Миле Марковски
Земните приключения на рибата с очила (4)

При вълшебника и какво знае едно обикновено жълто канарче

Минавахме край рибен ресторант. За малко щеше да се случи нещастие.

На вратата стоеше готвач с бяла престилка и сякаш дремеше.

Но точно когато наближихме, той ме сграбчи. Стегна ме за врата, и очите ми побеляха.

— Пусни я веднага! — застрашително рече Асен.

Пръстите на готвача малко се поотслабиха.

— Не виждаш ли, че рибата е специална! Освен това тя изпълнява дипломатическа мисия.

— От два дни нищо не съм сготвил. Клиентите негодуват!

— Не ме интересува! — рече Асен. — Рибата е необикновена и ако продължаваш да я стягаш — може да се самоубие. Ти тогава ще отговаряш за нейната преждевременна смърт. И когато се надигнат нейните братя и сестри, и когато пристигнат в твоя ресторант, къде ще избягаш, а? Ясно ли ти е?

Готвачът ме пусна. Дойдох на себе си. Асен ме хвана подръка и сърдито промълви:

— Какви хора! Все за ядене мислят!

Детето започна да подскача. И аз след него.

Излязохме от града. Озовахме се в градина. Пееха птици. Слънчевите лъчи се спускаха и се катереха по жълти нишки. По пътечките имаше светло-тъмни квадрати. Пристигнахме до малка къщурка.

— Тук сме! — тържествено каза Асен.

Един бял петел подхвана чадъра ми. Над входа стоеше бухал. Не ни забеляза. Попаднахме в малка стая.

На едната стена, в голяма клетка, весело пееха канарчета. Най-жълтото между тях се обади:

— Добре дошли! Вълшебникът ви очаква!

С благородно движение взе две саби. Едната я хвърли на друго канарче. Танцуваха красив балет. Звънтяха сабите като разнострунен капчук.

На края на танца двете канарчета дълбоко се поклониха и размахаха крилца.

На отсрещната стена се виждаше тъмно петно.

— Канарчетата са вълшебни — пошепна ми Асен.

— Заповядайте — подкани ни сърдечен глас. Вратата срещу нас се отвори.

Една котка ми подаде лапа за поздрав. В дъното на стаята седеше старец с бяла коса и черна брада. Едната стена излъчваше светлина, другата — тъмнина.

Движехме се на границата между двете.

Старецът ни покани да седнем. Две канарчета поднесоха сироп. Тържествено се отдалечиха. Едното, заставало в тъмнината, беше златисто, другото — спряло се в светлината — чернееше.

Не бях още отворила уста и Вълшебникът махна с ръка:

— Знам, знам… Но не мога да ти помогна.

Канарчетата смениха местата си. Светлината и тъмнината сториха същото.

— Много чудеса съм сътворил, но дали морските жители трябва да идват на земята — наистина не знам. Сега съм зает с други неща. Ето канарчетата, които играеха балет със саби, са моето последно творение. Ще ги подаря на децата. За всяко дете по едно канарче. Вижте! — Вълшебникът показа с ръка.

На светлата стена се появи черен квадрат. В него се виждаше дете и канарче. Канарчето пееше, детето слушаше. Така няколко минути. После черният квадрат изчезна. Нямаше го и канарчето, и детето.

— За тези няколко минути детето научи всичко!

— За училище ли? — Асен бе нетърпелив.

Вълшебникът се изсмя.

— За тези няколко мига детето научи цялата математика от съществуването й до днес. За следващите минути друго канарче ще го научи всичко за физиката. И така… Само за един ден едно дете ще знае всичко, което човечеството знае досега.

— Та това е!…

— Та това е!…

— Представете си: дете на девет или десет години и… знае всичко. Ако живее седемдесет години, то ще може такива работи да открие, такива неща да постигне… А сега ме оставете. Уморен съм — рече Вълшебникът, стана, но като че ли се размисли.

Запали един косъм. Появи се още един вълшебник.

Вторият, който имаше бяла брада и черна коса, отговори:

— Съжалявам, но не мога… Но мога да я посъветвам: през петата гора тази нощ ще мине големият герой Рамче. Той е тръгнал към Слънцето. А Слънцето е най-големият вълшебник. Може би то ще помогне на рибата.

В тишината двамата вълшебници ми подадоха две камъчета.

— Ако ти потрябва нашата помощ, удари камъче в камъче.

Благодарих. Сбогувахме се. На изхода Вълшебникът подари едно канарче на Асен. Детето в миг изчезна. Обърнах се. И къщурката я нямаше.

Другото ти е известно.

Избягах от тези с батерията и тавичката. Видяха ми се добри хора, но както и да е.

Рибата въздъхна и се провикна:

— Рамче, приятелю!

И млъкна. Очите й бяха насълзени.

Великодушно я потупах по рамото.

— Ще те взема! — тържествено й обещах. — Заедно ще дирим пътя към Слънцето!