее да довърши опасния си полет през планините на Сиви кули. Седмици бяха нужни, за да ги върнат обратно на кола или кораб, така че ги използваха пестеливо.

— Ваша светлост, бихте, ли ме извинили за малко? — обърна се той към херцога на Родец. — Почитаеми дами… — Мартин се поклони сдържано на двете сестри и излезе от залата с пажа.

В преддверието на цитаделата го чакаше соколарят, отговарящ за клетките с ловните птици и гълъбарника, с няколко съобщения в ръка. Връчи ги мълчаливо на херцога и се отдръпна. Малките рулца бяха запечатани с кралския печат — показващ, че трябва да ги отвори лично херцогът.

— Ще ги прочета в заседателната зала — рече Мартин.

След като влезе в залата, Мартин огледа рулцата. Бяха номерирани с едно и две. Четири двойки. Посланието беше изпратено четири пъти, за да са сигурни, че ще стигне до получателя. Той отвори едно от четирите с номер едно, очите му се разшириха от изумление и пръстите му зашариха за друго. Съобщението се повтаряше. След това прочете номер две и от очите му бликнаха сълзи.

Заотваря всяко рулце едно по едно, с надеждата, че ще намери нещо различно, нещо, което да му каже, че е разбрал погрешно. Остана да седи скован и забил поглед в разгърнатите на масата листчета; стомахът му се беше свил на ледена топка. Накрая някой почука на вратата и той немощно промълви:

— Да?

Вратата се отвори и влезе Фанън.

— Стоиш тук почти цял час… — Млъкна, като видя изопнатото лице и зачервените очи на Мартин, и попита: — Какво има?

Мартин махна мълчаливо с ръка към листчетата на масата. Фанън погледна какво пише и се срина на стола онемял. Мълчаха и двамата. Накрая Фанън промълви:

— Как е възможно?

— Не знам. Съобщението споменава само за убиец. — Погледът на Мартин се зарея из стаята. Всеки камък по стените, всяка мебел и вещ тук беше свързана в спомените му с баща му, лорд Боррик. А от всички в семейството им този, който най-много приличаше на лорд Боррик, беше Арута. Мартин ги обичаше всички, но в много отношения Арута бе като негово огледално отражение. Не само че в толкова много неща вижданията им бяха еднакви, но толкова много изпитания бяха преживели заедно: обсадата на замъка по време на Войната на разлома, докато Луам беше с баща им на фронта; продължителното и опасно пътуване до Морелайн, за да намерят сребротръна. Да, в Арута Мартин бе намерил не само роден брат, но и скъп приятел в много отношения. Отгледан от елфи, Мартин бе способен да разбере неизбежността на смъртта, но като смъртен човек сега усещаше как го изпълва пустота. Успя да се овладее и стана. — Ще трябва да уведомя херцог Мигел. Визитата му трябва да се съкрати. Утре тръгваме за Крондор.

 

 

Фанън влезе в стаята и Мартин вдигна глава.

— Ще ни е нужна цялата нощ и предобеда, за да се подготвим, но капитанът ни уверява, че корабът може да тръгне следобед.

Мартин му махна да седне срещу него и след дълга пауза проговори:

— Все пак как е възможно, Фанън?

— Не мога да ти отговоря, Мартин — отвърна мечемайсторът. — Знаеш, че споделям скръбта ти. Не само аз, а всички. Той, както и Луам, ми бяха като родни синове.

— Зная.

— Но въпреки всичко има неща, които не могат да се отлагат.

— Например?

— Вече съм много стар, Мартин. Започнах вече да усещам бремето на старостта на плещите си. Вестта за смъртта на Арута… отново ме подсети за собствената ми тленност. Искам да се оттегля.

Мартин замислено потри брадичка. Фанън вече надхвърляше седемдесетте и макар умът му да бе все така остър и безпогрешен, му липсваше физическата издръжливост, необходима за втория по ранг след херцога военачалник.

— Разбирам, Фанън. Веднага щом се върна от Риланон…

Фанън го прекъсна.

— Не, това ще отнеме твърде много време, Мартин. Няма да те има тук няколко месеца. Трябва да изберем наместник още сега, за да му помогна да поеме поста. Виж, ако Гардан беше тук, нямаше да имам никакви притеснения за плавния преход на властта, но след като Арута го отмъкна… — Очите на стареца се насълзиха. — След като го направи рицар-маршал на Крондор, ами…

— Разбирам — промълви Мартин. — Кого имаш предвид? — Мартин се мъчеше да се овладее и въпросът му прозвуча разсеяно.

