Реймънд Фийст
Мрак над Сетанон (12)

Глава 11
Откритие

Гамина скочи в леглото и запищя. Само след няколко мига Катала бе при нея в детската стая и я прегърна. Гамина похлипа и после се успокои, а съненият Уилям влезе в стаята й, следван от намусения огнедрейк. Фантус зашляпа покрай Уилям и положи главата си на леглото до Катала.

— Кошмар ли, миличка? — попита Катала.

Гамина кимна и промълви тихо:

— Да, мамо.

След много усилия най-сетне се беше научила да говори, за да не разчита винаги на умствената си реч, белязала особения й талант още от рождение.

Гамина беше отгледана от слепия ясновидец Роджън, който я бе довел в Звезден пристан. Роджън беше помогнал на Пъг за разкритието, че Врагът стои зад всички беди, сполетели Кралството, и бе пострадал тежко, когато разкри тайната. Той и Гамина бяха останали със семейството на Пъг и през последната година бяха станали техни близки. Роджън беше като дядо за Уилям, докато за Гамина Катала се беше превърнала в майка, а Уилям — в брат. Старецът беше издъхнал в мир в съня си преди три месеца, но в края на живота си беше щастлив, че момиченцето е намерило други хора, които може да обича и на които да се довери. Катала гушна детето и започна да го гали, докато се успокои.

Мийчъм, високият горянин, нахлу бързо в стаята и се огледа, търсейки източника на тревогата. Беше се върнал от Келеуан с Хочопепа и Елгахар от Конгрегацията скоро след като Пъг бе заминал да търси Бдящите. Другият им спътник, брат Доминик, се бе завърнал в абатството на Ишап край Сарт. Мийчъм, без някой да го моли, сам бе приел ролята на закрилник на семейството на Пъг, докато магьосникът е на Келеуан. Въпреки свирепата си външност и сдържаното си поведение той беше един от любимците на Гамина, която го наричаше „чичо Мийчъм“. Сега той застана зад Катала и се усмихна на момичето с една от редките си усмивки. След малко в стаята нахлуха Хочопепа и Кълган, двамата магьосници от два различни свята, които си приличаха в толкова много неща, и се засуетиха около момичето.

— Вие още ли работите? — попита Катала.

— Разбира се, все още е рано — отвърна Хочопепа. — После вдигна очи. — Нали?

Мийчъм каза:

— Не е, освен ако нямате предвид рано сутрин. Отдавна мина полунощ.

— Ами бяхме подхванали един интересен разговор и… — почна Кълган.

— И загубихте представа за времето — довърши Катала. Тонът й беше леко неодобрителен и малко насмешлив. Титулярният собственик на имуществото на Звезден пристан беше Пъг и в негово отсъствие Катала бе поела ръководството на общността в свои ръце. Спокойният й нрав, интелигентността й и вродената й тактичност я бяха превърнали в естествен водач на толкова разнородната общност от хора, прилагащи магията, и техните семейства, макар често да чуваха Хочопепа да я нарича „онази тиранична жена“. Никой не го взимаше на сериозно, защото знаеха, че го казва с почит и обич.

— Обсъждахме някои съобщения, изпратени от Шимоне от Конгрегацията — каза Кълган. По взаимно споразумение разломът между двата свята се отваряше за кратко по график, за да се разменят съобщения между академията в Звезден пристан и Конгрегацията на магьосниците на Келеуан.

Катала ги погледна с очакване, но Хочопепа вдигна рамене:

— От Пъг все още нямаме вест.

Катала въздъхна и отвърна с внезапно раздразнение:

— Хочо, Кълган, с вашите си изследвания можете да правите каквото си искате, но на бедния Елгахар силите му се изцедиха. Той води почти цялото обучение на магьосниците по новия Висш път и изобщо не се оплаква. Би трябвало да отделите малко усилия и да му помогнете.

Кълган извади лулата си и каза:

— Ще гледаме да се поправим.

Двамата с Хочопепа се спогледаха. И двамата разбираха, че резкият тон на Катала се дължи на това, че съпруга й го няма от цяла година.

— Наистина — изпъшка Хочопепа и също извади лула — беше придобил навика да пуши, откакто работеше с Кълган. Както бе отбелязал преди време Мийчъм, двамата магьосници си приличаха като две грахчета в шушулка.

— Ако смятате да ги палите тези миризливи неща, по-добре се изнесете оттук — каза Катала. — Това е спалнята на Гамина и няма да позволя да се напълни с пушек.

Кълган тъкмо се канеше да си запали лулата, но спря.

— Е, добре де. Как е детето?

Гамина беше престанала да хлипа и отвърна тихо:

— Добре съм. — Откакто се беше научила да говори, гласът й никога не се извисяваше над тихия детски шепот. — Аз… сънувах лош сън.

— Какъв сън? — попита Катала.

Очите на Гамина се премрежиха от сълзи.

— Чух, че татко ме вика.

Кълган и Хочопепа се втренчиха в момиченцето.

— Какво ти каза той, чедо? — попита я тихо Кълган, за да не я изплаши.

Катала пребледня, но не издаде страха си. Беше родена в род на воини и бе подготвена да изтърпи всичко, всичко освен едно — да не знае какво става със съпруга й. Тя промълви тихо:

— Какво каза той, Гамина?

— Той беше… — и както правеше често, когато изпаднеше в потрес, момичето превключи на умствената си реч: „Беше на едно странно място, много далече. Беше с някого? някои? други. Той каза, каза…“

— Какво, чедо? — промълви Хочопепа.

„Каза, че трябва да чакаме съобщение, а после нещо… се промени. Той… изчезна? в някакво празно? място. Аз се уплаших. Почувствах се сама.“

Катала притисна детето до гърдите си и каза:

— Не си сама, Гамина.

