Реймънд Фийст
Мрак над Сетанон (16)

Глава 15
Бягство

Арута даде знак да спрат. Всички, включително и децата, се отдръпнаха към скалите, за да се прикрият. Цялата група притихна, приведена на дъното на оврага, по който бяха вървели през цялата нощ. Утрото приближаваше, а след страховитото унищожение на Арменгар хълмовете зад града се бяха превърнали в ничия земя.

Падането на града беше победа за Мурмандамус, но извоювана на много по-ужасна цена, отколкото беше очаквал. Из хълмовете зад Арменгар се беше възцарил хаос. Разположените там части бяха разбити от отстъпващата армия на града. Много таласъми и троли бяха изоставили хълмовете и се бяха стекли обратно към лагера на Мурмандамус.

През първите няколко часа след падането на града групата на Арута беше видяла малко таласъми или Тъмни братя, но беше очевидно, че Мурмандамус изпраща по хълмовете многобройни отряди. Отначало силите на Мурмандамус нямаха явно превъзходство сред скалите — липсваше каквато и да било координация между командирите им, а и войниците им бяха недостатъчно, за да се наложат с числено превъзходство над арменгарците. Банди таласъми и моредели нахлуваха в дерета и оврази, за да надвият отрядите бегълци, но мнозина от тях не се връщаха. Сега равновесието на силите се изместваше в полза на врага. Скоро районът щеше да се окаже изцяло под негов контрол.

Арута погледна сгушилите се накуп дечица. Няколко от по-мъничките бяха на ръба на пълното изтощение заради безсънните нощи и постоянния страх. Проблемът с намирането на безопасен проход на юг още повече се усложняваше от невъзможността на най-малките да се движат бързо. А при всеки завой се изправяха пред риска да се натъкнат на вражеска орда. На два пъти бяха срещали пръснати групи от града и Ги им заповядваше да продължат сами, отказвайки да увеличи числеността на групата. И още два пъти се бяха натъквали на трупове, както на врагове, така и на свои.

Тропотът на ботуши се усили и по броя им, както и по липсата на усилие да се прикрият, Арута прецени, че трябва да са врагове. Махна с ръка и всички се отдръпнаха безшумно в дерето. Арута, Ги, Амос, Бриана и Шига се присвиха в сенките пред сгушилите се деца. Джими и Локлир останаха при децата, за да пазят тишина.

Патрулът, предвождан от моредел, се състоеше от троли и таласъми. Тролите душеха въздуха, но тежката воня на пушека объркваше сетивата им. Преминаха покрай дерето и се спуснаха надолу към по-голямото дефиле. След като ги подминаха, Арута даде знак и групата тръгна предпазливо напред, насочвайки се на запад, в посока обратна на подминалия ги патрул.

Изведнъж едно от децата изпищя уплашено и Арута и останалите рязко се извърнаха. Джими изскочи от рояка деца с вдигната сабя, Локлир също се хвърли срещу връхлитащите троли. Дали бяха забелязали бегълците, или просто бяха решили да обходят повторно дефилето, Арута не разбра, но знаеше, че трябва да се отърват бързо от патрула, за да не привлекат и други.

Арута замахна над рамото на Локлир и уби един трол, който притискаше момчето назад. Скоро цялата група влезе в бой. Шига замахна с копието си и уби друг трол, а моределът се озова срещу Ги. Тъмният елф разпозна протектора на Арменгар и изрева:

— Едноокия!

Нападна го с дива ярост, отблъсквайки Ги назад, но Локлир повтори хитрината на Арута, удари над Ги и уби моредела.

Всичко свърши бързо — петима троли, още толкова таласъми и моределът бяха убити. Арута задъхано промълви:

— Добре че това дере се оказа тясно. Ако ни бяха обкръжили, нямаше да оцелеем.

Ги погледна сивото небе и отбеляза:

— Трябва бързо да намерим скривалище. Децата ще капнат, а през планината изход нямаме.

— Моят краал е наблизо, протекторе — каза Шига. — Затова тръгнах насам. Има една пътека, на около миля на запад, рядко се използва. Води до една плитка пещера. Бихме могли да я прикрием. Катеренето обаче ще е трудно.

— Но нямаме избор — каза Амос.

— Води — каза Ги.

Шига се затича леко, спирайки се само да огледа извивките на пътеката. Когато най-сетне се изкатери на скалите край дефилето, започнаха да вдигат децата. Тъкмо подаваха последното дете и Бриана се катереше след него, когато от запад се разнесе вик. Половин дузина арменгарски бойци отстъпваха заднишком с бой към групата на Арута, притиснати от голям брой таласъми. Ги извика на Бриана:

— Разкарай децата оттук! Шига се присви до него, стиснал копието, а Бриана бързо поведе децата към пещерата.

Арута и останалите се присъединиха към своите, блокирайки дефилето и отказвайки да отстъпят пред напиращите таласъми. Таласъмите се биеха с дива ярост и Арута изведнъж изрева:

— Бягат от някого!

Натискът се усили и таласъмите наскачаха срещу арменгарците. Ги заповяда да започнат бавно да се оттеглят и стъпка по стъпка започнаха да изтеглят таласъмите след себе си по дефилето. Шига се присви над ръба на клисурата, прикривайки тясната пътечка, водеща към пещерата, за да не би някой трол или таласъм да реши да се изкатери при децата, докато Бриана продължаваше да ги подкарва нагоре. Но таласъмите ги подминаха с безразличие, мъчейки се да си пробият път през отряда на Ги.

После от другата им страна се чу друг вик и най-задните таласъми се обърнаха и влязоха в бой с някакъв друг, невидим все още за Арута противник. Бяха заклещени между двете групи нападатели.

