Миле Марковски
Сънят на рибата

Рибата настояваше да си отпочинем. Каза, че от земните приключения получила високо кръвно налягане.

Нямахме палатка, за да си направим сянка. Рибата отвори малкия чадър.

— Каква тишина!

— Тишина като тишина.

— Но без мехури.

— Защо се съгласяваш, когато няма мехури?

— Ама ти сърдиш ли се?

— Не — каза Рибата, — но ми е мъчно. Гледам водата в тази бара. Там живеят мои братя, сестри…

Рибата свали очилата си:

— А мехури няма…

Приближи се до гьола. Дълго стоя там. Може би съм задрямал, защото Рибата крещеше със сияещи очи:

— Ето го! Дойде! Ето го!

Наистина около главата й обикаляше един истински мехур. Сапунен ли бе, какъв ли — не помня.

— Сега успокои ли се?

— Чрез този балон ще изпратя поздрави на своите роднини!

Спомних си, че рибите, когато се намират под водата, изпускат мехури. На Рибата и бе домъчняло и измисли малкия балон, който застана на носа й. После литна и се намери на чадъра.

Изведнъж нещо се промени около нас. Спусна се черен облак. Вярно, имаше чадър, бара, но израснаха и дървета. Някой сякаш постави къщи. Хората спяха. Имаше и улици. И котки. И кучета. И кокошки, но те не се обаждаха.

Долетя отнякъде мехурът и започна да каца по покривите. Една по една се палеха електрическите крушки. Мехурът влезе в една къща и стопанинът му поднесе печена кокошка, която в миг бе изядена.

И отново литна. Градът се събуди. Хората започнаха да тичат.

Сблъскваха се с летящи риби. Красиви делфини удряха по гръмки барабани. Чуваха се гласове:

— Дойде!

— Пристигна!

— Виждате ли? — заканително казваше градската гледачка.

— Видяхме — отговаряше градът, целувайки й ръка.

Рибите се хванаха на хоро. Една акула се люлееше на виенско колело.

— Казах ли ви, че ще пристигне!

— Каза ни!

— През това лято имаше ли сняг?

— Нямаше!

— Какво ви предсказах: през зимата ще има ли лято?

— Няма да има?

И най-дълбоко заспалите къщи се събудиха. И тръгнаха подир тълпата.

Мълчалив човек подаде на мехура черен костюм. Облече го. Сложи си бяла папионка.

Морските звезди се премятаха във въздуха. Мехурът вдигна ръка.

— Ще говори!

— Той ще говори!

— Тихо!

— Благодаря ви за почестите — рече и отново полетя. И тълпата го последва. Рибите изпреварваха старците, които искаха да догонят бабите.

— Сега ще ви предскажа! Сега!

Мехурът остана да виси във въздуха.

Тълпата се спотаи.

— Виждате ли морските животни? Виждате ли този вълшебен мехур? Те дойдоха, за да ни предупредят. През тази година времето ще полудее. През юли в морето ще се къпят едри снежинки. Декември ще се разхожда по бански костюм. Житото ще узрее през януари. Казвам ви…

Мехурът тръгна и хората отново го последваха. Никой вече не слушаше какво говори гледачката. Сапуненият мехур влизаше по домовете. Изяждаше най-вкусните ястия.

— Може би… — мехурът взе думата.

Тогава едно сънно дете дойде до него. Мехурът малко се отдалечи. Детето търсеше майка си. В един миг замахна с ръка.

Сапуненият мехур се спука. Хората, сякаш хванати в кражба, не поглеждайки един в друг, се разотидоха.

— Не! Не! Защо?

Стресна ме гласът на Рибата.

— Защо спука моя балон, защо?

Наистина нямаше никакъв мехур. Нямаше хора. И град нямаше. И улици. И котки. И кучета. И морски животни.

Само Рибата плачеше.

— Какво защо? — сънен попитах.

— Нищо не разбираш, нищо… Бях в царството си… Ти размаха в съня си ръце и…

Отворих очи. Имаше чадър, горещо слънце и една бара. Рибата си миеше насълзените очила.

Но балон… наистина, никакъв балон нямаше.