Но мислите на детето отекнаха в душата й. Дори когато Пъг й бе отнет от Конгрегацията, за да стане Велик, Катала не се беше чувствала толкова сама.

 

 

Пъг притвори уморено очи. Главата му клюмна напред и падна на рамото на Томас.

— Успя ли? — попита го приятелят му.

Пъг въздъхна тежко и отвърна:

— Да, но… оказа се по-трудно, отколкото си мислех, и изплаших детето.

— Все пак си успял да пробиеш. Можеш ли да го направиш отново?

— Мисля, че да. Умът на това дете е уникален и би трябвало следващия път да го достигна по-лесно. Вече знам повече за процеса. Преди го знаех само на теория. Сега вече съм го правил веднъж.

— Добре. Това умение може да ни потрябва.

Носеха се през сивотата, която двамата бяха привикнали да наричат „пространствен разлом“, онова място между самите нишки на времето и физическата вселена. Томас бе дал указание на Риатх да се впусне там веднага щом Пъг му беше дал знак за края на контакта му с хората на Звезден пристан. Сега драконът им изпрати умствено послание: „Накъде желаеш да ви понеса, валхеру?“

Томас отвърна на глас:

— Към Вечния град.

Риатх сякаш потръпна и безликата сивота запулсира, и двамата някак усетиха, че сменят посоката сред това безгранично измерение. А после тъканта на сивотата около тях се разкъса и те се озоваха някъде другаде.

 

 

Пред тях в сивото изникна едно странно петно, първият признак за някаква реалност сред пространствения разлом. Започна рязко да нараства, сякаш Риатх се носеше през някаква реална равнина, й после се озоваха над него. Беше град, място с ужасяваща и призрачна красота. Имаше кули, изкривени в ужасяваща симетрия, с невъзможно тънки минарета, сгради със странна конструкция, пръснати под изящните арки, свързващи кулите. Фонтани хвърляха капчици втечнено сребро, което се превръщаше в кристали, изпълващи въздуха с кънтяща музика, докато се търкаляха по плочите на фонтана, отново се втечняваха и се оттичаха в улеите.

Драконът закръжи и се понесе надолу, прелитайки над великолепен булевард, широк почти сто разкрача. Цялата улица беше застлана с плочи и плочите блестяха с меки цветове, всеки смътно отличим от околните, така че отгоре приличаше на хилядоцветна, плавно преливаща от цвят на цвят дъга. И с преминаването на сянката на дракона плочките светваха и засилваха, после сменяха цвета си и музика изпълваше въздуха, мелодия величава и пълна с красота, носеща копнежа за зелени поля край блестящи поточета, край които меки пастелни залези оцветяват величествени планини. Образите бяха толкова завладяващи, че Пъг трябваше да разтърси главата си, за да я прочисти, за да се отърве от тихата скръб, че такова чудесно място е невъзможно да се намери. Прелетяха под гордо извисяващи се арки, на сто стъпки над главите им, и над нежни цветчета, засияли в бяло и златно, блеснали в розово и яркочервено, зелени и сини багри се струпаха около тях, тих и галещ дъждец, просмукан с мириса на горски цветя, заваля, докато се носеха към сърцето на приказния град.

— Кой е построил това чудо? — попита Пъг.

— Никой не знае — отвърна Томас. — Някоя неизвестна раса. Навярно мъртвите богове. — Пъг огледа града, над който прелитаха. — А може би никой не го е строил.

— Как така? — попита Пъг.

— В една безкрайна вселена всички неща са не само възможни, но колкото и да изглежда невероятно, някои неща просто съществуват някъде по някое време. Възможно е този град просто да е възникнал от само себе си в самия миг на сътворението. Валхеру са го открили преди векове точно както го виждаш сега. Това е една от най-големите загадки сред многото вселени, които валхеру са пребродили. Никой не е живял тук, или поне ние, валхеру, не сме намерили обитатели. Някои са идвали да се заселят, но никой не се е задържал за дълго. Това място никога не се променя, защото се намира там, където времето не съществува. Казват, че Вечният град може би е единственото безсмъртно нещо сред вселените. — Томас добави с тъжна и примирена въздишка: — Неколцина от валхеру се опитаха да го унищожат, просто от гордост. Може би този град се оказа единственото нещо, което устоя невъзмутимо на гнева им.

После някакво потръпване във въздуха привлече вниманието на Пъг и изведнъж откъм една далечна сграда към тях се понесе ято същества. Той ги посочи и Томас каза:

— Изглежда, ни очакват.

Съществата се понесоха устремно към тях, по-големи и червени разновидности на онези ефимерни същества, които Пъг бе унищожил край бреговете на Великото звездно езеро предната година. Бяха с човешки тела и огромните им пурпурни прилепови криле плющяха на вятъра. Пъг тихо промълви:

— Ще кацаме ли?

— Това е само първото ни изпитание. Ще свърши бързо.

Риатх нададе боен писък и ятото демони свърна настрани, след което пак се спусна към тях. Още с първата атака златният меч на Томас се изви в дъга и две от съществата полетяха надолу към каменните плочи с посечени криле. Пъг замята сини мълнии и те заиграха от едно чудовище на друго, карайки ги да се сгърчват от болка и да политат като камъни надолу. Щом всяко докоснеше земята, изчезваше сред зелен пламък и сребърни искри. Риатх изригна огън и онези, които попаднаха в обсега му, се сгърчиха и се превърнаха в пепел. След миг съществата изчезнаха.

Драконът зави и се понесе към някаква зловеща сграда от черен камък, издигаща се като мрачно чудовище сред околната красота.

— Някой съвсем очевидно ни насочва накъде да се понесем — за Томас. — Явно ще е капан.

— Не трябва ли да предпазим Риатх? — каза Пъг.

Драконът изсумтя презрително, но Томас отвърна:

— Само срещу най-могъщата магия, а ако това ни сполети, ние с теб ще сме мъртви и тя ще може да се върне в реалната вселена. Чу ли ме, Риатх?

