Реймънд Фийст
Мрак над Сетанон (20)

Глава 19
Сетанон

Изведнъж градът се оказа под обсада. В продължение на една седмица, след като Арута укрепи града, не се случи нищо, но на осмия ден след затварянето на портите съгледвачите донесоха, че армията на Мурмандамус настъпва. Към обяд градът се оказа обкръжен от частите на авангардната му конница, а в полунощ във всички посоки чак до хоризонта светеха огньове.

Амос, Ги и Арута оглеждаха струпалите около стените нашественически пълчища от командния си пост.

— Тук вече игрички няма да има — промълви Ги. — Ще ни удари от всички страни наведнъж. Тези паянтови стенички изобщо няма да издържат. Ще влезе в града още след първата или втората вълна, освен ако не успеем да измислим нещо, с което да го забавим.

— Защитните укрепления, които вдигнахме, ще издържат, но само за малко. Трябва да разчитаме само на живата сила — каза Арута.

— Е, ония дето ги доведохме с нас, са жилави момци — отбеляза Амос. — Може пък тукашните изнежени гвардейчета да се понаучат на едно-друго от тях.

— Нали затова разпределих хората от Висок замък между всички части на гарнизона. Дано те поне променят донякъде положението — каза Арута, но не изглеждаше много уверен.

Ги поклати замислено глава.

— Хиляда и двеста ветерани, в това число леко ранените, които могат да се върнат в строя. Три хиляди от гарнизона, малко местно опълчение и градската стража — повечето от които не са се сблъсквали с нищо по-опасно от някой кръчмарски побойник. Щом седем хиляди арменгарци не можаха да удържат зад високите шестдесет стъпки стени, какво може да направи тази тълпа тук?

— Каквото трябва — отвърна Арута и без повече приказки се загледа към хилядите огньове, осеяли равнината.

 

 

Следващият ден изтече и настъпи нощ, а Мурмандамус продължаваше да държи армията си на стан. Джими и Локлир седяха върху купа сено близо до позицията на един от катапултите. През целия ден заедно със скуайърите от двора на лорд Хъмфри бяха разнасяли ведра с пясък и вода по стената срещу всяка от обсадните машини, в случай че се наложи да се гаси пожар. Бяха изтощени до смърт.

Локлир се взираше в морето от факли и лагерни огньове отвъд стените.

— Изглеждат дори повече, отколкото при Арменгар. Все едно че изобщо не сме ги уязвили.

— Уязвихме ги — каза Джими. — Просто сега са по-близо, това е. Чух дьо Батира да казва, че ще се хвърлят наведнъж. — Помълча малко и промълви: — Локи, напоследък нищо не си споменавал за Бронвин.

Локлир не откъсна очи от грейналата от огньовете равнина.

— Какво има за споменаване? Тя е мъртва и аз я оплаках. Вече е минало. Никаква полза няма да се връщам към това. След някой ден и аз може да загина.

Джими въздъхна, отпусна гръб на стената и се загледа към пълчищата около града. Угаснала бе сякаш живинката у приятеля му, нещо младо и невинно в него сякаш бе умряло, и му домъчня от тази загуба. И се зачуди, дали и той самият някога е бил млад и невинен.

 

 

С идването на зората защитниците бяха готови на позициите си, настръхнали да срещнат пристъпа на нападателите. Но също както и при Арменгар, най-напред към града се приближи самият Мурмандамус. Напред тръгнаха в марш бойни редици, понесли знамената на съюзи и кланове, след което в строя им се отвори пролука и пред тях излезе върховният им командир. Яхнал беше огромен черен жребец, неотстъпващ по хубост на белия вихрогон, който яздеше предния път. Шлемът му беше от сребро, с черни линии, а в десницата си държеше черен меч. Нищо освен страх не будеше външността му, но словата му бяха меки. И се разнесоха до всяко ухо в града, подсилени от вещерското му изкуство.

— О, чеда мои, макар да ми се опълчиха вече неколцина от вас, готов съм винаги за прошка. Отворете портите и ще ви дам тържествена клетва: всеки от вас, който пожелае, ще може да си замине в мир, без никой да го гони и насилва. Да вземе със себе си всичко, което пожелае — храна, добитък и богатства, не ще попреча никому и с нищо. — Махна с ръка зад себе си, дузина моредели подкараха напред и застанаха на конете си зад него. — Ще ви предложа заложници дори. Това са едни от най-верните ми главатари. Те ще останат с вас, без броня и оръжие, било сред градските стени или в който град поискате да се преселите. Само за едно ви моля. Трябва да отворите портите си пред мен. Сетанон трябва да бъде мой!

Пълководците по крепостната стена слушаха като омаяни. Амос измърмори:

— Този височайши нерез явно ще се пръсне от желание да влезе час по-скоро в града. Проклет да съм, ако почти не му повярвах. Почти си помислих, че можем да офейкаме по живо — по здраво, ако му го дадем този проклет град.

Ги прокара длан по лицето си, пребледняло от тревога и умора, натрупана от дългото изпитание.

— Тук трябва да има нещо, към което той се стреми отчаяно.

Лорд Хъмфри рече:

— Ваше височество, не бихме ли могли да се спогодим с това същество?

— Този град е ваш, милорд, но Кралството е на брат ми — отвърна Арута. — Убеден съм, че няма да се церемони с нас, ако започнем да го отстъпваме парче по парче. Не, няма да се пазарим с Мурмандамус. Колкото и да са сладки думите му, нищо в него не ме кара да мисля, че може да се вярва на клетвите му. Смятам, че драговолно ще пожертва тези свои главатари, без изобщо да го е грижа за тях. Загубите никога досега не са го притеснявали. Дори съм склонен да мисля, че изпитва удоволствие от проливането на кръв, все едно дали е наша, или негова. Ги е прав. Той просто иска да влезе час по-скоро в града. А аз съм готов да дам половината си хазна само за да разбера какво точно цели.

— А според мен и главатарите му не се радват много на предложението — отбеляза Амос. Неколцина от моределските водачи се споглеждаха стъписано и бързо си заговориха зад гърба на Мурмандамус. — Май цялата тази хармония между Тъмните братя бързо се разпада.

— Да се надяваме — отрони сухо дьо Батира.

Жребецът на Мурмандамус се завъртя, запристъпва нервно на място и той изрева:

— Е, какъв е отговорът ви?

Арута се покачи на един сандък, за да се вижда по-добре над стените, и извика:

— Отговарям ти! Върни се на север. Ти нахлу в земи, които не ти дължат дан. Армиите ни вече идат срещу теб. Върнете се на север преди проходите да се задръстят от снега, инак ще измрете в студ и самота, далече от дома си.

Гласът на Мурмандамус се извиси над равнината.

— Кой там говори от името на града?

Настъпи миг тишина, след което Арута извика:

— Аз, Арута Кондуин, принцът на Крондор и наследникът на Риланон. — След което добави не съвсем официалната си титла: — Господарят на Запада.

Мурмандамус изкрещя с нечовешка ярост и с още нещо, може би страх, а Джими дръпна Амос за ръкава и рече:

— Ей, това го закла! Явно не му е весело.