Вик зад гърба му го накараха да се обърне рязко. В отсрещния край на дефилето се бе появила нова група таласъми. Без да се колебае, Арута извика:

— Давай нагоре! Да бягаме!

Той и момчетата скочиха на скалите и заудряха отгоре по таласъмите, за да дадат възможност на Амос и Ги да се покатерят. Чак сега Арута успя да види какво е принудило първата банда таласъми да побягнат към него — отряд джуджета. Зад джуджетата имаше и двама елфи, които стреляха над главите им. Арута позна единия и извика:

— Галайн!

Елфът погледна нагоре и му махна, после метна лъка си през рамо, скочи на ръба и с няколко дълги отскока се озова при Арута.

— Мартин пристигна в Ябон! Добре ли си?

Арута кимна и си пое дълбоко дъх.

— Да. Но градът отиде.

— Знаем — каза елфът. — Експлозията се видя на няколко мили оттук. Цяла нощ събирахме бегълци. Джуджетата бранят една пътека през билото. Повечето от избягалите ще могат да преминат.

— В онази пещера там има деца — каза Ги и махна с ръка към присвилия се от другата страна на дефилето Шига.

Галайн извика:

— Ариан! Там горе има деца!

Втората чета таласъми се включи в битката и приказките секнаха. Няколко таласъма се опитаха да се покатерят при мъжете по скалите, но Амос срита един в лицето, Джими прониза двама други и останалите премислиха.

Кратката пауза позволи на Ариан да изреве:

— Ще ги изведем!

Елфът продължи да сипе стрели по таласъмите, а две джуджета се изкатериха по тясната пътечка да помогнат на Шига, Бриана и двамата останали с тях арменгарски войници да изведат децата.

— Калин ни изпрати в Камен връх да почетем Долган с приемането на короната — каза Галайн. — Когато пристигна Мартин и разказа какво става тук, Долган тръгна веднага. Двамата с Ариан решихме да дойдем с тях, докато останалите заминаха за Елвандар да отнесат вестта за похода на Мурмандамус. След заминаването на Томас Калин не може да остави лесовете ни незащитени, но подозирам, че ще прати някой отряд стрелци да помогнат на джуджетата да прехвърлят бегълците отвъд планината. Коридорът на джуджетата се държи здраво, от долината на Инклиндел до около една миля на запад. Воините на Долган са по всички околни хълмове, така че още известно време тук ще е доста оживено.

Джуджетата оформиха стена от щитове, докато хората горе подаваха децата на двамата дребосъци отзад и те ги превеждаха бързо на безопасно място. Джими дръпна Ги за ръкава и му посочи бандата троли, започнали да се катерят отдолу по склона. Ги се огледа, видя, че между тях и джуджетата все още има над дузина таласъми, след което посочи на изток, махна на Бриана и Шига да побягнат с децата и заедно с останалите бързо се промъкнаха зад таласъмите и скочиха долу. Затичаха се обратно по пътеката, спуснаха се по плиткото дере и залегнаха в същото укритие, което бяха използвали допреди малко.

— Тази троли, дето идат отдолу, ще ни попречат да стигнем при джуджетата — каза Ги. — Дали да не опитаме да се спуснем още малко надолу и да ги заобиколим?

— Доста е объркано тук — отвърна Галайн. — Бях с най-предните части от войската на Долган и те стигнаха, докъдето е възможно. Сега ще започнат да се оттеглят. Ако не ги настигнем бързо, ще останем изолирани.

Разговорът се прекъсна от нечии викове отгоре. Нови части на Мурмандамус прииждаха по ридовете. Ги даде знак и групата започна да се оттегля на прибежки все по-надолу по дерето. След като изминаха още няколкостотин крачки, Ги се озърна и попита:

— А сега къде сме?

Спогледаха се, разбрали, че са се отклонили от първоначалната си посока. Бяха се озовали някъде западно от пещерата зад града. Джими се надигна, после бързо клекна, посочи и каза:

— Според отблясъка от пожара градът трябва да е някъде натам.

— Не сме толкова на изток, колкото си мислех — изръмжа Ги. — Не знам къде свършва това проклето дере.

Арута погледна изсветляващото небе.

— Все едно, по-добре е да продължим.

Отново се забързаха надолу, без да знаят накъде отиват, но сигурни, че ако останат на място, ги чака гибел.

— Конници — прошепна Галайн, който бе изтичал напред да огледа.

Арута и Ги го погледнаха въпросително и Галайн обясни:

— Ренегати. Половин дузина. Тъпаците са се изтегнали около огъня. Все едно че са излезли на пикник.

— Някакви следи от други? — попита Ги.

— Нищо. Видях някакво движение малко по̀ на запад, но мисля, че сме навлезли в тила на Мурмандамус. Ако може да се съди по онези ленивци около огъня, наоколо е доста спокойно.

Ги прокара мълчаливо палец през гърлото си. Арута кимна. Амос извади ножа от колана си и махна с ръка на момчетата да заобиколят бивака. Всички тръгнаха приведени напред, после Джими им махна с ръка и двамата с Локлир се покатериха над пътеката. Двамата скуайъри тръгнаха бързо и безшумно, а Арута, Амос, Галайн и Ги зачакаха. След малко чуха изненадан вик и се хвърлиха напред.

Двамата скуайъри бяха скочили върху един пост от другата страна на малкия бивак, а другите петима мъже, чули вика, се обърнаха натам. Трима от тях издъхнаха, без да разберат, че някой ги е доближил отзад, а след тях и другите двама. Ги се огледа.

