Миле Марковски
Първа мандаринска приказка (Боядисаният сняг)

Заваля проливен дъжд. Толкова много капки паднаха по земята, че тя заприлича на море, избродирано от капки. Само една се отдели от дъжда и реши, че не трябва да слезе на земята. Въобще тая капка беше по-различна от другите: голяма като око на тигър, всичко я интересуваше и си беше малко своеглава.

Полетя из въздуха, гледаше нагоре-надолу, но нищо не можеше да види: очилата й бяха изпотени. Затова капна на едно дърво. Избърса си очилата и за малко не се строполи на земята. Не загуби равновесие, но за пръв път виждаше истински мандарин. Мандаринът със ситни крачки се движеше, размахвайки малко ветрило.

После се появи още един, и той за някъде много бързаше. И след него изтича още един.

И още един.

Наредиха се от двете страни на пътечката и все по-бързо размахваха шарените ветрила.

Дъждовната капка с любопитство наблюдаваше. Огледа се и забеляза, че дърветата бяха черни, а пътечките бели.

Когато направи това откритие, тя видя как от далечината се появи един друг мандарин, също с един кичур на главата, но с по-разкошна одежда от другите и с малко по-бавна походка.

Мандарините почтително се кланяха, а Големия мандарин не им обръщаше никакво внимание.

Но ето, че неговият поглед видя лист, които не бе съвсем черен. Ядоса се, ала това не се отразяваше на лицето му, и то остана неподвижно, спокойно и красиво, с мъртва хубост.

Обърна се към треперещите мандарини:

— Кой е боядисвал градината?

Неговият глас не издаваше никакви вълнения, челото му не се набръчкваше. Казаха му името на бояджията.

Не го разпита. Не се вслуша в обясненията му.

— Не съм виновен — рече бояджията, — самият лист не желаеше да приеме черната боя!…

Големия мандарин вдигна ръка.

— Присъдата е справедлива — каза съветникът.

Мандаринът нареди да се повикат всички бояджии от страната и те започнаха да боядисват непокорния лист. Положиха най-силните черни цветове, ала листът все си оставаше зелен.

Тогава самият мандарин взе четката, но листът отново не се подчини.

Господарят не даваше вид, че се сърди и че се вълнува. Размишляваше, но и това не личеше по лицето му, което продължаваше да е бледо и красиво.

Откъснаха листа и всички си отдъхнаха.

Но на следващия ден на негово място имаше друг зелен лист. Сякаш се надсмиваше, гледайки суетнята на мандарините, които с нарастващ страх очакваха събуждането на Големия мандарин.

Слънцето изгря, зеленият лист запя, черните листа излъчваха тъмна светлина.

Господарят повика съветниците си. Мълчеше, докато те говореха.

Решиха да се боядиса в зелено цялото дърво. Бояджиите го измиха, листата отвориха очи, запя славейче.

Непокорният лист придоби тъмножълт цвят и пак се различаваше от другите.

Конници бяха разпратени из страната, за да намерят най-мъдрия човек.

Откриха го. Не беше стар, но не беше и млад. Не бе висок, но не бе и нисък. Не беше красив, но не беше и грозен.

— Наредете да останем сами! — помоли той.

Дълго говориха Големия мандарин и мъдрият човек. Малките мандарини, останали отвън, чакаха под черните дървета. Трепереха от студ и мърмореха:

— Щастливи сме с толкова умен господар!

— Щастливи сме!…

Тъмножълтият лист склопи очи, издъхна. Неговият дъх с мирис на нежно цвете стопли премръзналата свита. Тогава за миг си спомниха, че миналата зима Големия мандарин заповяда снегът да се боядиса в черно.

Разтичаха се поданиците да хващат снежинките. Потапяха ги в черен котел. Други ловяха сняг над планините. Боядисваха го и той се стелеше по земята.

— Колко умен е нашият господар! — казаха кичурите.

Колко е умен нашият господар!

След това с възторг се прие нареждането:

да се боядиса дъждът.

Вдигнаха високи къпални. Там водните капки се преобличаха и слизаха на земята като дребни, лъскави мушици.

Големия мандарин се разхождаше и си мислеше:

„Какви добри души! Моите мисли са техни — техните са мои! Да! Да!… Всичко трябва да бъде в черно. Този цвят е така тържествен, така мил и прекрасен!“

И лицето на Големия мандарин ставаше по-бледо и по-красиво. Веждите му не се свиваха, защото мандаринът нямаше вежди.

Но се появи онзи зелен, безумен лист…

Големия мандарин повика мъдреца. Дълго говориха сами. Мъдрецът си отиде и остави на господаря специален безцветен прах. Достатъчно беше да се сложи от него в носа и всички мисли на хората щяха да му бъдат известни. Мандаринът благодари на мъдрия човек, сложи праха в носа си и чу:

— Мандаринът направо е полудял — казваха хората, — къде се е чуло и видяло дърветата да се боядисват?

— Боядисвахме дъжда, снега, сега дърветата… Ами ако му хрумне да сменим цвета на въздуха?

— Не се е сетил да боядисаме небето…

Мандаринът внимателно слушаше и щеше да се усмихва от злоба, ако умееше да се смее.

Един ден нареди да се построи скеле към небето.

— Колко е смел! — казваха малките мандарини.

— Ще стигнем небето! — допълваха.

— Ще стигнем небето! — повтаряха и скелето пълзеше към висините. Големия мандарин от време на време наглеждаше работата и се затваряше в тъмните си покои.

— Луд е! — казваха хората.

Красивият господар, както обикновено по здрач, се разхождаше по белите улици. Мандарините се кланяха, таейки в себе си:

— Докога ще бъде така?

Големия мандарин чу всичко и продължи пътя си. Не му се вярваше, че нещо лошо може да се случи.

На сутринта не закуси. Не дойде и на обяд. Мандарините шептяха:

— Сигурно мисли!…

— Ще измисли големи, умни неща!…

— Тихо! Тихо!

Той не слезе и за вечеря. И на другия ден не напусна стаята си. Понесе се мълва:

— Решава дали да боядиса и слънцето!

Хората рекоха:

— Глупак над глупаците!

Когато не го видяха и на третия ден, мандарините почукаха на вратата му. Намериха господаря си бездиханен.

Никой със сигурност не можеше да каже дали господарят е починал сам или някой му е помогнал.

Свитата се разплака и веднага бе коронясан нов мандарин.

Хората взеха да работят по нивите. Дъждът си валеше, както винаги си е валял. Изми дърветата и листата станаха зелени.