Амос само се ухили и потупа младежа по рамото. Сред редиците на армията на Мурмандамус се надигна глух ропот, а Амос вметна:

— Изглежда, че и на армията му никак не й хареса. Поличби, които се оказват фалшиви, могат да подкопаят една толкова суеверна сган като тях.

Мурмандамус изрева:

— Лъжец! Лъжепринц си ти! Знайно е, че принцът на Крондор бе посечен! Защо лъжеш? Какво целиш?

Арута се изправи, за да го видят ясно. Главатарите зад Мурмандамус заобикаляха нервно в кръг и си заговориха оживено. Принцът свали от гърдите си талисмана, даден му от игумена край Сарт, и го вдигна пред себе си.

— С този талисман съм защитен от твоята магия. — Подаде го на Джими. — Сега вече знаеш истината.

Постоянният спътник на Мурмандамус, пантатийският змиежрец Катос, се затътри напред, хвана се за стремето на седлото на господаря си, посочи към Арута и заговори нещо със съскащата реч на народа си. Мурмандамус изрева яростно, изрита го и го събори на земята. Амос се изплю от стената.

— Ей това вече ги убеди.

Разгневените главатари подкараха вкупом към Мурмандамус. Той като че ли усети, че мигът му се изплъзва, извърна рязко черния жребец в пълен кръг и копитата на бойния кон удариха падналия змиежрец по главата и го довършиха. Пренебрегнал падналия си съюзник и настъпващите към него разбунтували се главатари, Мурмандамус вдигна лице към стената и ревна:

— Смъртта тогаз да те прегърне, омразен враг! — Обърна се към армията си и посочи към града. — Атака!

Пълчищата бяха готови за щурм и се понесоха напред. Главатарите не можеха да се противопоставят и им остана само да се пръснат в галоп, за да поемат командата. Конницата бавно пое след първите щурмуващи редици пехота, готова за атака на портите.

Мурмандамус се изтегли на командния си пост, а първата редица таласъми прегази просналото се тяло на змиежреца. Не се разбра дали пантатиецът бе издъхнал от конския ритник, или не, но след като го прегази и последната редица, от него остана само премазана под халата кървава плът.

Арута вдигна ръка, задържа я и я пусна с отсечен жест, когато първата редица навлезе в обсега на катапултите.

— Дръж — рече Джими и му подаде талисмана. — Все пак може да ти потрябва.

Залп от камъни и копия порази настъпващите и те се поколебаха за миг, но продължиха напред. Скоро вече тичаха към стените, прикривани от стрелите на своите лъкометци и зад стена от щитове. След това първите пропаднаха в изкопите, покрити с платнища и пръст, и се нанизаха на острите колове. Следващите ги нахвърлиха щитове върху гърчещите се още тела на другарите си и притичаха през тях. Втората и третата редици бяха пометени, но след тях прииждаха нови и нови, стълбите се опряха на стените и битката за Сетанон започна.

 

 

Първата вълна се понесе нагоре по стълбите и бранителите я посрещнаха с огън и стомана. Мъжете от Висок замък водеха и даваха пример с храбростта си на неопитните защитници на града. Удържаха се срещу непосилния натиск благодарение на тях. Оста на защитата се въплъти в Амос, дьо ла Тровил, дьо Мазини и Ги, които неизменно се появяваха там, където имаше най-голяма нужда.

Близо час битката продължи да се крепи на косъм — след всяко отблъскване нов пробой зейваше в друг участък на отбраната и скоро се разбра, че равновесието е пълно и изходът ще се реши от сляпата приумица на съдбата.

А след това нападателите затъркаляха напред, срещу южната порта, гигантски таран, направен някъде по сумрачните поляни на Тъмния лес. След като нямаше крепостен ров, само набързо изровените ями и изкопи можеха да забавят настъплението му. Скоро и те бяха покрити с дебели греди, хвърлени върху труповете на загиналите. Таранът представляваше огромен дънер, дебел почти десет стъпки. Търкаляше се върху шест гигантски колела, теглен от дузина конници, а десетина гиганти го бутаха отзад. Дървената грамада набра скорост и се затъркаля с тежък тътен към портата. Скоро конете запрепускаха в галоп и ездачите им свърнаха встрани, за да избегнат пороя от стрели. Тромавите гиганти бяха заменени с по-чевръсти таласъми, чиято основна задача се състоеше в това да поддържат посоката и скоростта на тарана. Той се затъркаля неудържимо към портата и защитниците не можеха да направят нищо, за да го спрат.

Огромното дърво се стовари в портите с гръмовен трясък, гредите се сцепиха и железните панти и лостове поддадоха с метален трясък, възвестяващ пробив в защитата на града. Портите отхвърчаха назад и бяха смазани от колелетата на тарана. Нашествениците нахлуха в града през зейналия проход и везните на битката се наклониха невъзвратимо.

Бранителите бяха изтласкани. Нашествениците настъпваха — нови и нови тълпи таласъми и моредели. Арута изпрати срещу тях подкрепленията и те излязоха срещу нахлуващите в междинния двор таласъми пред вътрешната порта. Битката беше яростна, но таласъмските стрелци скоро изтласкаха бранителите въпреки дъжда от стрели, сипещ се върху тях от съседните участъци на крепостта. И изведнъж се разнесоха диви крясъци и викове и всички вдигнаха очи към небето.

От небето се спускаше дракон и златните му люспи блестяха под лъчите на слънцето. А на гърба му се виждаха три човешки фигури. Гигантският звяр закръжи надолу с ужасен рев, канейки се като че ли да се стовари върху главите на нападателите, и таласъмите се пръснаха в бяг.

 

 

Риатх разпери широко криле и се понесе над главите на вражеските пълчища. Томас размахваше златния си меч. Драконката нададе тръбния си боен рев и рояците таласъми под нея се пръснаха и се разбягаха.

Томас се озърна да види въпросния Мурмандамус сред цялата гмеж долу, но накъдето и да погледнеше, виждаше само безкрайно море от конници и пехотинци. Нагоре полетяха стрели. Повечето от тях отскачаха без ефект от металните люспи на Риатх, но принцконсортът на Елвандар знаеше, че някоя може да се промуши между стоманените плочки или да я удари в окото и драконката да пострада, затова заповяда на Риатх да влезе в града.

Риатх кацна на пазарния площад пред портата. Арута вече тичаше към тях, Галайн бе по петите му. Пъг и Томас скочиха пъргаво долу, Макрос ги последва малко по-тромаво.

Арута стисна ръката на Пъг и викна:

— Радвам се, че те виждам! При това пристигнахте съвсем навреме!

— Позакъсняхме — отвърна Пъг. — Но срещнахме някои малки пречки по пътя.

Томас прегърна Галайн и стисна горещо ръката на Арута. И двамата бяха много доволни, че отново се виждат живи и здрави. Арута се обърна към Макрос и каза:

— А, значи все пак не си умрял?

— Явно не съм — отвърна Макрос. — Радвам се да ви видя отново, принц Арута. Не можете да си представите колко се радвам.