„Чух и разбрах“ — отвърна драконът.

Понесоха се надолу към покрит с керамични плочи двор и драконът закръжи над него. Томас използва силата си, за да свали себе си и Пъг от гърба на Риатх и щом стъпиха на плочите, каза на дракона:

— Върни се при фонтаните и отдъхни. Водата там е сладка и околността ще ти донесе утеха. Ако те сполети нещо лошо, отиди си, когато пожелаеш. Ако ни потрябваш, тук или на Мидкемия, ще чуеш моя зов.

„Ще се отзова, Томас.“

Риатх си замина и Томас се обърна към Пъг.

— Хайде, сигурно ни чака интересно посрещане.

Пъг изгледа приятеля си от детинство.

— Още като деца твоята представа за „интересно“ беше някак по-широка от моята. Все едно, избор нямаме. Смяташ ли, че вътре ще намерим Макрос?

— Вероятно не, защото бяхме доведени тук преднамерено. Съмнявам се, че Врагът ще благоволи да ни улесни чак толкова.

Щом влязоха през единствения вход на черното здание, отгоре се спусна тежка каменна врата и прегради пътя им за отстъпление.

— Дотук с бягството ни — изсумтя Томас. Пъг огледа камъка.

— Бих могъл да се справя с това, но ще ми отнеме време.

Томас кимна.

— Така си и мислех. Хайде да продължим напред. Тръгнаха по дълъг коридор и Пъг сътвори светлина, която ярко засия в кръг около двамата. Стените бяха безлични, гладки и без никакъв знак по тях. Подът беше изработен от същата материя.

В дъното на коридора ги чакаше единична врата, също без никакви белези, нито брава или друго средство за отваряне и затваряне. Пъг я огледа и промълви кратко заклинание. Вратата изскърца и се открехна, колкото да влязат. Озоваха се в просторна зала с врати околовръст. Щом прекрачиха прага й, всички тези врати се разтвориха широко и от тях заизлизаха с мудно тътрене всевъзможни твари, озъбени и дращещи с нокти във въздуха. Горили с орлови глави, гигантски котки, облечени в костенурчи коруби, змии, но с крака и ръце, едри мъже с по няколко чифта ръце — пълчища ужасии заприиждаха към тях от всички страни. Томас извади меча си, вдигна щита си и изрева:

— Приготви се, Пъг.

Пъг замълви заклинание и около тях лумна огнен кръг, който погълна първия пръстен на прииждащите твари и те се взривиха с разкъсващи очите сребристи мълнии. Много от съществата се стъписаха и се отдръпнаха, но онези, които можеха да скочат високо или да полетят, преодоляха високите пламъци, за да срещнат гибелта си от златния меч на Томас. Щом ги поразеше, те се стапяха сред дъжд от блестящи сребърни искри и лъхваше воня на гнило. Натискът на съществата продължи, от вратите прииждаха все нови и нови. Натискаха напред и тези пред тях попадаха в мистичните пламъци на Пъг и лумваха ярко за миг, преди да изчезнат.

— Като че ли край нямат! — извика Пъг. Томас кимна и посече мимоходом един гигантски плъх с орлови криле.

— Не можеш ли да затвориш порталите?

Пъг запреде магия и залата се изпълни с грохот на метал и камък, и вратите започнаха да се затварят. Чудовищата, напиращи да се промъкнат през стесняващите се портали, бяха смазани и започнаха да мрат с жалки писъци и възмутен ропот. Томас изпосече всички твари, успели да прескочат пламъците, и в един момент двамата с Пъг останаха сами в центъра на огнения кръг. Томас каза задъхано:

— Започва да става досадно.

— Мога да го приключа — отвърна Пъг. Огненият кръг започна да се разширява навън и всяко чудовище, докоснато от него, загиваше. Скоро пламъците му заблизаха стените на залата и след като и последното същество изчезна сред взрив и врясък, пламъците потръпнаха и угаснаха.

— Зад всяка от тези врати се крият дузини от тези гадини — каза Пъг. — Накъде според теб?

— Смятам надолу — отвърна Томас.

Пъг протегна ръка и Томас метна щита на гърба си и се хвана за нея, без да прибира меча в другата ръка. Магът изрече ново заклинание и Томас видя как приятелят му изведнъж стана прозрачен. Погледна надолу и се увери, че може да види пода през собственото си тяло. Пъг заговори с някак далечен глас:

— Не се пускай от ръката ми, докато не ти кажа, иначе ще ми е трудно да те измъкна.

После подът се повдигна или по-скоро те започнаха да потънат в скалата. Обгърна ги непрогледна тъмнина. След много време отново се видя светлина и се озоваха в друга зала. Нещо изфуча във въздуха и Томас усети рязка болка между ребрата. Погледна и видя страховит воин, същество с могъщи рамене и глиганска глава, в яркоцветна метална броня. Съществото изрева, от дългата му зурла затече слюнка, и пак замахна с чудовищната си двойна секира към Томас, който едва успя да я отбие с оръжието си. Пъг извика:

— Пускай!

Томас пусна ръката на Пъг и моментално се почувства отново материален. Човекоглиганът тъкмо нанасяше съкрушителен удар със секирата си. Томас отново парира и се отдръпна, мъчейки се да освободи щита от гърба си. Пъг започна да припява заклинание. Глиганоподобната твар се движеше направо светкавично за такова огромно туловище и Томас можеше само да се отбранява. Но след това валхеру отби поредния удар, парира, замахна и рани съществото. То отстъпи назад и зарева яростно.