— Свалете им наметалата. Ако ни хванат и подложат на разпит, сигурно ще разкрият кои сме, но ако стоим настрани по ридовете, може би патрулите им ще ни вземат за поредната група, тръгнала да лови бегълци.

Двете момчета надянаха сините наметала върху кафявите си кожени арменгарски дрехи. Арута си остана в своето синьо наметало, а Амос наметна едно зелено. Ги си запази своето черно. Арменгарците до един носеха кафяво, така че цветовете наистина можеха да прикрият бегълците за известно време. Арута подхвърли едно сиво наметало на Галайн и му каза:

— Дръж. И се постарай да заприличаш на Тъмен брат.

Елфът му отвърна сухо:

— Арута, не знаеш какво изпитание за приятелството ни е тази забележка. Ще трябва да накарам Мартин да ти го обясни.

— С удоволствие, стига да е у дома на чаша вино в компанията на близките ни.

Изтъркаляха труповете в дерето. Джими се изкатери на стръмния бряг, огледа наоколо и изруга:

— Проклятие! — И бързо се смъкна долу.

— Какво има? — каза Арута.

— Патрул, на около половин миля назад по пътеката. Не бързат, но идват насам. Около трийсет конници.

— Тръгваме веднага — заяви Ги и шестимата се метнаха на конете на ренегатите.

След като се отдалечиха, Арута каза:

— Галайн, така и не ми остана време да те попитам за спътниците на Мартин. — Въпросът му остана недовършен.

— Мартин единствен се добра до Камен връх. — Елфът сви рамене. — Знаем само, че приятелят на Лаури от детинство е загинал. — Говореше за Роалд, избягвайки да споменава името на покойника според елфския обичай. — За Лаури и Бару Змееубиеца не знаем нищо.

Арута кимна мълчаливо. Изпита жал за смъртта на Роалд. Наемникът беше добър боец и можеше да се разчита на него в опасности. Но много повече го обезпокои неизвестната съдба на Лаури. Помисли си за Карлайн и се помоли наум дано Лаури да е жив и здрав. Но се помъчи да потисне тревогата си заради непосредствените опасности и даде знак на Галайн да ги поведе.

Поеха на изток, следвайки по-високите пътеки, доколкото им беше възможно. Водеше Галайн. Отдалече сигурно наистина приличаха на отряд ренегати, предвождан от моредел.

На едно кръстовище отново можаха да хвърлят поглед към града. Кратерът на мястото на доскорошната цитадела бълваше нагоре черен дим.

— Нима нищо не е останало от цитаделата? — промълви удивен Ги.

— Беше ето там — промълви Амос и посочи петното в основата на урвата. Сега долу се виждаше само бушуващият огнен ад от горящото подземно езеро от нафта. И помен нямаше от цитаделата, от вътрешната крепостна стена, от рова и от няколкото съседни карета. Малкото сгради в близост до цитаделата, които все още можеха да се различат, представляваха жалки руини. Всичко беше изтърбушено, овъглено или нажежено до червено. — Всичко си е отишло — въздъхна Амос. — Арменгар вече го няма. — Нито една постройка не беше останала цяла, а целият планински склон беше загърнат в синкавочерен пушек. Дори отвъд градската стена гледката с осеялите равнината камари от трупове беше ужасяваща.

Съвсем очевидно беше, че Мурмандамус е получил тежък удар при превземането на града, но войската му все още господстваше извън градските стени. Вееха се знамена, строяваха се отряди. Демонът главатар подготвяше пълчищата си за поход. Амос ядно се изплю.

— Все още разполага с огромна армия.

— Но му струвахте над петнадесет хиляди мъртви — уморено промълви Арута.

— Обаче все още може да поведе над тридесет и пет хиляди срещу Тир-Сог — изсумтя Ги. Отрядите се строяваха, а предните части вече препускаха в галоп на определените им места в авангарда на внушителната колона. Ги се загледа за миг и изруга:

— Проклет да съм! Та той не тръгва на юг! Той подкарва армията си на изток!

Арута погледна Амос, после Ги.

— Но това е безсмислено. Той може да задържи джуджетата на запад и да ги изтласка, докато стигне в Ябон.

— На изток е… — почна Джими.

— Висок замък — довърши Арута. Ги кимна.

— Ще прекара армията си през Касапската клисура и оттам — право срещу гарнизона на Висок замък.

— Но защо? — учуди се Арута. — Висок замък може да го превземе, разбира се, за броени дни, но там ще остане заклещен по хълмовете на Високи Лес с два оголени фланга. Никаква явна цел няма натам.

— Но ако удари право на юг, до месец може да стигне Тъмни лес — каза Ги.

— Сетанон — промълви Арута.

— Това не го разбирам — каза Ги. — Сетанон може да го превземе много лесно. Тамошният гарнизон не е много повече от една почетна рота. Но след като влезе, какво? Може да презимува там, преживявайки с продоволствието, което би събрал от Тъмни лес и складовете на Сетанон, ако в тях има нещо, но дойде ли пролетта, Луам може да го удари от изток, а твоите сили от запад. Ще се окаже между чука и наковалнята, с цели петстотин мили път назад през планините за отстъпление. Това ще означава пълният му разгром.

— Нека не го подценяваме този мръсник — обади се Амос. — Да знаете, че е намислил нещо.

— По-добре да тръгваме — каза Галайн. — Ако наистина е поел на изток, така и няма да можем да заобиколим и да стигнем Инклиндел. Онзи патрул, дето го видяхме преди малко, сигурно е от авангарда. Ще продължат след нас по целия маршрут.

— Значи трябва да се доберем до Касапската клисура преди предните му части — каза Ги.

Пришпориха конете и тръгнаха на изток.