Арута се вслуша в шума на битката — на по-далечните участъци по стената виковете и екът на стомана не преставаха. Секнал бе само щурмът при портата.

— Не знам колко ще се задържат преди да връхлетят отново — каза принцът. — Стреснахте ги малко и мисля, че Мурмандамус си има известни неприятности с част от главатарите си, но се боя, че не е достатъчно, за да се възползваме от това. И не мисля, че ще можем да ги удържим. Тръгнат ли, ще ни пометат.

— Можем да помогнем — каза Пъг.

— Не — заяви Макрос.

Очите на всички се обърнаха към чародея и Арута каза:

— Магьосничеството на Пъг може да надвие Мурмандамус.

— Той досега прилагал ли е срещу вас нещо по-специално?

Арута помисли и каза:

— Ами не. След Арменгар — не.

— Няма и да го направи. Трябва да го затаи до момента, в който завладее града. А кръвопролитието само му помага. Тук се крие нещо, което той търси, и ние трябва да му попречим да се добере до него.

— За какво става дума? — попита Арута и погледна Пъг.

При тях дотича вестоносец.

— Ваше височество! Врагът се трупа за нов щурм.

— Кой е заместникът ти? — попита Макрос.

— Ги дьо Батира.

Новината стресна Пъг, но той си замълча, а Макрос каза:

— Мурмандамус няма да използва магия, освен може би за да се опита да унищожи теб, Арута, поради което трябва да предадеш командването на отбраната на Ги дьо Батира и да дойдеш с нас.

— Къде ще отидем?

— Някъде наблизо. Ако всичко друго се провали, поне ще се опитаме да предпазим народа ти от пълно унищожение. Но трябва да попречим на Мурмандамус да изпълни крайната си цел.

Арута се замисли за миг и каза на Галайн:

— Заповед до Батира. Командването се поема от него. Амос Траск ще изпълнява ролята на негов пръв заместник.

— Ваше височество къде ще бъде? — попита войникът до елфа.

— Ще бъде някъде, където никой да не може да го намери — каза Макрос и хвана Арута под мишницата. — Ако победим, ще се срещнем отново. — Не си направи труда да обяснява какво ще стане, ако не победят.

Тръгнаха бързо по улицата, покрай залостени врати, зад които се криеха разтреперани граждани. Едно малко по-смело момче надникна от прозореца на втория етаж тъкмо когато Риатх изтътна отдолу, ококори се и затръшна кепенците. Завиха на първия ъгъл, влязоха в някаква уличка и Макрос се обърна към принца.

— Това, което чуеш и видиш, ще трябва завинаги да остане между нас. Освен теб самия, само кралят и брат ти Мартин може да научат тайните, които ще разбереш днес… и твоите наследници — добави сухо чародеят, — ако имаш такива. Закълни се.

— Заклевам се — каза Арута.

— Томас, ти трябва да откриеш Камъка на живота, а ти, Пъг — да ни отведеш при него — рече Макрос.

Томас се заозърта.

— Беше преди толкова векове… Нищо не напомня за… — Той притвори очи и на останалите им се стори, че е изпаднал в транс. После каза: — Пъг, можеш ли да ни отведеш… ето там! — Посочи някъде към центъра на града и отвори очи. — Намира се точно под входа към цитаделата.

— Хванете се за ръце — каза Пъг. Томас се обърна към драконката и каза:

— Ти направи всичко, което е по силите ти. Благодаря ти.

— С теб ще дойда аз отново — отвърна му с напевно ръмжене Риатх, изгледа за миг чародея и отново извърна рубинените си очи към Томас. — Че ориста си вече знам. От нея няма да избягам.

Пъг погледна учудено спътниците си и попита:

— Какво иска да каже?

Макрос мълчеше. Томас промълви:

— Защо не ни го каза преди?

— Не беше нужно, приятелю Томас.

Макрос ги прекъсна.

— Можем да го обсъдим след като стигнем целта си. Риатх, като стигнем, ела при нас.

— Залата е достатъчно голяма — каза Томас.

— Ще дойда — каза Риатх.

Пъг се отърси от моментния си смут и хвана ръката на Арута. За другата се хвана Томас, а Макрос завърши кръга. И четиримата се превърнаха в дим и се задвижиха.

Започнаха да потъват сред непрогледна тъмнина. Томас насочваше Пъг с умствената си реч и след няколко тягостни мига сред пълния мрак извика на глас:

— Стигнахме.

Щом възвърнаха плътта си, всички усетиха студения камък под нозете си, а Пъг сътвори светлина около тях. Арута се огледа. Намираха се в гигантска пещера, с поне по сто стъпки от край до край два пъти по толкова до тавана. Пред тях имаше висок каменен подиум.

После изведнъж полъхна вятър и туловището на Риатх надвисна над тях и каза:

— Почти е време.

— За какво да е време? — попита Арута. През последните две години беше видял толкова невероятни чудеса, че гледката с един говорещ дракон не можеше да го впечатли.

— Риатх, като всички велики дракони знае кога идва смъртта — отговори Томас. — Казва, че е скоро.

— Докато бяхме между световете, можех да умра далеч от теб и твоите приятели — каза Риатх. — Сега е ясно, че трябва да участвам в това, защото съдбата на расата ни завинаги е свързана с вашата, валхеру.

Томас само кимна. Пъг огледа залата и промълви озадачено:

— Къде ли е този Камък на живота?

Макрос посочи подиума и каза:

— Ето там.

— Но там няма нищо — отвърна Пъг.

— Само на пръв поглед — каза Томас и се обърна към Макрос. — Къде да чакаме?

Макрос помълча малко и отвърна:

— Всеки на своето място. Пъг, Арута и аз трябва да останем тук. Ти и Риатх трябва да се преместите.

Томас кимна разбиращо и с помощта на тайнствената си дарба се надигна и се озова на гърба на дракона. Прокънтя гръмовен тътен и двамата изчезнаха.

— Къде отидоха? — попита Арута.

— Тук са си — отвърна Макрос. — Но са малко извън фаза спрямо нас във времето… както и Камъкът на живота. И сега го пазят — последния бастион на тази планета, защото ако ние се провалим, само той ще остане между Мидкемия и пълното й унищожение.

Арута го погледна втренчено, после погледна Пъг, пристъпи към подиума, седна и каза:

— Май е време да ми обясните някои неща.

 

 

Ги даде знак и над главите на връхлитащите таласъми се изсипа дъжд от стрели. Стотици паднаха в миг, но приливът им бе неудържим и Ги дьо Батира извика на Амос:

— Готови за напускане на стените! Но никакво бягство! Който се опита да избяга, да бъде убит от командващия сержант!

— Не е ли малко жестоко? — промърмори Амос, но не възрази на заповедта.

Гарнизонът бе готов да се прекърши, неопитните му бойци бяха на ръба на паниката. Само ако бъдеха изплашени повече, отколкото ги плашеше врагът, оставаше някаква трошица надежда да се изтеглят в ред към цитаделата. Амос погледна през рамо към градската тълпа, стичаща се към вътрешната крепост. Бяха им забранили да излизат по улиците, за да могат помощните отряди да се придвижват от една позиция на друга безпрепятствено, но сега им наредиха да оставят домовете си. Амос се надяваше, че ще се изтеглят навреме и ще опразнят улиците преди да започне оттеглянето от стените.