— Няколко от сержантите може да се окажат подходящи, но никой от тях не притежава качествата на Гардан. Мисля за Чарлз…

Мартин се усмихна вяло.

— А аз мислех, че не му вярваш.

Фанън въздъхна.

— Това беше отдавна, все още бяхме във война. Оттогава е доказал качествата си поне сто пъти и не смятам, че в замъка има по-безстрашен мъж от него. Освен това той е бил цурански офицер, почти равен на рицар-лейтенант. Разбира от военния занаят и тактика. Често сме говорили с часове и ми е обяснявал разликата между цуранския начин на воюване и нашия. Убедих се в следното: че като научи нещо, не го забравя. Умен е и струва колкото дузина други. Освен това войниците го уважават и ще го следват.

— Ще го обмисля и ще реша тази нощ — каза Мартин. — Друго има ли?

Фанън помълча малко, сякаш нещо го затрудняваше да проговори.

— Мартин, двамата с теб никога не сме били близки. Когато баща ти те извика да му служиш, изпитвах към теб, както и мнозина други, смесени чувства. Беше един такъв затворен, пък и онези твои странни елфски привички… Сега разбирам, че отчасти загадката около теб се е дължала на родството ти с Боррик. Донякъде съм се съмнявал в теб, Мартин… Съжалявам, че трябва да го призная… Но това, което се опитвам да кажа, е, че… ти носиш с чест името на баща си.

Мартин си пое дъх.

— Благодаря, Фанън.

— Казвам го, за да съм сигурен, че ще разбереш следващите ми думи. Това гостуване на херцог Мигел допреди малко можеше да е повод за раздразнение, но сега вече се превръща в тежък проблем. Трябва да поговориш с отец Тъли като пристигнеш в Риланон и да го оставиш да ти избере подходяща съпруга.

Мартин отметна назад глава и се разсмя горчиво и с яд.

— Що за шеги, Фанън? Брат ми е мъртъв, а ти искаш да си търся жена?

Фанън не трепна пред надигащия се у херцога гняв.

— Ти вече не си майстор-ловецът на Крудий, Мартин. Тогава никой не го интересуваше дали изобщо ще се ожениш и ще имаш деца. Но сега ставаш единственият брат на краля. Изтокът все още е в смутове. Херцог си няма нито Батира, нито Риланон или Крондор. Вече си нямаме принц на Крондор… — Думите излизаха трудно от устата му. — Тронът на Луам ще се заклати опасно, ако Батира дръзне да се върне от изгнание. След като единствени наследници останаха бебенцата на Арута, Луам ще има нужда от крепки съюзници. Това имам предвид. Тъли ще знае най-добре кои благороднически домове трябва да се привлекат за здрав съюз с краля чрез брак. Ако се окаже, че е това опасно котенце на Мигел, Инец, или дори хилещата се глезана на Тарлоф, ожени се за нея, Мартин, заради Луам и заради Кралството.

Мартин едва сдържа гнева си. Фанън го беше жегнал в най-болното място, въпреки че старият мечемайстор беше прав. Във всяко отношение Мартин си беше самотник, почти нищо в живота си не споделяше с никого, освен с братята си. А и никога не беше се справял добре в женска компания. Сега го убеждаваха, че е длъжен да се ожени за някоя непозната, заради политическите интереси на брат си. Но в същото време съзнаваше, че в думите на Фанън се съдържа мъдрост. Ако се окажеше, че изменникът Ги дьо Батира все още мъти заговор, короната на Луам нямаше да е в безопасност. Смъртта на Арута показваше съвсем ясно колко смъртни в края на краищата са владетелите. Най-сетне Мартин отвърна:

— Ще помисля и за това, Фанън.

Старият мечемайстор бавно се изправи, отиде до вратата, обърна се и каза:

— Зная, че го прикриваш добре, Мартин, но болката си личи. Съжалявам, че като че ли само я усилих, но това, което казах, все трябваше да се каже.

Мартин само кимна.