Пъг изхвърли напред бавно удължаващо се въже от пулсиращ пушек, който се загърчи като змия. В първите няколко секунди въжето измина само няколко стъпки, но после бързо започна да набира скорост, краят му се изправи като глава на нападаща кобра и пушекът изплющя напред и удари глиганоподобното същество през краката. Пушекът моментално се втвърди, уви се около чудовището и го стегна като в каменни ботуши. Съществото зарева от ярост, но не можеше да се измъкне и Томас бързо го посече.

— Благодаря ти за помощта. Вече започваше да ме дразни.

Пъг се усмихна — приятелят му от детинство в някои отношения изобщо не се бе променил. Знаеше, че Томас рано или късно щеше да посече чудовището, но нямаше смисъл да губят време.

Томас огледа хълбока си и лицето му се сгърчи.

— Тази секира имаше някаква мистична сила, за да ме порази, докато бях безтелесен.

— Рядкост, но се среща — съгласи се Пъг. Томас притвори очи и Пъг видя, че раната започва да зараства. Първо кръвта престана да тече, а после кожата се събра сама. Показа се зачервен издут белег. Той също започна да чезне и най-накрая на мястото му се видя здрава, незасегната плът. Скоро дори златната плетена ризница и белият табард станаха като нови. Пъг беше впечатлен.

Огледаха залата и Пъг каза:

— Някак твърде лесно ми се вижда. Въпреки цялата им свирепост и цялата шумотевица, всички тези капани бяха подозрително жалки.

Томас се потупа по хълбока.

— Хич не бяха жалки, но по принцип съм съгласен. Допускам, че от нас се чака да се възгордеем и да станем жертва на непредпазливостта си.

— Тогава да внимаваме.

— Сега накъде?

Пъг се огледа. От залата извеждаха няколко тунела. А накъде водеха те, не беше ясно. Магът седна на една издатина и каза:

— Ще взема да си пратя напред взора.

Затвори очи и над главата му се появи странна белезникава сфера, която се завъртя бясно и после изфуча в един от тунелите. След няколко мига се върна и влезе в друг. След около час Пъг спря сферата, отвори очи и каза:

— Всички тези тунели се преплитат и свършват тук.

— Значи това място е изолирано?

Пъг стана.

— Лабиринт. Капан за нас двамата, нищо повече. Трябва да слезем още надолу.

Стиснаха се за ръце и Пъг отново направи така, че да проникнат надолу през скалната твърд. Движеха се в пълен мрак сякаш цяла вечност и накрая се спуснаха през тавана на огромна пещера. Някъде надолу и далече от тях се виждаше огромно езеро, обкръжено отвсякъде с огнен пръстен, осветяващ пещерата с червено-оранжевото си сияние. Зад огъня, край каменния бряг се полюшваше лодка, явно примамвайки ги да се качат. В средата на езерото смътно се виждаше някакъв остров, на чиито брегове чакаше орда човекоподобни същества, готови за битка — обкръжаваха една-единствена кула, само с една врата на приземния етаж и единичен прозорец на най-горния.

Пъг ги сниши до пода и отново ги направи материални. Томас се взря в горящия кръг и каза:

— Предполагам, че от нас се очаква да си пробием път през огъня, да вземем лодката, избягвайки онова, което сигурно се спотайва под водата, и след това да надвием всички онези воини, само за да влезем в кулата.

— Изглежда, че тъкмо това се очаква — промълви отегчено Пъг, пристъпи до ръба на огъня и продължи: — Но мисля, че…

Описа кръг с ръка, после го повтори. Въздухът в пещерата се размърда, понесе се в кръга, описан от ръката на чародея, и се задвижи по кривината на огромния каменен купол над главите им.

Отначало беше лек полъх, после се усили. Пъг отново заописва кръгове с ръката си, все по-бързо. Вятърът изведнъж набра сила и пламъците заиграха, мятайки из пещерата лудешки светлини и треперливи сенки. Нов жест на Пъг и вятърът задуха още по-бързо и по-свирепо, докато огънят не се отнесе назад. Пламъците запращяха и затрепкаха, сякаш не можеха да удържат на напора на вихъра. Пъг описа още по-голям и широк кръг и водата закипя и от средата на езерото изригнаха белогриви вълни. Ударената като с камшик от вихъра водна повърхност се надигна и се понесе към бреговете на острова. Вълните се усилиха, все по-големи и по-мощни, преобърнаха лодката и тя потъна, огънят изсъска и изгасна, потушен от огромната вълна. Пъг извика нещо и на мястото на огненото зарево пещерата засия от чисто бяла светлина. Сега Пъг завъртя ръката си от рамото като дете, играещо си на вятърна мелница, и воините на острова започнаха да отстъпват под неудържимия напор на вятъра, без да могат да се задържат на крака. Щом нечий ботуш се докоснеше от водата, оттам се надигаше нещо зеленикаво, сграбчваше воина за крака и повличаше пищящата си жертва в езерото. Тази сцена се повтаряше отново и отново и все повече воини попадаха в плен на чудовищните обитатели на езерната шир. Накрая и последната фигура на острова се олюля и рухна във водата, повлечена от онова, което се криеше под побеснялата повърхност на езерото. Пъг плесна с ръце, спря вятъра и рече:

— Да вървим.

Томас приложи способността си и хванати за ръце, двамата прелетяха над водната повърхност до вратата на кулата, бутнаха я навътре и влязоха.

 

 

На върха на кулата имаше една-единствена стая, обзаведена само с едно легло и стол до единствения прозорец. На стола седеше мъж, облечен в кафява роба, вързана на кръста с усукана връв и четеше някаква книга. Щом двамата приятели влязоха, той затвори книгата, погледна ги и се усмихна.

— Здравей, Макрос — каза Пъг. А Томас рече:

— Дойдохме да те върнем.

Чародеят се изправи немощно, сякаш беше ранен или много изтощен, олюля се и колебливо пристъпи към двамата. Залитна и Пъг пристъпи да го прихване, но Томас го изпревари и обгърна с ръка Макрос през кръста.

