Миле Марковски
Музикална приказка

Може би сънувах, но ми се иска да вярвам, че не е било сън това, което сънувах.

Видях една улица.

Една ей толкова широка и още малко по-широка. Една дълга-дълга улица и още малко по-дълга.

На тази улица имаше два тротоара с нови лъснати обувки. Тротоарите бяха с къси панталони, с черни сака, черни папионки и жълто-бял чадър.

Зад тях дремеха витрини с разнообразни неща:

тетрадка без страници,

петолиние с ноти,

пиано с клавиши,

ябълки без дръжки,

кукли.

По улицата вървяха хора. Сред тях и деца. Нямаше автомобили. Слънчевите лъчи се оглеждаха в лъскавите обувки на хората и тротоарите.

И може би всичко щеше да си остане спокойно, ако в една витрина не беше поставен черен транзистор.

Не е съществен неговият цвят, важното е, че този черен транзистор се прозина, махна с ръка и засвири.

Мелодията беше в бърз ритъм.

Десният тротоар се поклони, доближи се до левия и го покани на танц.

А жълто-белите чадърчета бяха като пеперудки. Тетрадката без страници танцуваше самичка.

Нотите от петолинието изхвръкнаха през витрините.

Клавишите на пианото свиха хорце.

И хората танцуваха.

Ала и самата улица не искаше да остане по-назад. Сложи си ролкови кънки и описа чудно красиви фигури като пет вълни, устремени към брега. Или като десет вълни.

Всичко танцуваше.

Ябълките-акробати се премятаха във въздуха.

Пианото високо подскачаше, искаше да укроти непослушните клавиши.

Петолинието, издигнало се над покривите, с умислен поглед търсеше палавите ноти.

И кой знае докога щеше да трае този чуден танц на тази чудна улица…

Транзисторът се хвана за стомаха: батериите бяха изтощени.

Значи: нямаше музика.

Всички заеха предишните си места.

По улицата се разхождаха: спокойните слънчеви лъчи и едно спокойно куче. То не знаеше какво се беше случило на тази чудна улица, с два тротоара и витрини, подредени с разнообразни неща.