Джими дотича и извика:

— Дьо ла Тровил иска подкрепления! Притиснат е силно на десния фланг.

— Няма да получи — отвърна Ги. — Ако изтегля дори един човек от позициите ни, ще ни пометат. — Той посочи таласъмите, разчистили отново прохода през външната порта. Прикриващият ги огън на моределските стрелци беше убийствен. Джими понечи да си тръгне, но Ги го сграбчи за ръката и го спря. — Друг вестоносец вече разнася заповедта да се напусне едновременно стената по сигнал. Няма да можеш да стигнеш навреме. Стой тук.

 

Томас погледна надолу. Приятелите му бяха изчезнали, но той знаеше, че са си на мястото, само малко извън фаза спрямо него във времето. Част от усилието на Ашен-Шугар да скрие скъпоценния камък беше в това да отмести града на Дракен-Корин в друга времева рамка. Хвърли поглед към отсрещния край на огромната зала, в която валхеру бяха провели последния си съвет, и видя гигантската, блестяща с изумруден цвят гема. Пренастрои леко сетивата си и видя нишките на силата, излизащи от камъка във всички посоки и докосващи, знаеше го, всяко живо същество на планетата. Прецени важността на онова, което му предстоеше да извърши, и овладя неспокойствието си. Долови настроението на Риатх и изпита признателност. Беше готовност да приеме предопределеното й, но без никаква примиреност и пораженчество. Смъртта можеше и да дойде, но с нея можеше да дойде и победата. Томас се почувства някак по-уверен от тази мисъл.

 

 

— Казахте, че е важно — каза Арута. — Сега ми обяснете защо.

— Оставено е за деня на завръщането на валхеру. Те разбраха, че боговете са създадени от естеството на света, че са част от самата Мидкемия. Дракен-Корин беше гений за своята раса. Той разбра, че силата на боговете зависи от връзката им с всички други живи същества. Камъкът на живота е най-могъщият артефакт на този свят. Ако се отнеме и се използва, ще изцеди всичката сила от всяко живо същество, чак до най-дребната твар, и ще предаде тази сила на онзи, който го използва. А може да се използва, за да върне валхеру в това време и пространство. Постига го, като осигурява несравним с нищо друго приток на енергия и в същото време извежда източника на силата на боговете. За жалост, камъкът в същото време ще унищожи целия живот на тази планета. Само за миг всичко, което върви, лети, плува и пълзи по Мидкемия, ще умре — насекоми, риби, всички растения, дори най-малките и невидими за просто око същества.

Арута беше смаян.

— Но какво ще правят валхеру с една мъртва планета?

— След като се върнат в тази вселена, те ще могат да воюват с други светове, да си доведат роби, добитък и растения, живот във всякакви форми, да я засеят отново. Тях изобщо не ги е грижа за останалите същества тук, интересуват се само от своите нужди. Това е същността на възгледите на валхеру — че всичко друго може да се унищожи, за да се защитят техните интереси.

— Но тогава Мурмандамус и неговите нашественици моредели също ще загинат — отвърна Арута ужасено.

Макрос се замисли за миг и после каза:

— Това е едно от нещата, които ме озадачават, тъй като за да се възползват от Камъка на живота, валхеру би трябвало да са доверили твърде много знания на Мурмандамус. Изглежда невъзможно той да не знае, че ще умре, след като отвори портала. Пантатийските змиежреци мога да ги разбера — те са се трудили от времето на Войните на хаоса насам, за да си върнат своята господарка, Смарагдовата владетелка на змиите, която смятат за своя богиня. Отдали са се в служба на култ на смъртта и вярват, че с нейното връщане ще бъдат по някакъв начин възнаградени и ще ги направят полубожества. Те с радост са готови да прегърнат смъртта. Но подобно поведение е неподобаващо за един моредел. Така че аз не разбирам мотивите на Мурмандамус, освен ако не е получил някакви гаранции. Не зная какви може да са те, както не знам какво може да предвещава онази поява на ужасите, защото те никога не са били склонни да гинат заради другите. А ако валхеру не искат да ги срещат повече на този свят, след като посадят на нея нов живот, ще им бъде доста трудно да се отърват от тях. Властелините на ужаса са могъщи същества и това ме кара да допусна, че съществува някакъв договор. — Макрос въздъхна. — Толкова много неща все още не знаем. А всяко от тях може да се окаже фатално за нас.

— От всички тези неща едно не мога да разбера — каза Арута. — Този Мурмандамус в известна степен е архимаг. Щом толкова трябва да дойде тук, защо не се превъплъти, защо не се промъкна в Сетанон в човешко тяло и да дойде тук незабелязано? За какво му е нужен целият този марш с армии и цялото това опустошение?

— Заради самата природа на Камъка на живота — каза Макрос. — За да достигне подходящата отправна точка във времето и за да отвори портал, който да пропусне валхеру, се изисква огромна мистична сила. Мурмандамус се подхранва със смърт. — Арута кимна, спомнил си думите на Мурмандамус при първия му сблъсък с него през мъртвото тяло на един от неговите Козодои в Крондор. — Той засмуква енергия от всяка смърт около себе си. Загинаха хиляди, както негови слуги, така и от онези, които му се опълчиха. Ако не му се налагаше да затаи тази мощ в себе си, за да отвори портала, щеше да събори стените на този град като детска играчка. Дори такава дреболия като поддържането на енергийния щит около него му струва много разход на енергия. Той има нужда от тази кръвопролитна война, за да може да върне валхеру. С радост би видял смъртта и на последния боец от армията си, само за да може да се добере до тази зала. А ние трябва да се помъчим да спрем нахлуването на господарите му обратно в тази вселена. — Той се изправи. — Арута, ти трябва да останеш тук и да бдиш срещу възможния щурм. — Пристъпи към Пъг и каза: — Ние сме длъжни да му помогнем, защото противникът му ще бъде могъщ. Повече от сигурно е, че самият Мурмандамус ще се появи в тази зала.

Пъг хвана ръката на Макрос и видя как чародеят посегна към ишапийския талисман. Арута кимна и Макрос го взе от принца, после притвори очи и Пъг усети, че вътрешните му сили се пренасочват от друг — ново и непознато за него изпитание. Каквито и умения да притежаваше, все още бяха несравними с тези на Макрос. После пред очите на Пъг и Арута талисманът засия и Макрос промълви:

— Мощ има тук.

И отвори очи и рече властно:

— Сабята!

Арута му протегна сабята си с дръжката напред. Макрос пусна ръката на Пъг и грижливо постави талисмана под дръжката, така че да легне върху острието. После леко присви ръка около острието и каменното чукче.

— Пъг, имам дарбата, но ми трябва твоята сила.

Пъг стисна другата ръка на Макрос и той отново използва магическата сила на по-младия чародей, за да нараснат собствените му смалени сили. Дланта на Макрос засия с топла оранжева светлина и тримата чуха съсък, а от шепата на чародея излезе струйка дим. Арута усети, че сабята се е нагорещила.