И изведнъж чародеят изрева със странен глас, като лъвски рев, и стисна Томас в кършеща ребрата прегръдка. Вратата се затръшна. За миг Томас изкрещя от непосилна болка, а Макрос го отхвърли със зашеметяваща сила към отсрещната стена. Пъг моментално зареди заклинание, но чародеят бързо пристъпи към него, вдигна го с лекота и го запокити в стената. Пъг се удари толкова силно, че костите му изпукаха, главата му издумтя в камъните и той се срути на пода явно зашеметен.

Томас вече беше скочил на крака и бе извадил меча си. А сетне в миг чародеят изчезна и на негово място се появи същество с кошмарен вид. Виждаха се само очертанията му. Беше високо седем стъпки и два пъти по-тежко от Томас, с огромни криле, изпънати нагоре. Като се размърда, на главата му се видяха два изкривени рога и две огромни щръкнали уши. Безлика и сякаш изсечена от черен въглен маска изгледа валхеру с блестящите си рубинени очи. Съществото бе загърнато в пушлив мрак и от очите и от устата му излизаше червено-оранжево сияние. Томас замахна с меча си и острието му изсвистя през съществото, без да му причини вреда.

— Жалка твар — стигна до слуха му шепнещ глас. — Нима допускаш, че не съм подготвен да те унищожа?

Томас приклекна, стиснал меча си, изгледа съществото с присвити очи изпод златния шлем и попита:

— Що за същество си ти?

Шепнещият глас отвърна:

— Аз ли, войнико? Аз съм чедо на пустошта. Брат съм на духа и призрака. Аз съм господарят на ужаса. — Със смайваща бързина съществото се протегна, сграбчи щита на Томас, смачка го и го запокити настрани. Томас замахна, но чудовището стисна ръката му с меча за китката и Томас зави от болка. — Призван съм тук, за да сложа край на съществуването ви — изхриптя загърнатото в сянка същество, после дръпна ръката на Томас и я откъсна от рамото. Швирна кръв и Томас рухна на каменния под и запищя от неистова болка.

— Разочарован съм — рече съществото. — Предупредиха ме, че трябва да се боя от теб. Но ти се оказа едно нищо.

Лицето на Томас бе пребледняло и плувнало в пот, очите му бяха изцъклени от болка и ужас.

— Кой… — изхриптя той задъхано. — Кой те е предупредил?

— Ония, които знаят естеството ти, човече жалко. — Ужасът се изправи, стиснал ръката на Томас с меча. — Дори бяха разбрали как ще дойдете тук, вместо да потърсите истинския затвор на чародея.

— Къде е той? — изпъшка Томас на ръба на припадъка.

А злото нещо му отвърна със зъл шепот:

— Провалихте се.

Явно на ръба да рухне, Томас се стегна да опази разсъдъка си буден и почти изръмжа:

— Значи просто не знаеш. Въпреки цялата си надутост ти не си нищо повече от слуга. Не знаеш нищо освен това, което ти казва Врагът. — И изсъска с презрение: — Роб!

А ужасът изрева в безумна радост:

— Поставен съм високо! Зная къде е скрит чародеят. Обитава там, където трябваше да очаквате: на онова място, което изглежда най-неподходящо за затвор и следователно е най-вероятното място. Той е в Градината.

Изведнъж Томас скочи на крака и се ухили. Съществото се поколеба, защото ръката, която стискаше, се стопи, стана на дим и изчезна, и веднага след това се появи отново на тялото на Томас, а щитът се разгъна, изправи се с метален трясък, полетя през стаята и се спря в лявата му ръка. Ужасното нещо закрачи към Томас, но войнът в бяло замахна с меча си с ослепителна бързина и този път острието му захапа с ярост и се взриви при сблъсъка с порой от златисти искри и силен съсък. Лютив дим изригна от мястото на удара и съществото изрева от смъртна болка.

— Май не съм единственият, поддал се на дръзка самонадеяност — извика Томас, притискайки чудовището към стената с безмилостен порой от удари. — Нито господарите ти са единствените, способни да сплитат илюзии. Глупава твар, нима не знаеш, че тъкмо аз и моите събратя прогонихме гнусния ти род отвъд пределите на тази вселена? Нима си въобрази, че аз, Томас, наричан също и Ашен-Шугар, ще се уплаша от такива като теб? Аз, който нявга избих Властелините на ужаса?

Съществото се присви от страх и гняв и запищя. А после, с мелодичен звън, във въздуха около съществото с кристално сияние изригнаха кристални камъчета, удължиха се бързо и се сплетоха в дантелена мрежа от прозрачни решетки. Томас се ухили, щом Пъг завърши магичната клетка около черното като непрогледна нощ същество. Пъг се надигна от мястото, където се беше престорил, че е рухнал в несвяст, пристъпи и застана пред съществото, което напразно се опитваше да се протегне през стъклените решетки и моментално се отдръпваше, щом се докоснеше до тях. Чудовището запищя, зави и захриптя със странния си противен глас.

— Какво пък е това? — попита Пъг.

— Господар на ужаса, едно от Неживите. Същество, чуждо на самото ни естество. Произхожда от една странна вселена, в най-отдалечените краища на времето и пространството. Храни се със самата същност на живота, както всички от неговия вид, щом нахлуят в тази вселена. Тревата съхне, щом стъпи по нея. Това е същество на оживялата разруха, отстъпва по сила само на Властелините на ужаса, пред които същества дори като валхеру стъпват предпазливо. Самият факт, че е поставено във Вечния град, доказва колко безразлични са Врагът и Мурмандамус за това каква разруха може да донесе. — Томас замълча и на лицето му се изписа загриженост. — И освен това ме кара да се питам какви ли още чудеса са намесени с този Враг, все още неоткрити и неразбрани от нас… Ти как си?

Пъг опипа гърдите си и отвърна:

— Май съм си счупил ребро.