 

 

Мартин стоеше, обзет от нетърпение, и наблюдаваше шетнята около подготвящото се заминаване — неговото, както и на херцог Родец. Херцогът бе поканил Мартин да ги придружи на собствения му кораб, но Мартин бе успял да скалъпи някакво едва приемливо извинение за отказ. Само силната покруса от вестта за смъртта на Арута го бе сдържала да не отхвърли поканата на херцога с някоя груба обида.

Херцог Мигел и двете му дъщери се появиха откъм цитаделата.

Момичетата едва скриваха раздразнението си, че толкова скоро се налага отново да тръгнат на път. Цели две седмици щяха да пътуват, докато стигнат в Крондор. След това баща им, като член на най-знатния кралски кръг на перовете, щеше да отиде в Риланон за погребението на Арута.

Херцог Мигел, дребничък мъж с изтънчени маниери, каза:

— Трагично е, че се налага да напуснем чудесния ви дом при толкова скръбни обстоятелства, ваша светлост. Ако ми позволите, домът ми с най-голяма радост би ви предложил гостоприемството си, стига ваша светлост да пожелае да си отдъхне след погребението. Родец е доста близо до столицата.

Първият импулс на Мартин бе да отхвърли поканата с хладна учтивост, но се сети за думите на Фанън през нощта и отвърна:

— Стига да ми позволят времето и обстоятелствата, ваша светлост, бих ви посетил с най-голямо удоволствие. Благодаря ви. — Хвърли крадешком поглед към двете дъщери и тутакси реши, че ако Тъли го посъветва да сключи брачен съюз между Крудий и Родец, по-скоро ще вземе за съпруга кротката Миранда. Инец щеше просто да означава твърде много беля, събрана на едно място.

Херцогът с двете си щерки пое с каляската надолу към залива, а Мартин се замисли за времето, когато херцог беше баща му. Никой в Крудий не беше имал тогава нужда от екипаж, защото щеше да вози много зле по проядените от дъждове черни пътища на херцогството, превръщащи се често в лепкава и дълбока до колене кал. Но когато гостите от Изтока взеха да зачестяват, той се беше разпоредил да построят един каменен път от пристанището до замъка. Източните дами, изглежда, се чувстваха зле на конски гръб с изящното си дворцово облекло. Спомни си как Карлайн яздеше като мъж по времето на Войната на разлома, как с впити кожени панталони и туника препускаше в див галоп със скуайър Роланд, за ужас на гувернантката си, и въздъхна. Едва ли някоя от дъщерите на Мигел щеше да може някога да язди така. Зачуди се дали изобщо може да се намери по света жена, която да сподели потребността му от суров живот. Навярно най-доброто, което можеше да постигне, бе да си намери жена, която да приеме с разбиране тази негова потребност и да не се оплаква от дългите му отсъствия, докато той скита на лов или гостува на приятелите си в Елвандар.

Размисълът му бе прекъснат от един войник, който му подаде ново съобщение.

— Това току-що пристигна, ваша светлост.

Мартин пое съобщението. Носеше печата на Саладор. Най-вероятно беше лично писмо от Карлайн. Отвори го и го прочете, после го препрочете и го прибра замислено в кесията на колана си. После извика на войника на пост пред цитаделата:

— Доведи мечемайстор Фанън.

След няколко минути мечоносецът се яви пред херцога и Мартин му каза:

— Съгласен съм с теб. Ще предложа поста мечемайстор на Крудий на Чарлз.

— Добре — каза Фанън. — Очаквам да се съгласи.

— В такъв случай, след като потегля, Фанън, залови се веднага да подготвиш Чарлз за службата.

— Да, ваша светлост — рече Фанън. Понечи да си тръгне, но спря и пак погледна Мартин. — Ваша светлост?

— Да?

— Добре ли сте?

— Напълно, Фанън — отвърна Мартин. — Току-що получих писмо от Лаури. Уведомява ме, че Карлайн и Анита са добре.

И без повече приказки закрачи към цитаделата. Фанън се поколеба. Изненада го тонът и държането на Мартин. Имаше нещо странно в изражението му.

 

 

Бару мълчаливо гледаше Чарлз. Двамата седяха на пода с кръстосани крака. Вляво от Чарлз на желязната стойка бе закачен малък гонг, а между двамата гореше кадилница, чийто дим изпълваше въздуха с тежък аромат. Четири свещи осветяваха малката стая, обзаведена само с килим на пода, предпочитан от Чарлз за постеля, малка ракла и купчина възглавници. И двамата бяха облечени в прости халати. Всеки държеше на коленете си меч. Очите на Чарлз се бяха съсредоточили в някаква невидима точка помежду им. След дълго мълчание цуранинът отрони:

— Какво е Пътят?