 

 

През остатъка от деня успяха да се задържат на достатъчно разстояние пред отрядите на Мурмандамус. От време на време виждаха флангови ескадрони да заобикалят в галоп главното ядро на войската, придвижваща се долу в равнината, имаше и признаци, че и зад тях препускат части. Но след това пътят започна да се спуска надолу и някъде към залез-слънце Арута каза:

— Ако продължим надолу към равнината, ще се натикаме в ръцете на външните им постове.

— Ако продължим да яздим по тъмно, можем да се промъкнем през горите в подножията на хълмовете — каза Ги. — Прилепим ли се до подножието и ако яздим цяла нощ, ще навлезем в същинския лес. Съмнявам се, че дори Мурмандамус би изпратил много свои войници в леса на Еддер, след като може много лесно да го заобиколи. Еддер не е най-доброто място, което бих избрал, но поне ще имаме прикритие. Ако яздим цяла нощ, можем да спечелим достатъчно преднина, за да сме в безопасност… поне от тях.

Джими и Локлир се спогледаха озадачено и Джими каза:

— Амос, какво означава това?

Амос хвърли поглед към Ги и той кимна.

— Еддер е лошо място, момко. Можем… можехме да сечем на около три мили навътре по краищата на леса. Още малко по-навътре човек може да ловува. Но по-нататък… хм, просто не знаем какво има там. Дори таласъмите и Тъмните братя заобикалят това място. Който се осмели да навлезе навътре в леса, просто не се връща. Не знаем какво има там. Еддер е адски голям, така че вътре може да се крие какво ли не.

— Значи от казана — та в огъня — рече Арута.

— Може би — отвърна Ги. — Но все пак знаем какво ни чака, ако продължим в равнината.

— Може би ще успеем да се промъкнем, както сме се предрешили — предположи Джими.

— Няма начин, Джими — каза Галайн. — Всеки моредел ще разпознае един еледел от пръв поглед. Това е нещо, за което не обичаме да говорим, но просто ми повярвай. Разпознаването е инстинктивно.

— Тогава няма какво да му мислим повече. Към леса, момци — каза Амос и пришпори коня си напред.

Продължиха колкото може по-безшумно през тъмния лес.

Догонваше ги далечният ек на виковете от армията на Мурмандамус, спряла се на нощен стан сред равнината на север. Арута прецени, че ако продължат така цяла нощ, по изгрев ще са изпреварили доста авангарда на Мурмандамус. По пладне щяха да излязат от леса отново в равнината и да наберат скорост. После, стига да успееха да се доберат до Касапска клисура и да се срещнат с Браян, владетеля на Висок замък, имаше шанс да забавят Мурмандамус по целия му маршрут през Високи лес и през Тъмни лес.

Джими пришпори коня си напред и застигна Галайн.

— Не знам защо, но ме полазиха някакви тръпки.

— И аз го усетих — тихо отвърна елфът. — И освен това усещам нещо смътно познато в тия лесове. Не мога да го назова. — След което добави с присъщия си елфски хумор: — Но нали съм си още младок, едва на четиридесет години.

— Бебе такова — отвърна му сухо Джими. Ги, който яздеше до Арута, каза:

— Може пък просто да стигнем Висок замък. — Помълча малко и добави навъсено: — Арута, връщането ми в Кралството ме изправя пред някои проблеми.

Арута кимна разбиращо, макар че жестът не се видя в тъмното.

— Ще поговоря с Луам. Смятам като стигнем Висок замък да ти дам прошка. Във всеки случай, докато тази каша не се оправи, ще бъдеш под моя закрила.

— Не ме притеснява собствената ми съдба — отвърна Ги. — Виж, отпратих към Ябон остатъците от един малък народ. Просто… просто искам да съм сигурен, че ще ги приемат добре. — Гласът му издаваше дълбоко отчаяние. — Заклех се да възстановя Арменгар. Сега и двамата знаем, че това никога няма да стане.

— Ще направим нещо, за да върнем народа ти в Кралството, Ги… Но за теб какво да направим?

— За себе си не се притеснявам. Но… Виж, помисли си не би ли могъл да се застъпиш пред Луам за Арманд… стига да се спаси. Той е великолепен пълководец и способен водач. Ако бях взел короната, щях да го направя следващия херцог на Батира. След като нямам син, по-добър избор не бих могъл да измисля. Ще имате нужда от такива като него, Арута, ако искаме да преживеем това, което предстои. Единствената му вина е налудничавото му чувство за лична вярност и чест.

Арута обеща да обмисли молбата му и двамата се смълчаха. Продължиха да яздят чак докъм полунощ, когато Арута и Ги се съгласиха да се спрат за кратък отдих. Ги се приближи до Галайн, докато другите се оправяха с конете, и каза:

— Вече сме навътре в тези лесове. Никой арменгарец не е навлизал толкова навътре и да се е върнал.

— Ще бъда нащрек — отвърна му Галайн и изгледа Ги в упор. — Чувал съм за вас, Ги дьо Батира. Според последните разкази сте особа, будеща известно недоверие. Изглежда, положението се е променило. — Елфът кимна към Арута.

Ги се усмихна мрачно.

— Засега. Съдбата и обстоятелствата понякога изковават неочаквани съюзи.

Елфът се ухили.

— Вярно е. Притежавате почти елфски усет за нещата. Бих искал да чуя някой ден цялата история.

Ги кимна. Амос се приближи до тях и каза:

— Стори ми се, че чух нещо, ей натам.

Ги се извърна накъдето му сочеха, а Галайн изчезна сред дърветата.

Арута дойде при тях и каза:

— Аз също го чух. Галайн ще разбере какво е.