Томас кимна.

— Пак имаш късмет, ако е само това. Прощавай, надявах се да го задържа.

Пъг потръпна и попита:

— Какво да правим с него?

— Бихме могли да го отпратим в неговата вселена, но ще ни отнеме време. Тази клетка колко ще устои?

— Нормално — няколко века — отвърна Пъг. — Но тук — може би вечно.

— Добре — рече Томас и тръгна към вратата.

— Не, господарю! — изрева черното нещо ужасено. — Не ме оставяйте тук! Векове ще се гърча и чезна, докато умра! Ще страдам от непрестанна болка! Дори сега умирам от глад! Пуснете ме и ще ви служа, господарю!

— Можем ли да му се доверим? — попита Пъг.

— Не, естествено — отвърна Томас.

— Мразя да причинявам мъка — каза Пъг.

— Ти винаги си бил твърде милостив — рече Томас и забърза към вратата. Пъг тръгна след него, споходен от врясък и отчаяни проклятия. — Тези същества са най-гибелните сред вселените — добави Томас. — Те са анти живот. Пуснеш ли го, трудно можеш да го спреш. Господарите на ужаса направо са извън контрол. Във форма ли си да ни върнеш на повърхността?

Пъг опипа наранената си страна и каза:

— Мисля, че ще се справя.

Запя заклинание, хвана ръката на Томас и започнаха да се издигат, станали отново безтелесни, през скалната твърд. В огромната пещера остана да звучи само самотният нечовешки писък.

 

 

— Какво е „Градината“? — попита Пъг.

— Това е едно място, което е част от града, но в същото време е отделено от него — отвърна Томас. — Притвори очи и скоро Риатх се спусна над тях. Качиха се на мощния й гръб и Томас рече: — Риатх, към Градината.

Драконът се понесе в небето и скоро отново се зареяха над странния пейзаж на Вечния град. Нови и нови неземно причудливи сгради се нижеха под тях. В далечината, стига далечината да можеше да се прецени в това невъзможно място, Пъг различи няколко стълба, издигащи се от града. Отначало му се сториха черни, но когато ги приближиха, забеляза, че са прошарени със светли жилки.

Забелязал любопитството му, Томас каза:

— Звездните кули, Пъг. — Изпрати умствена команда на Риатх и тя зави и се приближи до един от стълбовете, подредени в кръг около огромен площад с диаметър поне няколко мили.

Докато преминаваха, Пъг забеляза смаян, че стълбовете са съставени от малки звезди, комети и планети, от цели миниатюрни галактики, затворени в черна празнота, реална като истинското пространство. Усетил слисването му, Томас се засмя.

— Не, и да ме питаш, не зная какво са. Никой не знае. Възможно е да са творба на изкуството. Може да са някакъв ключ към разбирането на вселената. — Помълча и добави: — Възможно е и същинската вселена да се състои тъкмо от тези стълбове.

— Поредната загадка на Вечния град?

— Да, но не бих казал, че е най-впечатляващата. Погледни натам. — Той посочи към хоризонта, където се мержелееше червеникаво сияние. Щом се понесоха към него, то се превърна в стена от пламъци, увенчани с нажежена омара, от която всичко наоколо се изкривяваше. Докато прелитаха над пламъците, към тях се издигнаха вълни изпепеляващ зной.

— Това пък какво беше?

— Стена от пламъци — отвърна Томас. — Простира се на миля дължина в права линия. Няма никакво видимо предназначение, нито смисъл. Просто съществува.

Продължиха полета си и стигнаха до някаква земя, на която нямаше и помен от сгради. Драконът започна да се снишава над едно зелено петно. Докато се спускаха, Пъг успя да различи тъмно обло очертание, изпъкващо сред сивотата на пространствения разлом, реещо се в окрайнината на града.

— Най-странната особеност на това престранно място — рече Томас. — Ако имах твоя разсъдъчен ум, щях да се сетя, че Градината е първото място, където трябваше да се отбием. Тя е едно обрасло с растения плаващо в пустотата място. Ако допуснем, че силите на Макрос са неутрализирани, това е последното място, от което би могъл да се измъкне. Колкото до Вечния град, в него са скрити много неочаквани съкровища. Освен злато и други скъпоценности тук има машини с огромна мощ, древни и могъщи изделия на тайнствени изкуства, навярно и средства за връщане в реалното пространство. Но дори в града да съществуват средства за завръщане в Мидкемия, Макрос не би могъл да се добере дотам.

Пъг погледна надолу. Бяха на хиляда стъпки височина над града и се спускаха стремглаво. Оттатък границите на Вечния град се виждаше сивотата на разломното пространство. Щом приближиха края на Градината, Пъг видя обвити в мъгла водопади, спускащи се от няколко места по краищата на земната твърд. Градината се оказа обкръжена от нещо, което можеше само донякъде да се оприличи на защитен ров. Но в този ров буквално нямаше нищо — само сивата пустош на лъжепространството на разлома.

Прелетяха над границата на Градината и Пъг видя кръг от суша, който по някакъв неведом начин плаваше в пустошта. На този земен кръг имаше градина с пищна растителност, пресичана от лъкатушещи потоци, изливащи се през ръба на сушата. Виждаха се всевъзможни видове натежали от плод дървета.

— Това наистина е най-безподобното място, каквото може да си въобрази човек! — възкликна Пъг.

Томас му посочи нещо и каза:

— Онова там е било мост. — Пъг присви очи и видя, че наистина някога над рова, отделящ градината от града, се е издигал мост. Сега се виждаха само руините от основите му. Оттатък рова личаха огледални останки от конструкцията. — Ако това място някога е съществувало в реален свят, то онзи, който го е пренесъл тук, не си е направил труда да пренесе и реката, обкръжаваща градината. След като мостовете са разрушени, да се напусне Градината е невъзможно.