След няколко мига сиянието се стопи и ръката на Макрос се отвори. Арута погледна острието. Незнайно как талисманът се беше вградил в стоманата и сега се виждаше само формата на чук, ецвана и метала под дръжката. Принцът погледна озадачено Макрос и Пъг.

— Сега това оръжие съдържа силата на талисмана. То ще те пази от всякакви атаки с мистичен произход. Също така ще може да поразява и да убива тварите, служещи на тъмни сили, ще може да разсече дори защитното заклинание на Мурмандамус. Но мощта му е подвластна на силата в човека, който го държи. Поколебаеш ли се в своята решимост, ще паднеш. Остани непоколебим — и ще победиш. Никога не го забравяй. — Макрос погледна Пъг и добави: — Хайде, време е ние да се подготвим.

Арута загледа как двамата чародеи, единият стар и загърнат в грубо изтъкан кафяв халат, другият — млад и облечен в черната роба на цурански Велик, застанаха един срещу друг край подиума, сплетоха длани и притвориха очи. Възцари се тревожна тишина. След минута Арута откъсна поглед от двамата магове и насочи вниманието си към това, което го заобикаляше. В залата нямаше никакви скъпи вещи и украси. Единственият вход към нея като че ли беше една малка, висока едва до кръста вратичка в стената. Той я отвори, надникна през пролуката и смаян видя камари от злато и скъпоценности. Дощя му се да се изсмее. Това бе древно съкровище, несметното имане на валхеру, а той бе готов да го даде всичкото, само за да дойде най-сетне армията на Луам. Порови малко в купчината скъпоценности, върна се, седна и зачака. Заподхвърля си небрежно един рубин, голям колкото слива, и се замисли угрижено как ли се справят горе другарите му в битката за Сетанон.

 

 

— Сега! — ревна Ги и отрядът му заотстъпва дружно. Тръбачите зад тях огласиха сигнала за оттегляне. От всички краища на града отекнаха ответно тръби и бранителите на стените отстъпиха във възможно най-добър ред, но бързо, защото моределските стрелци ги засипваха безмилостно със стрелите си.

Ги задърпа Джими и Амос след себе си. Отрядът му се оттегляше с бой към следващата си позиция. Галайн и още трима стрелци ги прикриваха. Когато първата редица на атакуващите почти ги настигна, от страничната улица връхлетя конен отряд — конницата на Сетанон под командата на лорд Хъмфри. Връхлетяха като стоманена вълна върху таласъмите и тролите и започнаха да ги избиват. След няколко минути първите нападатели бяха изклани, а другите след тях започнаха да се оттеглят.

— Да ги подгоним ли, Ги? — викна Хъмфри.

— Не, скоро ще се прегрупират. Заповядай на хората си да прикриват, където се наложи, но всички трябва да се оттеглят към цитаделата колкото се може по-скоро. Не искам излишен героизъм.

Баронът кимна разбиращо, готов да изпълни заповедта му, а Ги викна:

— Хъмфри, кажи на хората си, че се справиха добре. Много добре. — Дребничкият набит барон отдаде отсечено чест и препусна пред конницата си.

— Здрави зъбки има това порче — отбеляза възхитено Амос.

— По-смел е, отколкото изглежда — отвърна Ги, огледа бързо новата си позиция и даде знак на хората си да се оттеглят. След миг всички се затичаха към цитаделата.

Външната й ограда беше само декоративна метална решетка и моределите щяха да я разкъсат за няколко мига, но вътрешната — древната крепостна стена — бе сериозно препятствие. Така поне се надяваше Ги. Прехвърлиха се през нея и Ги изпрати Галайн да види дали и другите му пълководци са се прибрали. После въздъхна:

— Какво ли не бих дал да разбера къде ли е Арута сега.

Джими също се чудеше. А освен това се чудеше и къде е Локлир.

 

 

Прилепен до стената, Локлир изчака тролът да се извърне с гръб към него, подмамен от писъка. Момичето не бе повече от шестнадесетгодишно, а другите две деца с него — доста по-малки. Тролът посегна към момичето и Локлир скочи от убежището си и го прониза отзад. После, без нищо да каже, награби момичето през кръста, дръпна го и то тръгна след него, без да изпуска другите две деца.

Забързаха се към цитаделата, но пред очите на скуайъра един конен ескадрон бе отблъснат от щурмуващата орда точно на пътя им и той спря. Видя, че барон Хъмфри последен се оттегля от полесражението. Конят на барона се препъна и две космати таласъмски ръце посегнаха да смъкнат Хъмфри от седлото. Дребничкият военачалник на Сетанон замахна със сабята си и посече двама от нападателите си, но накрая таласъмската сган го надви. Локлир задърпа уплашеното момиче и малките й спътници и ги бутна през вратата на някаква изоставена гостилница, намери капака на пода към мазето, вдигна го и им каза:

— Слизайте и да не сте гъкнали!

Децата се подчиниха. Той слезе след тях, заопипва в тъмното и намери лампа с огниво и прахан до нея. Запали я и се огледа. Отгоре се чуваше шумът от битката по улиците. Локлир посочи две големи бурета и децата притичаха и се скриха между тях. Той обърна друго буре и го изтъркаля така, че да направи скривалище, вдигна сабята си и лампата, прехвърли се през бурето и седна при тях.

— Какво ви е прихванало да тичате така по улицата? — прошепна той дрезгаво. — Заповедта гражданството да напусне дойде преди половин час.

Макар и уплашено, момичето му отвърна спокойно:

— Мама ни скри в мазето.

Локлир се удиви.

— Но защо?

Момичето го изгледа студено:

— Заради войниците.

Локлир изруга наум. Майчините притеснения за честта на дъщерята можеха да струват живота и на трите деца.

— Аха, изглежда предпочита да те види мъртва, отколкото обезчестена.

Момичето се вкочани.

— Тя загина. Тролите я убиха. Остана да се бие с тях, докато избягаме.

Локлир поклати глава и изтри потта от челото си.

— Извинявай. — Погледна и чак сега си даде сметка, че наистина е хубава. — Наистина съжалявам. — Помълча малко и добави: — И аз загубих близък човек.

Горе по пода се чу тропот и момичето се вкочани и очите му се разшириха от страх. Двете по-малки деца се притиснаха едно до друго ужасени и Локлир им прошепна:

— Да не сте гъкнали!

После прегърна момичето през рамо, духна лампата и мазето потъна в мрак.

 

 

Ги заповяда да залостят вътрешната порта и изгледа с безсилие как тези, които се оказаха по-бавни, бяха посечени от връхлитащата орда. Стрелците стреляха от бойниците и всичко, което ставаше за хвърляне, се хвърляше върху нападателите — вряла вода и масло, камъни и тежки мебели. Започна последното, отчаяно усилие да удържат неистовия натиск.

След това откъм тила на връхлитащите пълчища се разнесе силен вик и напред излезе яхналият черния жребец Мурмандамус — тъпчеше по пътя си собствените си бойци. Амос чакаше на стената с Ги и Джими, готови да посрещнат първите щурмови стълби. Погледна към озверелия, настъпващ без милост през своите моределски пълчища главатар и каза:

— Този миризлив пор нещо пак се е разбързал. Доста е груб с момчетата си, не мислите ли?