— Дано — каза Ги и седна на тревата да си почине.

Джими погледна приятеля си. В сумрака лицето му почти не се виждаше, но той знаеше, че Локлир все още не се е съвзел от смъртта на Бронвин. Изпита странно чувство за вина. Той самият не беше и помислял за Криста след оттеглянето от стената. Помъчи се да се отърси от раздразнението. Нима не бяха станали любовници, подтикнати само от страстта? Не беше ли съвсем свободна тази връзка? Да не би да си бяха обещали нещо? И да, и не, но Джими се почувства объркан от собствената си липса на каквато и да било загриженост. Не желаеше нищо лошо на Криста, но и не виждаше особен смисъл да се тревожи за нея. Тя бе способна да се погрижи за себе си повече от всякоя жена, която бе познавал. Същински войник, обучаван от ранното си детство. Не, това, което тревожеше Джими, не беше тя, а собствената му липса на загриженост. Смътно усещаше, че му липсва нещо. И това го подразни. Достатъчно се беше тревожил за други в живота си, при раняването на Анита и при лъжливата смърт на Арута. Да се въвличаш в съдбите на други хора беше ужасно неприятно. Джими усети, че раздразнението му се превръща в гняв.

Той пристъпи до приятеля си, сграбчи го грубо за рамото, извърна го към себе си и изсъска:

— Престани!

Очите на Локлир се разшириха от изненада.

— Какво да престана?

— С това твое проклето… мълчание. Бронвин е мъртва и не беше по твоя вина.

Лицето на Локлир си остана каменно, но от очите му потекоха сълзи. Освободи се от ръката на Джими и каза тихо:

— Трябва да свършим с конете. — И се залови отново за работа.

Джими въздъхна. Не разбираше какво точно му беше станало, че да постъпи така, но се почувства страшно глупаво. И се замисли как ли е Криста сега, ако изобщо е оцеляла.

Галайн се върна тичешком и каза:

— Някаква светлина се вижда натам, навътре в леса. Опитах се да я приближа, но чух стъпки. Идат насам.

Ги бързо тръгна към коня си, останалите го последваха. Галайн се метна на седлото и прошепна:

— Трябва да се върнем в края на леса, колкото може по-надалече от онази светлина и така, че съгледвачите на Мурмандамус да не ни видят.

После пое напред, но не измина и десетина крачки, когато някой скочи от едно дърво и го събори от седлото.

Още нападатели наскачаха от клоните на дърветата и всички ездачи се озоваха на тревата. Арута се претъркули ловко и се изправи със сабя в ръка. И изгледа противника си — с лице като на елф, изкривено от омраза. После видя стрелците зад гърба му и си помисли със странно чувство на безнадеждност: „Е, и това ли беше всичко? Пророчеството се оказа лъжливо.“

А после онзи, който беше седнал върху Галайн и бе вдигнал ножа си за смъртен удар, извика смаяно:

— Еледел! — И още няколко думи на език, непознат за Арута. Изведнъж нападателите им се затичаха напред, но никой не посегна да убие хората на Арута. По няколко яки ръце ги задържаха, докато нападателят на Галайн му помагаше да се изправи. Двамата бързо си заговориха на непознатия език и Галайн кимна към Арута и останалите хора. Нападателите — облечени в сиви наметала — закимаха и посочиха на изток.

— Трябва да тръгнем с тях — каза Галайн. Арута го попита тихо:

— Да не би да ни взеха за ренегати, а теб — за един от тях?

Обичайната елфска маска на сдържаност падна и Галайн показа искреното си объркване.

— Не знам що за чудо е това, на което се натъкнахме тук, Арута, но това не са моредели. Това са елфи. — Елфът огледа поляната. — А на всичко отгоре никога в живота си не съм ги виждал.

 

 

Отведоха ги пред един стар елф, който седеше на дървен стол върху висока платформа. Поляната беше около седемдесет стъпки широка и навсякъде около нея клечаха или стояха елфи. Околният район беше техният дом — село с колиби и малки дървени постройки, напълно лишено от красотата и величието на Елвандар. Облеклото им беше странно: повечето носеха груби сиви наметала, почти като на моределите, а воините си бяха навлекли всевъзможни ризници и груби одежди от нещавена кожа. По вратовете на повечето от тях висяха странни примитивни накити от бронз и месинг, с необработени скъпоценни камъни и животински зъби. Оръжията им бяха грубовати, макар и здрави на вид, липсваше им майсторството и финесът, присъщи на елфското оръжие, което Арута бе виждал. Това, че бяха елфи, бе повече от явно, но видът им беше някак варварски и това притесняваше принца. Водачът на онези, които ги бяха заловили, заговори нещо на елфа на стола и Арута се заслуша.

— Арон Еаранорн — прошепна му Галайн. — Означава „Кралю Червено дърво“. Така наричат краля си.

Кралят махна с ръка на пленниците да се приближат и заговори нещо на Галайн.

— Какво казва? — попита Арута.

Кралят отвърна:

— Казах, че ако не бяха разпознали приятеля ти, досега най-вероятно щяхте да сте мъртви.

— Говорите на кралска реч! — възкликна Арута.

Старият елф кимна.

— Както и на арменгарски. Ние говорим човешките езици, макар да нямаме нищо общо с хората. Научили сме ги през годините от онези, които сме пленили.

Ги, изглежда, се ядоса и викна:

— Значи вие сте избивали моите хора!

— А ти кой си? — попита го кралят.

— Аз съм Ги дьо Батира, протекторът на Арменгар.

Кралят кимна.