— Пътят се състои в това да се отдадеш на вярна служба на своя господар и на дълбока вярност към приятелите си — отговори Бару. — Пътят, предвид мястото на всеки на Колелото, е в това да поставиш дълга над всичко друго.

Чарлз кимна отсечено.

— По въпроса за дълга Кодексът на воина е изричен. Дългът преди всичко. До смърт.

— Разбрано.

— Какво тогава е естеството на дълга?

— Съществува дълг към господаря — тихо заговори Бару. — Съществува дългът към клана и семейството. Съществува дългът към работата ти, който осигурява разбирането на дълга към самия теб. В цялост те образуват дълга, който никога не е изпълнен в достатъчна степен, дори след неизменно усилие през целия живот. Дългът представлява стремеж към съвършено съществувание, за да придобиеш по-висше положение на Колелото.

Чарлз кимна.

— Така е. — Вдигна малкото чукче и удари по тънкия гонг. — Слушай. — Бару притвори очи в унес и се вслуша в глъхнещия звук. Когато звукът заглъхна, Чарлз каза: — Улови мига, където звукът секва и започва тишината. И се задръж в този миг, защото там ще намериш своя вал; той е тайният център на съществото ти, съвършеното място на вътрешния ти покой. И си спомни най-древния урок на цураните: дългът придава тежест на всичко, той е тежкото бреме, докато смъртта е нищо, по-лека е от въздуха.

Вратата се отвори и влезе Мартин. Бару и Чарлз понечиха да станат, но Мартин им махна с ръка да си останат по местата, коленичи между тях и погледна димящата кадилница.

— Извинете, че ви прекъснах.

— Не сте ни прекъснали, ваша светлост — отвърна Чарлз.

— Няколко години се сражавах с цураните и се уверих, че са силни и заслужаващи уважение противници — каза Бару. — Сега научавам още за тях. Чарлз ми предлага възможност да науча Кодекса на воина по обичая на техния народ.

Мартин не изглеждаше изненадан.

— Много ли научи?

— Най-вече, че са като нас — отвърна с усмивка Бару. — Малко разбирам от тези неща, но подозирам, че сме като два израстъка от един и същи корен. Те следват Пътя и схващат Колелото също като нас, хадатите. Разбират честта и дълга като хадатите. Ние, живеещите в Ябон, сме възприели много неща от Кралството, имената на боговете ни и езика до голяма степен, но са останали и много от старите ни обичаи. Цуранската вяра в Колелото е почти същата като нашата. Това е странно, защото допреди идването на цураните не бяхме срещали друг народ, който да споделя вярванията ни.

Мартин погледна Чарлз. Цуранинът сви рамене.

— Навярно просто сме открили една и съща истина на двата ни различни свята. Кой знае?

— Струва ми се, че това е едно от нещата, които следва да се обсъдят с Тъли и Кълган — каза Мартин, помълча малко и попита:

— Чарлз, ти би ли приел поста мечемайстор на Крудий?

Цуранинът примигна и това бе единственият признак на изненада.

— Висока чест ми оказвате, ваша светлост. Да.

— Добре. Доволен съм. Фанън ще започне да те въвежда в нещата, след като замина. — Мартин погледна към вратата и сниши глас.

— Искам вие двамата да ми направите една услуга.

Чарлз не се поколеба, но Бару изгледа Мартин съсредоточено. Между двамата се бе изковала здрава връзка по пътя им към Морелайн с Арута. Бару за малко щеше да загине там, но съдбата го бе пощадила. Знаеше, че участта му вече по някакъв начин се е сплела с онези, които бяха преживели премеждията около издирването на сребротръна. В погледа на херцога се таеше нещо скрито, но Бару нямаше да пита сега. Щеше да го научи, когато му дойдеше времето.

— Аз също.

Мартин приседна между двамата мъже и им заговори.