— Стрелци, ето я вашата цел! — извика Ги и порой от стрели полетя срещу снажния моредел. Конят изцвили и рухна, а ездачът му падна от седлото, но скочи бързо на крака неуязвен и посочи с меча си към портите на цитаделата. Напред се затичаха дузина таласъми и моредели, за да измрат под безжалостната стрелба на лъковете. Повечето стрелци се целеха точно в моределския главатар, но никой не можеше да го уязви — стрелите се удряха в невидимия щит около него и отскачаха.

После понесоха напред таран и макар дузина нападатели да загинаха, останалите стигнаха до портата. Отряд моределски стрелци прикри със стрелбата си щурмуващите и таранът започна ритмично да блъска тежките дъбови врати.

Ги седна върху студените камъни. Залповете стрели фучаха над главата му като ята оси. Той се обърна към Джими и викна:

— Скуайър, тичай долу да видиш дали дьо ла Тровил е опазил отряда си. Предай му да се готови зад портата. Остават по-малко от десет минути, докато влязат. — Джими хукна, а Ги се извърна към Амос и каза: — Е, пирате… дотук като че ли ги удържахме добре.

— По-добре от това не можеше — отвърна Амос. — Общо взето — поизпотихме ги хубаво. Малко повече късмет и щяхме да му изкормим чревцата. — Траск въздъхна. — Но, както съм казвал винаги, не си струва да умуваш за минали неща. Хайде да им пуснем още малко кръвчица на тия нещастни плъхове. — Той скочи на крака и сграбчи за гърлото един таласъм, току-що прехвърлил се през брустверите, скърши врата му и го метна с все сила назад по стълбата, събаряйки още трима, които пълзяха нагоре след него. После избута стълбата, а Ги посече със сабята си друг таласъм, който се канеше да промуши бившия пират в гърба.

Амос изведнъж се вкочани, изохка, погледна надолу, видя забилата се в хълбока му стрела и изруга:

— Проклет да съм!

В същия миг друг таласъм се надигна от ръба на стената, замахна с меча си и Амос рухна. Ги отсече главата на таласъма със свиреп замах, коленичи до капитана и викна:

— Нали ти казах да си смъкнеш тъпата глава!

— Другия път ще те послушам — усмихна се Амос и очите му се склопиха.

Ги се завъртя бясно да срещне следващия скочил през стената таласъм, замахна отдолу нагоре и го изкорми. А после побесня протекторът на Арменгар, бившият херцог на Батира, и засече с дива ярост наляво и надясно, сеейки смърт по всеки таласъм и трол, оказал се пред него. Но защитата на външната стена на цитаделата се пропука, нови и нови нашественици връхлитаха и Ги се оказа обкръжен. Другите по стената чуха сигнала за оттегляне и се забързаха надолу по стълбите, за да се струпат в голямата зала, но Ги остана да брани падналия си приятел.

 

 

Мурмандамус крачеше през труповете на своите войници, несмутен от крясъците на ранените и умиращите. Подмина разбитата външна порта и с рязък жест посочи на бойците си да се втурнат напред с тарана и да заблъскат вътрешната. Усмихна се на безумната глупост и на противниците си, и на своите бойци. С всяка поредна смърт мощта му се усилваше.

 

 

Пъг чу думите на Макрос в ума си: „Опитват се да пробият“.

Умовете на двамата магьосници се бяха съчетали до степен на хармония, непозната за Пъг досега. Сега той познаваше чародея като себе си, разбираше го, беше се превърнал в едно цяло с Макрос. Спомняше си всевъзможни неща от дългата история на чародея, спомените за чужди земи, историите на далечни светове — всичко това сега му принадлежеше. Както и познанието му.

Със своето вътрешно, мистично „око“ той беше в състояние да види мястото, където щяха да се опитат да проникнат. То съществуваше между физическия свят и онова „някъде“, където чакаше Томас, тънка пролука между едната времева рамка и другата. И сред тази пролука се надигаше и укрепваше някакъв настойчив звук, нещо, което той не можеше да чуе, но го усещаше. Напор, който се засилваше от усилието на онези, които, решени с цената на всичко да нахлуят в този свят, започваха последната си атака.

 

 

Арута се напрегна. Само допреди миг се взираше в замръзналите като статуи един срещу друг Пъг и Макрос, но ето че изведнъж в огромната зала се появи нещо друго. Иззад сенките напред пристъпи моределът — гигант с красиво, но всяващо ужас лице — и свали шлема с черния дракон от запотеното си чело. Беше гол, незащитен от броня, на гръдта му изпъкваше родилният белег с фигурата на дракона, а в десницата си стискаше черен меч. Той прикова очи в Макрос и Пъг и тръгна към тях.

Арута пристъпи иззад колоната, застана между Мурмандамус и двамата неподвижни магове и стисна сабята си, готов за битка.

— Е, детеубиецо, ето го последния ти шанс.

Мурмандамус се поколеба и очите му се опулиха.

— Как… — И изведнъж се ухили. — Слава на всевластната съдба, Господарю на Запада. Вече си мой.

Изпъна пръст напред и от него се изстреля синя мълния, но тя се огъна, срещнала острието на сабята на Арута, затанцува по него с нажежен до бяло пламък и запулсира яростно. Арута рязко извърна китката си и върхът на оръжието докосна каменната стена. Пламъкът угасна.

Очите на моредела се разшириха и той скочи срещу Арута, надавайки рев, изпълнен с дива ярост:

— Не ще ме спреш, мерзавецо!

Арута едва отби дивашкия замах и от черното острие, ударило камъка, изхвърчаха сини искри. Но докато отстъпваше, сабята му се изви в рязка дъга и посече моредела под рамото. Мурмандамус изврещя, все едно че му бяха нанесли убийствена рана, и се олюля, после обезумял опипа раната си, погледна кръвта по пръстите си и изхриптя:

— Не е възможно!

Арута замахна отново и отново порази моредела, усмихна се безмилостно и каза, изпълнил със сурова ярост всяка своя дума:

— Възможно е, жалко чедо на лудостта. Аз съм Господарят на Запада. Аз съм Губителят на Мрака. Аз съм твоята гибел, робе на валхеру.

Мурмандамус отвърна с неистов рев, съдържащ дивото безумие, заглъхнало преди векове, и се хвърли в атака. Арута остана на място, непоклатим, и боят започна наистина.

 

 

„Пъг.“

„Знам.“

Задвижиха се като едно цяло, слети в пълна хармония, и затъкаха шарка с нишките на силата, плетеница от енергии срещу напора на нашественика. Не беше толкова здрава тъканта, колкото при затварянето на разлома по времето на златния мост, но и разломът все още не беше отворен. Но силен беше натискът и тежко — изпитанието им.

 

 

Ударите по вратата продължиха и дървото започна да се цепи. После някъде отдалече отекна тътен. Кънтежът по вратата секна за миг и после се поднови. Още на два пъти се чу тътенът, все по-близо. После отвън се разнесоха изненадани викове, бумтенето по вратата спря и залата се разтърси от взрив, Джими скочи напред, плъзна настрани капака на малкото прозорче, надникна, обърна се към дьо ла Тровил и изрева:

— Отворете!