— Едноокия. Чували сме за теб. Убиваме всеки, който нахлуе неканен в леса ни, все едно дали са хора, таласъми, троли или тъмните ни родственици. Извън Тауреддер имаме само врагове. Но това… — той посочи Галайн — е нещо ново за нас. — Кралят изгледа елфа. — Бих искал да знам кой си и кой е родът ти.

— Аз съм Галайн, син на едного, който беше брат на един, който царуваше — каза той, избягвайки да спомене имената на мъртвите по елфския обичай. — Баща ми беше потомък на онзи, който прогони моределите от родните ни краища. Братовчед съм на принц Калин и съм племенник на кралица Агларана.

Очите на стария елф се присвиха и той изгледа изпитателно Галайн.

— За принцове ми говориш, а моят син беше съсечен от тролите преди седемдесет зими. За кралици ми говориш, но майката на моя син загина в битката за Нелдарлод, когато тъмните ни братя за сетен път се опитаха да ни унищожат. Говориш за неща, които не разбирам.

Галайн каза:

— Както и ти, кралю Еаранорн. Не зная къде се намира този Нелдарлод, за който говориш, нито бях чувал наши родственици да живеят отвъд великите планини. Аз ви говоря за онези наши родственици, които живеят в родния ни дом, в Елвандар.

Неколцина елфи извикаха:

— Бармалиндар!

— Това пък какво е? — каза Арута и Галайн поясни.

— Означава „златен дом, място, страна“. Място чудодейно. Смятат го за приказка.

Кралят рече:

— Елвандар! Бармалиндар! За легенди ми говориш. Родният ни дом е бил унищожен още в дните на Гнева на полуделите богове.

Галайн помълча дълго, дълбоко замислен. Накрая се обърна към Арута и Ги.

— Ще ги помоля да ви отведат настрана. Трябва да им разкажа за неща, които не знам дали е редно да се споделят с вас. Трябва да им разкажа за онези, които са заминали на Острова на блажените, да им разкажа и за срама на нашата раса. Надявам се, че ще ме разберете. — А на краля рече: — Ще говоря за тези неща, но те трябва да се чуят само от ушите на еледел. Ще отведете ли моите приятели на безопасно място, докато говоря?

Кралят кимна и махна на двама от стражите, които отведоха петимата човеци на друга полянка. Там нямаше къде да се седне, освен на голата земя, и те се смъкнаха върху влажната трева. Не можеха да чуят думите на Галайн, но смътно долавяха гласа му, понесен от нощния вятър. Четири часа се съветваха елфите и накрая Арута задряма.

Изведнъж Галайн се озова при тях и им даде знак да стават.

— Разказах им неща, които мислех, че съм забравил, стари предания, научени от нашите Заклинатели. Мисля, че вече ми вярват, макар да са дълбоко потресени.

Арута погледна двамата им стражи, застанали на почетно разстояние.

— Кои са тези елфи?

— Доколкото знам, когато с Мартин сте минали през Елвандар на път за Морелайн, Татар ви е разказал за позора на нашата раса, за геноцида, наложен от моредел срещу нашите събратя гламредел. Мисля, че това са оцелелите потомци на гламредел. Приличат на истински елфи и определено не са моредел, но си нямат нито Тъкачи на заклинания, нито пазачи на предания. Станали са почти диваци. Забравили са много изкуства, присъщи на нашия народ. Не знам. Навярно онези, които са оцелели след последната битка, когато първият Мурмандамус е предвождал моредел, са дошли тук и са намерили убежище. Кралят ми каза, че дълго време са живеели в Нелдарлод, което означава „Буков лес“, така че са дошли в леса на Еддер съвсем отскоро.

— Отскоро друг път — каза Ги. — Те са тук от поколения.

— Говоря за елфските мерки, за елфското чувство за време — отвърна Галайн. — Те са тук от стотици години. — Елфът изгледа двамата стражи. — И както ми се струва, не са се освободили напълно от гламределското си наследство. Много по-войнствени и агресивни са от нас в Елвандар, почти като моредел. Не знам. Кралят като че ли не е сигурен какво да прави. Сега се съветва със стареите си и предполагам, че ще чуем решението им след ден-два.

— След ден-два Мурмандамус ще е между нас и Касапска клисура — възкликна Арута. — Трябва да тръгнем още днес.

— Ще се върна на съвета — каза Галайн. — Може би ще успея да им обясня някои неща за това как изглежда светът извън леса им.

Остави ги и те отново насядаха, примирени с това, че не могат да направят нищо, освен да чакат.

 

 

Изтече близо половин ден преди Галайн да се върне при тях.

— Кралят ще ни пусне да тръгнем. Дори ще ни осигури ескорт до долината, която води към Касапска клисура, по чиста пътека, така че ще стигнем преди армията на Мурмандамус. Те ще трябва да заобиколят леса, докато ние ще цепим направо.

— Тревожех се, че си изпаднал в беда — каза Арута.

— И още каква. Вас щяха да ви убият, а с мен още не бяха решили как да постъпят.

— Кое ги накара да си променят намерението? — попита Амос.

— Мурмандамус. Нямате си представа, само като му споменах името, все едно че някой бръкна с клон в гнездо на стършели. Много сказания са забравили, но това име го помнят добре. Вече няма съмнение, че намерихме потомците на гламредел. По моя преценка, според броя на участниците в съвета, тук обитават поне триста-четиристотин от тях. Има и други, пръснати на малки общини надалече, достатъчно, за да не смее никой да припарва насам.

— А ще помогнат ли за битката? — попита Ги.

Галайн поклати глава.