 

 

Мартин се загърна плътно в наметалото — вятърът от север беше пронизващ. Крудий се скриваше от погледа му зад канарите на Моряшка скръб. Той кимна на капитана, напусна квартердека, слезе и тръгна по тесния пасаж с каютите. Щом стигна капитанската каюта, влезе и заключи вратата. Мъжът, който чакаше вътре, беше един от войниците на Фанън — казваше се Стефан, — на ръст и телосложение досущ като херцога и в същата туника и панталони като на Мартин. Промъкнал се беше на борда в ранните часове преди изгрев, предрешен като прост моряк. Мартин свали плаща си и го подаде на войника.

— На палубата излизай само вечер, и то след като подминете Квег. Ако нещо принуди кораба да спре на брега на Карс, Тулан или Свободните градове, не искам моряците да заприказват, че съм изчезнал.

— Разбрано, ваша светлост.

— Когато стигнете в Крондор, сигурно ще те чака карета. Не зная колко дълго ще можеш да продължиш с маскарада. Повечето благородници, с които съм се срещал, вече ще са на път за Риланон, а си приличаме достатъчно, за да не събудиш подозрения сред слугите. — Мартин огледа двойника си. — Ако си държиш и устата затворена, може би ще успееш да минеш за мен чак до Риланон.

Стефан изглеждаше притеснен от задължението да се преструва на благородник, но отвърна само:

— Ще се постарая, ваша светлост.

Капитанът се разпореди да сменят курса и корабът се разклати.

— Това е сигналът — каза Мартин, свали бързо ботушите, туниката и панталоните си и остана само по долни гащи.

Капитанската кабина беше с едно-единствено, висящо на панти прозорче, което се отвори със скърцане. Мартин провеси крака през рамката. Отгоре се чу гневният глас на капитана.

— Много се доближихте до брега! Силно на щирборд!

Обърканият кормчия подвикна:

— Слушам, силно на щирборд!

— Дано съдбата те закриля, Стефан — каза Мартин.

— Вас също, ваша светлост.

Мартин се пусна във водата. Капитанът го беше предупредил да се пази от дългия кормилен лост и той го отбягна лесно. Беше го докарал възможно най-близо до брега, след което бе обърнал към открито море. Мартин видя крайбрежната ивица на по-малко от миля. Не беше кой знае какъв плувец, но имаше здрави мишци, затова се отправи към брега с дълги плавни махове.

Скоро се добра задъхан до брега и се огледа. Силата на течението го бе отнесла малко по̀ на юг, отколкото му се искаше. Отдъхна си минута-две, пое дълбоко дъх и затича.

След десетина минути над брега се появиха трима ездачи и поеха право надолу към пясъчната ивица. Като ги видя, Мартин спря. Гарет яздеше първи, Чарлз водеше още един кон. Бару се оглеждаше бдително да не би някой да ги наблюдава. Гарет подаде на херцога вързоп дрехи. Бягането бе изсушило достатъчно Мартин и той се облече бързо. Зад седлото на четвъртия кон бе окачен увит в промазан плат дълъг лък.

— Някой видя ли, че тръгвате? — попита Мартин.

— Гарет вече бе заминал с коня ви преди съмване, а аз просто казах на стражите, че ще поизпратя малко Бару, който си тръгва за Ябон — отвърна Чарлз. — Нямаше никакви приказки.

— Това е добре. Предишните ни сблъсъци с Мурмандамус ни научиха, че тайната е от първостепенно значение. — Яхна коня си и добави: — Благодаря ви за помощта. Чарлз, вие с Гарет най-добре се връщайте бързо, преди някой да е започнал да подозира нещо.

— Каквото и да ви донесе съдбата, ваша светлост, дано ви донесе и чест — каза Чарлз.

— На добър час, ваша светлост — пожела Гарет. Четиримата конници се разделиха, двамата тръгнаха назад по крайбрежния път за Крудий, а другите двама поеха надалеч от брега, към горите на североизток.

 

 

Лесът беше тих, но тишината все пак се прекъсваше от обичайната птича песен и шумоленето на животинки, показващи, че всичко наоколо е както трябва да бъде. Мартин и Бару бяха яздили здраво четири дни, докарвайки конете си до ръба на пълното изтощение. Преди няколко часа бяха прекосили река Крудий.

Иззад дърветата се появи фигура, облечена в тъмнозелена туника и кафяви кожени панталони, махна им и рече:

— Добра среща, Мартин Дълголъки и Бару, змееубиецо.