Започнаха да претърсват, кръжейки ниско над дървесните корони. Тук растяха не само видове, познати на Пъг от Мидкемия, но също така и растения от Келеуан и многобройни други чудновати цветя и дървета от незнайни светове. Понесоха се над група тръбовидни растения, които засвириха като огромни флейти — нежни звуци, предизвикани от въздушното течение от крилете на дракона. Профучаха над огромна леха от цветя с багри на тъмно вино, които изведнъж избухнаха в ярко бяло и заизхвърляха във въздуха дъжд от семенца, за да се понесат от порива на вятъра. Видяха и други разрушени мостове по обиколката на Градината.

Мяркаха се дребни животни, притичващи между храсталаците, за да се скрият от прелитащия над главите им дракон. А после към небесата изведнъж се издигна огромен силует и полетя право към тях.

Беше по-бърз от стрела и изфуча в небето към тях. В мига преди да се сблъскат, Риатх нададе смразяващ боен вик. Отвърнаха й.

Нападна ги гигантски черен дракон с протегнати напред лапи с дълги и остри нокти, с изпъната напред глава, от чиято паст изригваха пламъци. Томас издигна невидима преграда, за да предпази себе си и Пъг от зноя на пламъка.

Риатх отвърна на атаката и двете същества оплетоха тела в жестока битка. Счепкаха се, впивайки нокти в туловищата си, без да спират да се въртят във въздуха над Градината. Томас заразмахва меча си, но не можеше да достигне другия дракон.

— Древен звяр е това! — извика силно валхеру. — Видът му вече не съществува на Мидкемия. Черните дракони са погинали преди векове.

— Откъде е дошъл? — извика Пъг, но Томас като че ли не можа да чуе въпроса му. Пъг усети могъщия плясък на черните криле, но заклинанието на Томас ги опази да не се катурнат от гърба на Риатх.

Златолюспестият дракон не отстъпваше по мощ на черния, а и Томас удряше безмилостно нападателя всеки път, когато се приближеше достатъчно, за да го посече. Пъг промълви заклинание и също се включи в боя. Мълнии заплющяха по огромното туловище с пукот и звярът запищя от ярост и болка и отметна главата си назад. Риатх мигом се възползва от това, захапа го здраво за врата и заби острите си нокти в по-слабо защитения корем. Зъбите й можаха само да огънат тежките люспи по врата, не и да ги пробият, но ноктите нанесоха сериозни щети по туловището на черния. Битката отнесе двата могъщи дракона встрани от Градината и те увиснаха над бездънния ров.

Черният се опита да се измъкне, но челюстите на Риатх го стискаха здраво. Пъг и Томас обаче усетиха, че силите на златната драконка отслабват и тя се повлича надолу. После изведнъж се понесоха отново нагоре и Пъг видя как черният изчезва в бездънния ров. Смаляваше се все повече и повече, превърна се в черна точка на фона на сивата пустош и после се скри от погледа му.

— Добре се сражава, Риатх — каза Томас. — Не съм яздил толкова опитен боец като теб. По-силна се оказа дори от могъщия Шуруга.

Пъг усети гордостта, излъчена от драконката, и тя отвърна с мисълта си: „Справедлив си, Томас. Благодаря ти. Но този мъжкар бе твърде стар и много по-слаб от мен, тъй че двубоят не беше толкова тежък, колкото изглеждаше. Ако ви нямаше с Пъг на гърба ми, нямаше да съм толкова предпазлива. Все пак твоята помощ и тази на Пъг беше ценна.“

Закръжиха в небето над зеления остров, за да продължат търсенето си. Пространството беше огромно и листакът гъст, но най-сетне Пъг посочи надолу и извика:

— Ето там!

Томас погледна надолу и видя на една поляна човек, който подскачаше и махаше с ръце. Те също му махнаха и Томас заповяда на драконката да се сниши. Човекът се олюля и закри очите си с ръка да се предпази от силния вятър, вдигнат от могъщите й криле. В другата си ръка държеше тояга и беше облечен в груба кафява дреха. Нямаше вече съмнение, че е Макрос. Продължи да им маха, докато не кацнаха.

Щом обаче драконът стъпи на земята, на лицето на стария чародей се изписа примирение. Последва странен миг на мълчание, а после Пъг и Томас чуха тежката му въздишка.

— Не биваше да го правите — каза Макрос.

И изведнъж вселената се срина и се стовари с трясък отгоре им.

Сякаш земната твърд пропадна под краката им. Пъг се олюля за миг, после се изправи и видя, че Томас прави същото. Макрос се подпря на тоягата си, после пак въздъхна и седна на един голям камък. Усещането, че пропадат, се забави, сетне спря, но небето над главите им се промени и на мястото на сивото пространство на разлома грейнаха зашеметяващи сетивата рояци звезди сред катранена космическа пустош.

— Май трябва да направиш нещо за въздуха над този остров, Пъг — каза Макрос. — След малко ще останем без него.

Пъг притвори очи и бързо замълви заклинание. Над главите им отново се появи бледо сияние. Пъг отвори очи и погледна питащо Макрос.

— Какво пък, нямаше как да го знаете — рече Макрос, после очите му се присвиха и гласът му се извиси, изпълнен с гняв. — Но трябваше поне да проявите капка разум и да предвидите този капан!

Пъг и Томас изведнъж се почувстваха страшно виновни, все едно че бяха малки момченца, на които бащата на Томас се кара заради поредната беля в кухнята.

— Помислихме, че всичко е наред, като те видяхме, че ни махаш — каза Пъг.

Макрос притвори уморено очи, после въздъхна тежко.