Командирът махна на бойците и те се втурнаха, откъснаха разбитата врата от пантите й и дьо ла Тровил и Джими се втурнаха навън. По улиците пред тях се стичаха мъже в разноцветни брони и трепеха наред таласъми и моредели. Джими извика:

— Цурани! Дявол да го вземе, цяла армия цурани!

— Как е възможно? — извика удивено дьо ла Тровил.

— Слушал съм много разкази от лорд Лаури и знам добре как изглеждат! Вижте им само пъстрите брони!

Ордата таласъми пред цитаделата заотстъпва пред превъзхождащите ги по брой цурани и дьо ла Тровил поведе мъжете си навън, подхващайки ги откъм тила. Джими се понесе напред и чу нов силен тътен. Надолу по широкия булевард видя фигурата на магьосник в черен халат, застанал пред димяща камара бурета и един преобърнат фургон, използвани за барикада. Магьосникът завъртя ръце и след миг от дланите му изхвърча огнено кълбо, затъркаля се тежко към някаква цел извън полезрението на Джими и последва далечен взрив.

След това от, пресечката излетя в галоп конен отряд и Джими разпозна знамето на Ландрет. С конниците яздеха Кълган, Мийчъм и двама магьосници в черни халати. Конниците спряха, Кълган се смъкна от седлото доста пъргаво за дебелак като него и закрачи към Джими.

— Кълган, никога в живота си не съм се радвал толкова да видя някого! — викна младежът.

— Навреме ли пристигнахме? — попита Хочопепа.

Джими не го беше срещал никога, но след като идваше с Кълган, реши, че е важна особа.

— Не знам. Арута изчезна преди няколко часа с Пъг, Макрос, Томас и някакъв дракон, ако може да се вярва на доклада на Галайн пред дьо Батира. Ги и Амос Траск трябва да са някъде наоколо. — Посочи към сражаващата се гмеж и добави: — Дьо Мазини и останалите трябва да са там някъде. — Огледа се с широко отворени очи, пълни с ужас и умора. Гласът му стана хриплив, изпълнен с дълго удържаните чувства и почти отчаян. — Вече не знам кой е жив и кой не.

Кълган положи ръка на рамото на Джими, усетил, че момчето е готово да рухне от умора.

— Успокой се, всичко е наред. — Погледна Хочопепа и Елгахар и им каза: — Вие огледайте вътре. Тази битка все още не е свършила.

— Къде се дянаха всичките Тъмни братя? — промълви Джими. — Тук наоколо имаше хиляди… само допреди няколко минути.

Кълган отведе момчето настрана, а двамата магьосници в черните халати наредиха на отряд цурански бойци да ги придружат в цитаделата, откъдето още се чуваше шумът на битката. Магът в зеления халат каза на Джими:

— Десет магьосници от Конгрегацията дойдоха на помощ, а императорът изпрати част от армията си — толкова много се уплашиха от появата на Врага на този свят. Отворихме портал между Звезден пристан и едно място на по-малко от миля от града и преведохме през него три хиляди цурани и хиляда и петстотин конници от Ландрет и Шамата. Идват още.

— Три хиляди? — възкликна Джими. — И още хиляда и петстотин? И всичко това е преминало през… онова?

Кълган седна до него.

— А също и Черните халати, на чиято магия не могат да устоят. Мартин също вече е слязъл в равнината с армията от Ябон, четири хиляди яки бойци, на по-малко от час оттук на североизток. А освен това съм сигурен, че съгледвачите им вече виждат прахта откъм югозапад, откъдето идат бойците на Даркмур заедно с войската на Малаково средище, следвани от полковете на Гардан от Крондор. И всички могат да видят знамената на Северен страж откъм североизток, а от изток идва кралят с армията си, само на ден-два път оттук. Те са обкръжени, Джими, и го знаят. — Тонът му стана замислен. — При това нещо вече ги беше смутило, защото още докато се приближавахме, видяхме банди от Тъмни братя да напускат града и да бягат към Тъмни лес. Поне три-четири хиляди, изглежда, вече са се отказали от щурма. Трябва да се е случило нещо, което е спряло щурма точно в момента на победата.

А после пред очите им се появи отряд „псета“ — свирепите бойци на Кеш. Джими погледна магьосника и започна да се смее през сълзи.

— Това означава, че Хазара-хан също е дошъл да се включи в играта, нали?

Кълган се усмихна.

— Е, той случайно се оказа на стан недалече от Шамата. Твърди, че по съвпадение се оказал на вечеря при губернатора на Шамата, когато пристигнало съобщението на Катала да дойде незабавно с гарнизона си в Звезден пристан. И естествено фактът, че успял да убеди губернатора да вземе със себе си няколко наблюдатели, и че хората му се оказали готови да тръгнат в поход след час, също било съвпадение.

— Колко наблюдатели?

— Петстотин, всички въоръжени до зъби.

— Арута ще умре от мъка, ако не успее да накара Абдур да си признае, че все пак съществува Имперски разузнавателен корпус.

— Но това, което не мога да проумея, е откъде знае какво става в Звезден пристан?

Джими се засмя съвсем искрено и отри с опакото на ръката си протеклия си нос.

— Кълган, да не се шегуваш? Та нали половината от твоите магьосници са кешийци! — Въздъхна и се облегна на стената. — Но в цялата тази работа трябва да има и още нещо, нали? — Момчето затвори очи и по бузите му отново потекоха сълзи.

— Все още не сме намерили Мурмандамус — каза Кълган и се загледа към притичващите по улицата цурански бойци. — Докато не го намерим, не е свършило.

 

 

Арута се сниши да отбегне свирепия замах и също замахна, но моределът отскочи назад. Арута се задъхваше. Не беше срещал досега толкова коварен и опасен противник. Мурмандамус имаше няколко малки рани, които щяха да изтощят всеки нормален противник, но него като че ли почти не го смущаваха и Арута не можеше да спечели предимство — трябваше да впрегне цялото си умение и бързина само за да се опази жив. А и беше ограничен, защото трябваше да се задържи между Мурмандамус и двамата чародеи, погълнати от някаква своя тайнствена задача. Моределът си нямаше подобни грижи.

Ритъмът на двубоя се забави — всеки от противниците се мъчеше да намери слабото място на другия. Движеха се един срещу друг — на всеки замах — отбив, на всеки контразамах — отдръпване. Плувнали бяха в пот и дланите им бяха станали хлъзгави, и единственият звук, който се чуваше между стените и тавана на каменната зала, бе тежкото им пъшкане. Боят се приближаваше до момента, след който първият, който допуснеше грешка, щеше да умре.

А после нещо проблесна във въздуха вляво, Арута се извърна за миг и Мурмандамус се възползва от мига, замахна и черното острие докосна ребрата на принца. Арута изохка от болка.

