Миле Марковски
Земните приключения на рибата с очила (2)

Спасеният спасител

След многодневно и многонощно пътуване, намерих се на брега.

Първият, когото срещнах, беше спасител от морския плаж.

Аз съм възпитана и културна риба. Затова дълбоко се поклоних:

— Добър ден или добър вечер — не знам. Прощавайте, все още не съм свикнала със земните порядки, затова не знам дали е ден, или вечер, и точно затова…

Спасителят, както си стоеше и както ме гледаше втренчено, взе лека-полека да побелява и… припадна.

Какво му стана — не знам, но някак си трябваше да му помогна. Първо с изкуствено дишане. После му ударих няколко шамара.

Разбрах, че е здрач. На брега нямаше никой, който да ми помогне. Продължих с изкуственото дишане и с шамарите.

По едно време той се осъзна, безмълвен и уплашен. Приличаше на риба, която не знае да говори.

Вярно е: хората мислят, че рибите са неми. Но отпреди една година у нас се откриха училища по човешки език.

Вече много риби говорят и в това няма нищо чудно.

Но както и да е.

— Сънувам ли? — тихо рече спасителят.

— Как ще сънувате? Нали сте на плаж и говорите с мен — пратеника на морския цар. Малко ви прилоша. Може би получихте слънчев удар.

Той се надигна, но когато още веднъж ме погледна, тупна на пясъка.

— Нещо се случва с мен. Привиждат ми се странни неща.

— Нищо ви няма, съвсем нищо ви няма! — И за да го уверя, че наистина нищо необикновено не се е случило, продължих: — Виждате ли ме?

Бавно вдигна ръка, потри очи:

— Да, виждам, виждам.

— Наистина ли?

— Да.

— Какво — да? Да, че виждате, или да, че не виждате?

Спасителят изпъшка.

Смрачи се. Слънцето ходеше на плаж. Прелетяха чайки. Те дори не ме забелязаха. Може би защото бях до спасителя, или пък затова, че никога не бяха виждали риба на сухо.

Както и да е.

Спасителят още веднъж ме погледна с мътен поглед:

— Кой си ти?

— Представител на морския цар. Той ме изпрати да попитам дали хората…

— Ти риба ли си?

— Да, и в това няма нищо чудно. Потомък съм на австралийската…

Спасителят скочи и побягна като подгонен от рой оси. След малко вече не се виждаше. Умислена под плажния чадър, аз се попитах:

„Аз ли бях спасител, той ли бе?“

Слънцето все още се къпеше. Брегът бе самотен. Бях тъжна.