— Това не знам. Еаранорн е коварен. Ако доведе народа си в Елвандар, ще ги посрещнем топло, но няма да можем да им вярваме напълно. Твърде много дивачество има в тях. Години ще трябва да минат преди всичко да се уреди. А и той ще знае, че в съвета на истинската кралица на елфите ще бъде само един ниско поставен член, защото не е дори Тъкач на заклинания. Ще го включат като жест към народа му, а и защото е най-старият от обитателите на леса на Еддер. Но тук той е крал. Беден крал, но все пак крал. Този проблем не е нито лесен за решаване, нито прост. Над въпрос като този ние, елфите, можем да разсъждаваме с години. Разясних съвсем подробно на Еаранорн как се стига до Елвандар, така че ако народът му пожелае да се завърне в родните ни лесове, биха могли, Дали ще дойдат, или не, те ще си решат сами, а ние сега трябва да тръгваме за Висок замък.

Арута стана.

— Това е добре. Поне си имаме един проблем по-малко.

Джими тръгна след Арута и подхвърли на Локлир:

— Сякаш онези, които оставихме, бяха дреболийки.

Амос се засмя и потупа двете момчета по раменете.

 

 

Конете им вече бяха на път да грохнат. Арута и спътниците му ги бяха яздили почти непрестанно цяла седмица. Нозете на изтощените животни се подгъваха от умора и те крачеха едва-едва, а Арута знаеше, че са успели да се задържат съвсем малко пред нашествениците. Предния ден бяха забелязали пушек зад гърба си — предните отряди на Мурмандамус бяха спрели в края на деня. Липсата на каквато и да било предпазливост да не ги забележат ясно показваше презрението им към малкия гарнизон, стоящ на пътя им към Кралството.

Касапската клисура се намираше отвъд южния край на долина, пресичаща Зъбите на света — осеяна с канари и гъсто обрасла с храсталаци. Наоколо не се мяркаше нищо, зад което можеха да се прикрият. Само обгорена земя. Джими и Локлир се огледаха неспокойно, а Ги отбеляза:

— Вече би трябвало да сме в границите на патрулите на Висок замък. Лорд Браян сигурно пали тук всяка година, за да пази района открит и никой да не може да приближи незабелязан.

В края на шестия ден, откакто бяха напуснали леса на Еддер, долината започна да се стеснява и навлязоха в дълбока клисура. Арута задържа коня си, огледа се и промълви:

— Спомняте ли си думите на Роалд как тук трийсет наемници са задържали двеста таласъми?

Джими кимна и се замисли за веселия наемник. После продължиха в клисурата.

 

 

— Спрете и кажете кои сте! — чу се вик откъм скалите над тях. Арута и останалите дръпнаха юздите и зачакаха извикалият им да се покаже. Над ръба на клисурата иззад една скала изскочи мъж, облечен в бял табард с извезана на него червена каменна чука.

От тесния каньон се появи отряд конници, а от канарите наоколо изникнаха стрелци с лъкове.

Арута бавно вдигна ръце и каза:

— Аз съм Арута, принцът на Крондор.

Чуха се дрезгави смехове, а командирът на патрула му отвърна:

— Аз пък съм брат ти, кралят. Бива си те, ренегате, и си дързък, но принцът на Крондор лежи мъртъв в семейната си гробница в Риланон. Ако не служехте при таласъмите, щяхте вече да сте го чули.

В отговор Арута му изрева:

— Заведи ме при Браян, лорда на Висок замък!

Водачът на конниците се спря до принца и се сопна:

— Я си прибери ръцете отзад!

Арута свали дясната си ръкавица и я изпъна да се види пръстенът с печата. Мъжът го огледа и викна:

— Капитане! Виждал ли си кралския печат на Крондор?

— Летящ орел над планински връх.

— Ами не знам дали е принцът, или не, но пръстенът е същият. — После мъжът огледа останалите. — Води и един елф!

— Елф ли? Искаш да кажеш Тъмен брат.

Войникът се обърка и викна:

— По-добре слез сам. — Погледна Арута. — Ей сега ще се оправим… ваше височество — добави той по-тихо за всеки случай.

На капитана му бяха нужни няколко минути, докато се смъкне в клисурата, след което застана пред Арута и огледа лицето му.

— Бас държа, че много си приличате. Само че принцът никога не е носил брада.

— А ти си толкова тъп, че нищо чудно, че Арманд те е пратил чак във Висок замък, Уолтър Гилденхолт — изръмжа Ги.

Мъжът го изгледа и изрева изумено:

— По дяволите! Та това е херцогът на Батира!

— А това наистина е принцът на Крондор.

Мъжът, когото нарекоха Уолтър, продължи да мести поглед от единия към другия и накрая каза:

— Добре де, обаче вие сте мъртъв, или поне така се казваше в кралската прокламация. — Обърна се към Ги. — А пък вашата глава, ваше благородие, трябва да я изпратим в Кралството.

— Слушай, веднага ни заведи при Браян и всичко ще се оправи — каза Арута. — Негово благородие е под личната ми закрила, както и всички останали. Прекратете най-после тия глупости и ни водете. Зад нас на един ден път идва цяла армия Тъмни братя и таласъми и смятам, че Браян ще ни е само благодарен, ако го научи по-скоро.

Уолтър Гилденхолт махна с ръка на водача на конниците.

— Отведи ги във Висок замък. И като се изясни всичко, върни се да ми кажеш какво по дяволите става.

 

 

Арута остави бръснача, прокара длан по вече отново гладкото си лице и каза:

— Така че оставихме елфите и препуснахме право насам.