Моределът вдигна меча си и замахна да отсече главата на Арута, но щом ръката му се понесе напред, се удари в невидима преграда. Очите на моредела се разшириха, Арута залитна, изправи се, замахна и посече Мурмандамус през корема. Моределът нададе глух вой, олюля се и се срина по гръб.

Принцът бавно се смъкна на пода. Двама облечени в черно непознати притичаха да го задържат. Погледът на Арута се замъгли, после се прочисти и той видя усмивката на Мурмандамус. Моределът заговори със зъл шепот:

— Аз съм твар на смъртта, Господарю на Запада. Аз съм вечният слуга на Мрака. — Засмя се немощно и кръв се стече по брадичката му и закапа по родилната дамга с дракона на гърдите му. — Не съм това, което изглеждам. С моята смърт ти постигаш гибелта си. — Той затвори очи, рухна назад и смъртният му хрип изпълни залата.

Двамата мъже в черно се извърнаха мълчаливо, а от тялото на Мурмандамус се понесе странен, пронизителен звук. Изпруженото му върху камъните туловище набъбна като издуващ се мехур, пропука се и разкри в недрата си друго тяло, покрито със зелени люспи. Гъста тъмна течност и червена кръв, късове плът и бели парцали слуз се пръснаха из залата и люспестото тяло изригна от туловището на Мурмандамус, пльосна се на каменния под и се замята като риба. А сред ужасните му гърчове лумна яркочервен пламък, зъл и изпълващ залата с вековна воня на гнило. После пламъкът секна и вселената около тях се разтвори…

 

 

Пъг и Макрос се олюляха, и двамата усетили внезапната промяна. Цялото им внимание се беше съсредоточило в мястото между двете вселени, където се бе появила тънката пукнатина на раждащия се разлом. При всеки напор откъм външната вселена мятаха сноп енергия и кърпеха мистичната преграда. Преди миг битката бе достигнала върха си и тласъците бяха отслабнали. Но опасност все още съществуваше, защото Пъг и Макрос бяха изтощени. Изискваше се неимоверно напрежение и съсредоточеност, за да попречат разломът между вселените да се отвори. После отекна сигналът — сребрист тон, който запищя неистово в умовете им и ги взриви от болка. От друга посока последва нов неочакван напор и Пъг не можа да отвърне. Създание, пленило в себе си живот, отнет в безмилостна смърт и задържан за този миг, се понесе през тясната пролука на разлома и заигра като лудешки, вонящ и кървав пламък. Удари се в преградите, издигнати от Пъг, и ги разтърси. Раздра пукнатината на разлома, промъкна се незнайно как през сетивата на Пъг и мястото на яростната битка и за миг замъгли възприятието му. Пъг усети леко замайване, но тревожният вик на Макрос го достигна и умът му отново се съсредоточи върху разлома, вече зейнал отворен, Пъг заработи трескаво и някъде от дълбокия кладенец на силата изтръгна още и още енергия и стисна в неистово усилие тресящата се тъкан, удържаща двете вселени една до друга. И разломът рязко се затвори. Отново и отново последва напорът и отново Пъг едва удържа, но удържа. А после от Макрос дойде предупредителният зов: „Нещо се промъкна.“

 

 

„Нещо се е промъкнало“ — отекна предупредителният зов на Риатх.

Томас скочи от гърба й и зачака зад Камъка на живота. В залата се появи тъмно петно и започна да расте, огромно и силно, като въплътен кошмар. И се изправи. Абанос, безлик и смътен, същество, будещо безнадеждност. Очертанията му напомняха на човешки, но се извисяваше на ръст почти колкото Риатх. Сенчестите му криле се разпериха, засланяйки залата със сумрак като черна светлина, а на главата му като корона гореше огнен кръг — свирепи оранжеви пламъци, лишени от светлина.

— Това е Властелин на ужаса! Пази се, Риатх! — изрева Томас. — Пази се. То краде душите и се храни с умове!

Но тя не се побоя. Нададе яростен рев и се впусна в атака срещу кошмарното чудовище, и заиграха свирепо нокти и пламък, сплетени с магическата й сила. Томас пристъпи напред, но в тази фаза на времето се появи… друго присъствие, друго същество. Той притича назад в сенките и видя в светлината, струяща от огромния смарагд, да изниква фигура. Познаваше я. Познаваше това същество толкова добре, колкото познаваше и Пъг. Новодошлият отскочи от вихрещата се под високия каменен таван битка, от която стените се тресяха.

После бързо пристъпи към Камъка на живота и Томас също толкова бързо излезе от сенките и застана над камъка. Фигурата спря и изръмжа яростно.

Засиял в оранжево-черната си броня, Господарят на тигрите Дракен-Корин видя пред себе си немислимото. И изкрещя:

— Не! Не е възможно! Не е възможно да си още жив!

Томас отвърна, а гласът му беше гласът на Ашен-Шугар:

— Значи дойде да видиш края.

Като тигър изръмжа завърналият се Властелин на драконите, измъкна меча си и скочи, напред и за пръв път Томас се озова пред враг, който наистина можеше да изтръгне живота му.

 

 

Битката се приближаваше към края си. Разбитите пълчища на Мурмандамус бягаха към Тъмния лес. Вестта за изчезването на вожда им се беше пръснала из цял Сетанон. А после най-неочаквано Черните кръвници, всеки където беше, започнаха да падат, сякаш някой изтръгваше живота им. Това, наред с пристигането на цураните и на магьосниците, подсилено и от вестта за нови войски, прииждащи от всички страни, предизвика забавянето на щурма, а после — провала му.

Джими бързаше по коридорите на цитаделата, спираше се за миг пред телата на убитите и ранените и търсеше трескаво с очи да разпознае някого. После се затича по стълбите към стената и се натъкна на група цурански воини. Провря се през тях и видя лекаря от Ландрет, клекнал до двама окървавени мъже, опрели гърбове на стената. Амос и Ги! Амос бе пронизан от стрела, но му се ухили широко. Лицето на Ги беше покрито със съсиреци и черната му превръзка бе паднала и сега на нейно място свирепо зееше червена кухина. Амос понечи да се засмее и едва не се задави.

— Ей, момче! Радвам се, че те виждам. Я ги виж тия петлета. — Пиратът махна немощно с ръка към неколцината застанали наоколо цурански бойци с пъстрите им облекла, които ги гледаха с неразгадаеми лица. — Проклет да съм, ако не са най-красивите птиченца, които съм виждал.

А след това отдолу се че зловещо стържене, последвано от смразяващ тътен, сякаш някаква обезумяла тълпа демони излизаше от ада. Джими се огледа стъписано и дори цураните май се изненадаха. Глух тътен изпълни цитаделата и стените започнаха да се тресат.

— Какво става! — извика Джими.

— Не знам, но нямам намерение да оставам тук, за да го разбера — каза Ги. Махна уморено да му помогнат да се изправи, пое протегнатата му от един цуранин ръка и се надигна. Други двама вдигнаха Амос и Ги каза на Джими: — Заповед! Който е останал жив, веднага да напусне цитаделата! — Трусовете отдолу се повториха и той се олюля, а зловещият тътен се усили. — Не! Който е останал жив, да напусне града!

Джими се затича към стълбището.