— Поздрави, Тарлен. Дошли сме да потърсим съвета на кралицата.

— Тогава продължете, защото вие с Бару винаги сте добре дошли в двора й. Аз трябва да остана да наблюдавам тук. Нещата взеха да стават малко напрегнати след последното ви гостуване.

Мартин разпозна тона в словата на елфа. Нещо безпокоеше елфите, но Тарлен не искаше да го сподели. Мартин трябваше да се види със самата кралица и с Томас, за да разбере какво е то. Зачуди се. Последния път, когато елфите бяха толкова обезпокоени, лудостта на Томас бе стигнала върха си. Той сръга коня си и продължи напред.

Малко по-късно двамата с Бару доближиха сърцевината на елфския лес, Елвандар — древния дом на елфите. Дървесният град се къпеше в светлина, защото слънцето грееше високо над главите им, увенчавайки с блясък дървесните корони. Зелени и златисти, червени и бели, сребристи и бронзови, листата просветваха като ярък балдахин.

Щом слязоха от седлата, един елф се приближи и каза:

— Ще се погрижим за конете ви, лорд Мартин. Нейно величество желае да се види с вас веднага.

Мартин и Бару се забързаха по стъпалата, всечени в огромния ствол на едно дърво сред града на елфите, минаха по високите арки, оплетени на гърбовете на мощни клони, нагоре и нагоре. Най-сетне стигнаха до широката платформа в самия център на Елвандар, двора на кралицата.

Агларана седеше на трона си, старшият й съветник Татар бе от лявата й страна. Наоколо седяха Тъкачите на заклинания — съветът на кралицата. Тронът до нея беше празен. Изражението й беше неразгадаемо за обикновените хора, но Мартин познаваше добре елфските нрави и долови напрежението в очите й.

— Добре дошъл, лорд Мартин — каза Агларана. — Добре дошъл, Бару.

Двамата мъже се поклониха, а кралицата продължи:

— Елате да поговорим. — Стана и ги поведе към една малка зала сред дървесните хралупи. Придружи ги само Татар, Донесоха вино и храна, но Мартин не им обърна внимание, а каза:

— Нещо не е наред. — Не беше въпрос.

Лицето на Агларана стана угрижено. Мартин не беше я виждал толкова обезпокоена от Войната на разлома насам.

— Томас замина.

Мартин примигна.

— Къде?

— Не знаем — отговори Татар. — Изчезна една нощ няколко дни след празника на Средилетие. Случвало се е понякога да излезе да поскита насаме с мислите си, но никога за повече от един ден. След като не се върна и на втория ден, пратихме следотърсачи да го намерят. Нямаше никакви следи, макар това де не е изненадващо. Той владее и други, негови си способи за пътуване. Но на една полянка северно намерихме дири от ботушите му. Имаше и следи от някакъв друг човек — отпечатъци от сандали върху меката пръст.

— Томас е отишъл да се срещне с някого, след което не се е върнал — промълви Мартин.

— Имаше и трета група следи — каза кралицата на елфите. — От дракон. Валхеру отново е полетял на гърба на дракон.

Мартин се отпусна назад, разбрал.

— Боите се, че лудостта му се е върнала.

— Не — отговори бързо Татар. — Томас вече се освободи от това и ако не друго, то поне е по-силен, отколкото сам подозира. Не, по-скоро се боим от онова, което е принудило Томас да тръгне по този начин. Боим се от присъствието на някой друг.

— Сандалите? — попита Мартин.

— Знаеш каква сила е нужна, за да влезе някой в лесовете ни, без да го засечем. Само един човек досега е притежавал такава способност: Макрос Черния.

Мартин се замисли.

— Навярно не е единственият. Разбрах, че Пъг е останал в света на цураните, за да проучи проблема с Мурмандамус и с онова, което той нарича „Врага“. Възможно е да се е върнал.

— Важното в случая не е кой точно майстор на чародейство се е появил — отвърна Татар.

— Важното е, че двама мъже, владеещи огромни сили, са се отправили на тайнствена мисия във време, когато бедите откъм север като че ли се завръщат — обади се Бару.

— Да — рече Агларана и се обърна към Мартин. — До нас стигна мълвата за смъртта на един твой близък. — Според елфския обичай се въздържа да изрече името на починалия.

— Съществуват неща, за които не мога да говоря, владетелко, дори пред високо почитана от мен особа като теб. Имам дълг.