Браян, лордът на Висок замък и командващ охраната на Касапска клисура рече:

— Невероятно, ваше височество. Ако не ви виждах ей на, с двете си очи, и седналия тук дьо Батира, и една дума нямаше да повярвам. В Кралството ви смятат за мъртъв. Тук дори имахме един ден траур във ваша памет по нареждане на краля. — Седеше и оглеждаше слисан изморените пътници, които довършваха халбите с ейл в казармената барака, отстъпена за групата на Арута. Стойката на стария командир беше някак вдървена, сякаш цял живот беше стоял само мирно, и приличаше повече на офицер на дворцов парад, отколкото на полеви командир.

Амос бързо допи бокала с вино, обърса уста и се засмя.

— Ако имате още от това, по-добре го довършете преди да сте измрели, та поне да му се насладите. Трябваше да го опиташ, Арута.

— Колко от моите хора са тук? — попита Ги.

— Повечето от вашите офицери ги пратиха в Железен проход и Северен страж. Но двама от по-добрите ви мъже са тук: Балдуин дьо ла Тровил и Антони дьо Мазини. Няколко останаха и в Батира. Ги Мартин-Реемс сега управлява града ви, също и барон дьо Корви.

— О, той би искал да стане херцог, не се съмнявам — каза Ги.

— Браян — намеси се Арута, — трябва да се изтеглите в Сетанон. Явно той е целта на Мурмандамус и градът само ще спечели от присъствието на войниците ви. Тази позиция е неудържима.

Управителят на Висок замък дълго не отговори нищо и накрая поклати глава.

— Не, ваше височество.

— Отказваш на принца? — викна Амос.

Баронът го изгледа накриво и се обърна към Арута.

— Знаете и титлата ми, и задълженията ми. Васал съм само на брат ви и на никой друг. Възложено ми е опазването на този проход. Няма да го изоставя.

— Мили богове, човече! — възкликна Ги. — Нима още не ни вярваш? Цяла армия от над трийсет хиляди приижда насам, а ти с твоите… колко, хиляда или две хиляди души, пръснати по хълмовете към Северен страж и към Тир-Сог. Та той ще те помете за половин ден!

— Така казваш ти, Ги. Не съм сигурен, че всичко, което каза е истина.

Арута се слиса, а Амос избоботи:

— Искаш да кажеш, че принцът е лъжец?

Браян не му обърна внимание.

— Не се съмнявам, че сте видели някакво тежко съсредоточаване на Тъмни братя на север, но чак трийсет хиляди — едва ли. Ние тук се разправяме с тях от години и по данни на разузнаването ни никога не могат да съберат повече от две хиляди под едно командване. Толкова можем да задържим от тази позиция без усилие.

Ги заговори с едва сдържан гняв.

— А бе, Браян, ти спа ли, докато ти говорехме с Арута? Не чу ли, че загубихме град със стена, висока шейсет стъпки, достъпен само от едната страна, защитаван от седем хиляди изпитани в битки воини под личната ми команда!

— А кой е човекът, признат от всички за най-добрият военен ум в Кралството? — попита Арута.

— Знам ти славата, Ги — каза Браян. — Срещу Кеш си се представял добре. Но за нас, пограничните лордове, трудните положения са нещо ежедневно. Сигурен съм, че можем да се справим с тези Тъмни братя. — Баронът тръгна към вратата. — Сега моля да ме извините, чакат ме и други задължения. Можете да си отдъхнете тук колкото искате, но запомнете: тук аз съм върховният главнокомандващ, докато кралят не реши друго. Сега според мен имате нужда от почивка. Чувствайте се поканени на вечеря с офицерите ми и с мен след два часа. Ще пратя войник да ви събуди.

След като Браян излезе, Амос отбеляза:

— Този човек е пълен идиот.

Ги се приведе над масата и опря брадичка на юмрука си.

— Не, Браян просто изпълнява дълга си така, както го разбира. За съжаление не е пълководец. Този пост го получи от Родрик, малко на шега. Иначе е южняк, дворцов благородник без особен опит във войната. А и тук не е имал досега кой знае какви неприятности с таласъмите.

— Веднъж дойде в Крудий, когато бях момче — каза Арута. — Стори ми се пълен с енергия.

— Ще направи каквото реши — каза Ги. — Пък и са му пратили на служба едни некадърници като онзи Уолтър Гилденхолт. Арманд го изпрати тук преди пет години за кражба от ротната хазна. Преди това беше старши рицар-лейтенант.

— Но — добави замислено Ги — по политически причини тук има и няколко добри мъже. Балдуин дьо Тровил и Антони дьо Мазини са първокласни офицери. Имаха нещастието да са ми верни. Сигурен съм, че Калдрик е посъветвал Луам да ги прати по границата.

— И каква полза? — рече Амос. — Бунт ли предлагаш да вдигнем?

— Не — отвърна Ги. — Но поне когато започне клането, гарнизонът ще измре под командата на няколко компетентни офицери заедно с тъпаците.

Арута се отпусна в стола си, най-после усетил умората, просмукала се в тялото му. Знаеше, че трябва да се направи нещо, но какво? Всички в стаята се умълчаха. След малко Локлир се надигна, отиде до наровете, легна на един и веднага заспа.

— Умно момче — каза Амос, отиде до друг от наровете, изпъшка доволно и се намести удобно под завивката. — Ще се видим на вечерята, нали?

Другите последваха примера му.

Скоро всички заспаха, освен Арута, който се мяташе и обръщаше. В ума му гъмжаха гледки с пълчища таласъми и моредели, нахлуващи в страната му. Очите му отказваха да се затворят и накрая той изправи гръб, плувнал в студена пот. Огледа се и видя, че всички останали кротко похъркват. Пак легна и зачака сънят да го навести, но все още беше буден, когато ги извикаха за вечеря.