— Един от проблемите, които ми носи тази моя възраст, е, че човек гледа на всички, които са по-млади от него, като на деца, а след като всички около теб са по-млади, това означава, че живееш сред вселена от деца. И затова си склонен да ги гълчиш повече, отколкото е редно. — Той поклати глава. — Съжалявам, че ви скастрих. Опитах се да ви предупредя. Ако се беше сетил, Пъг, да използваш една от способностите, които усвои при елдарите, щяхме да можем да си поговорим въпреки плясъка от крилете на дракона. Тогава Томас щеше да ме вдигне при вас и нямаше да се забъркаме в тази каша.

Пъг и Томас отново се спогледаха гузно, а Макрос каза:

— Както и да е, нищо не може да се направи, а сега и да ви хокам, полза никаква. Добре поне, че дойдохте навреме.

Томас присви очи.

— Навреме ли? Ти си знаел, че идваме?

— В съобщението си до Кълган и мен твърдеше, че вече не можеш да четеш бъдещето — добави Пъг.

— Излъгах — усмихна се Макрос.

Пъг и Томас онемяха, а Макрос се изправи и закрачи напред-назад.

— Истината е, че когато пишех последното си послание до вас, все още можех да провиждам бъдещето, но сега вече наистина не мога. Загубих способността си да узнавам какво ще се случи, след като бях лишен от силите си.

— Лишен си от силите си? — промълви Пъг. Съзнаваше каква съкрушителна загуба трябва да е това за Макрос. Той беше ненадминатият майстор на магическото изкуство и Пъг можеше само да си представи какво може да изпитва човек, лишен от онова, което е придавало смисъл на съществуването му. Магьосник без магия бе като птица без криле. Очите му срещнаха тъжния поглед на Макрос и двамата се разбраха безмълвно.

Макрос заговори малко по-ведро:

— Тези, които ме затвориха тук, не можаха да ме унищожат — все още съм стар костелив орех, — но успяха да ме неутрализират. Сега съм безсилен. — Посочи с пръст челото си. — Но знанието си го имам, а ти имаш силата. Мога да те наставлявам като никой друг във вселената, Пъг. — Старецът вдиша дълбоко. — Мога да преценявам положението благодарение на знанията си, които все още са недостъпни за теб. Знам повече за онова, което ме грози, отколкото всеки друг във вселената, освен боговете. Мога да ви помогна.

— Как се озова тук? — попита Пъг.

Макрос им махна с ръка да седнат и те го послушаха. Магът се обърна към Риатх.

— Дъще на Руагх, на този остров има плячка, макар и оскъдна. Ако си умна, няма да умреш от глад.

— Отивам на лов — отвърна драконката.

— Внимавай с предпазната граница, която вдигнах — предупреди я Пъг.

— Ще внимавам — обеща Риатх и излетя.

Макрос погледна мълчаливо двамата и заговори:

— Пъг, когато двамата с теб затворихме разлома, ти насочи към мен съкрушителни енергии, за да мога да си свърша работата. Като страничен продукт от тази работа аз се превърнах в маяк в космическия мрак за онова, което се стремеше да разкъса преградата между световете.

— Врагът — каза Пъг. Макрос кимна.

— Хванаха ме и започна битка. За щастие, колкото и могъщо да беше онова, пред което се озовах, аз също не съм… не бях лишен от сила.

— Спомням си, че те гледах, в онова видение от върха на Кулата на изпитанието, как отби настрани изкривения разлом, заплашващ да пропусне Врага.

Макрос сви рамене.

— Като поживееш по-дълго, научаваш едно-друго. Пък и може да съм просто неубиваем. — Последното го изрече с нотка на съжаление. — Все едно, побихме се доста време. Колко точно — не мога да преценя, защото както несъмнено сте забелязали, между световете времето няма особено значение.

— Но най-накрая бях принуден да се озова в Градината и силите ми бяха ограничени. Не можех да се добера до Града, а там щях да си намеря едни умни неща, които да ми поукрепят отчасти силата. Така че продължихме боя, докато не ми изтръгнаха силите и капанът не изщрака. После Врагът унищожи всички мостове и си отиде. И така бях принуден да чакам, докато пристигнете.

— Тогава защо не ни го каза в последното си послание? — попита Пъг. — Можехме да пристигнем по-рано.

— Не можех да ви накарам да дойдете за мен преди да му е дошло времето. Томас, ти трябваше да постигнеш съгласие със себе си, а ти, Пъг, трябваше да се обучиш на онова, което само елдарите можеха да ти дадат. Колкото до мен, използвах времето си полезно. Изцерих си някои рани и… — посочи тоягата — дори се захванах с дърворезба. Макар че не ви препоръчвам да прибягвате до камъни за сечива. Просто всичко трябваше да си дойде на мястото. Сега вие сте добре наточени оръжия за предстоящата битка. — Макрос се озърна. — Стига да успеем да се измъкнем някак от този капан.

Пъг огледа сияещия покров над главите им. През него можеха да се видят звезди, макар да изглеждаха малко особено, сякаш примигваха в ритъм.

— Що за капан е това?

— Възможно най-хитрият — отвърна Макрос. — Капан на времето. В момента, в който кацнахте в Градината, той се задейства. Онези, които са го заложили, ни отпращат назад във времето. С всеки изминал ден се връщаме един ден назад. Точно в този момент според мен вие седите на гърба на дракона и ме търсите. След около пет минути ще се биете с черния дракон. И тъй нататък и прочие.

— И какво трябва да направим? — попита Томас.

Макрос го изгледа с насмешка.

— Да направим? Сега сме съвсем изолирани и безпомощни, защото онези, които са се изправили срещу нас, знаят, че в миналото не сме ги победили, тъй като природата налага ограничение над подобни парадокси, така че единствената ни надежда е да се измъкнем по някакъв начин на свобода и да се завърнем в истинското ни време… преди да е станало твърде късно.

— Как да го направим? — попита Пъг.

Макрос седна на камъка и потърка брадата си.

— Точно това е проблемът. Не знам, Пъг. Наистина не знам.