— Тогава — проговори Татар — мога ли да запитам накъде сте тръгнали и какво ви води при нас?

— Време е отново да поемем на север — каза Мартин. — За да довършим онова, което започна миналата година.

— Добре е, че сте решили да минете оттук — рече Татар. — Забелязали сме признаци от крайбрежието на изток за големи преселничества на таласъми на север. Моределите също така все по-често дръзват да влизат на малки отряди съгледвачи в окрайнините на лесовете ни. Забелязани са също така чети от хора ренегати, тръгнали на север покрай границите ни, откъм Каменните планини. Гвалите избягаха на юг към Зеленото лоно, сякаш се боят от нещо, което иде насам. А на всичко отгоре от няколко седмици лъха някакъв зъл вятър, пълен с черна загадка, сякаш сила някаква се е понесла на север. Много неща ни безпокоят. Бару и Мартин се спогледаха.

— Бързо се развиват нещата — промълви хадатът. Разговорът секна, защото отдолу се чу силен вик и един елф се появи пред кралицата.

— Ваше величество, елате. Завръщане.

— Ела, Мартин, ела и ти, Бару. Ще видите нещо предивно — каза Агларана.

Татар последва кралицата си и каза:

— Наистина е Завръщане, не е измама.

Забързаха се надолу към горската морава. Когато стъпиха на земята, ги посрещнаха няколко елфски воини, обкръжили един моредел. Тъмният елф се стори странен на Мартин — показваше необичайна за тъмните елфи кротост.

Моределът видя кралицата и й се поклони, след което промълви тихо:

— Владетелко, завърнах се.

Кралицата кимна на Татар и той и останалите Тъкачи на заклинания се струпаха около моредела. Мартин изпита странно усещане — сякаш въздухът се зареди с енергия и сякаш почти се долавяше някаква музика. Разбра, че Заклинателите правят магия.

После Татар извика:

— Той се е завърнал!

Агларана попита високо:

— Какво ти е името?

— Морандис, ваше величество.

— Вече не. Ти си Лорен.

Предната година Мартин беше научил, че няма съществена разлика между двата клона на елфите, разделени единствено от силата на Тъмната пътека, обвързала моределите към живот, изпълнен със смъртна омраза към всичко, което не е от техния вид. Но имаше все пак някакво смътно различие в поведението, стойката и жестовете.

Елфите помогнаха на моредела да свали туниката си, сива на цвят, характерна за горските кланове на народа му. Мартин беше живял с елфи през целия си живот и неведнъж се бе сражавал с моредели и не му беше трудно да ги различава. Но сега възприятията му се объркаха. В един момент моределът изглеждаше малко особен, по-различен от онова, което очакваше, а сетне изведнъж престана да бъде моредел. Дадоха му кафява дреха и като по чудо Мартин видя пред себе си истински елф. Имаше тъмна коса и очи, присъщи за моределите, но пък и немалко елфи ги имаха, тъй както се срещаха русокоси моредели със сини очи. Този си беше чист елф!

Татар забеляза реакцията на Мартин от това превъплъщение и каза:

— Случва се понякога наш изгубен брат да се отклони от Тъмния път. Ако ближните му не забележат промяната и не го убият преди да се е добрал до нас, приемаме го с радост в родния дом. И това е повод за ликуване. — Мартин и Бару загледаха как всички елфи наоколо дойдоха един по един да прегърнат Лорен за добре дошъл. — В миналото моределите са се опитвали да ни изпращат шпиони, но винаги можем да отличим лъжците от искрените Завръщащи се. Този наистина се върна при народа си.

— Често ли се случва? — попита Бару.

— От всички обитаващи днес Елвандар аз съм най-старият — рече Татар. — Преди това съм виждал само седем подобни Завръщания. — Старият елф помълча. — Надяваме се някой ден да приемем всички наши събратя по този начин и силата на Тъмния път най-после да бъде прекършена.

Агларана се обърна към Мартин и каза:

— Елате, ще празнуваме.

— Не можем, ваше величество — отговори Мартин. — Трябва да тръгнем скоро, за да се срещнем с другите.

— Може ли да узнаем с какво сте се заловили?

— Много просто — отговори херцогът на Крудий. — Ще намерим Мурмандамус.

— И — добави без колебание Бару — ще го убием.