Миле Марковски
Земните приключения на рибата с очила (1)

Какво се намери в джоба ми?

Тъмна тъмнина. И много тих глас:

— Момче, ти ли си Рамче?

Уплашено се озърнах:

— Аз съм.

— И си тръгнал към Слънцето, нали?

— Да.

— Моля ти се, помогни ми? — Тихият глас бе по-разтревожен от моя.

— Нищо не виждам. Кой ми говори?

— Помогни ми. Скрий ме. После всичко ще ти обясня — молеше треперещият глас.

— Къде да те скрия?

— Не знам… В джоба, в джоба! — Гласът съвсем онемя.

— Влизай?

Почувствувах как някакво същество се мушна в джоба ми и там се притаи.

Наблизо до мен разпознах тичащи крачки. Не мина много време и дойдоха двама задъхани. Единият бе с батерия, другия държеше тавичка.

— Къде се скри?

— Накъде отиде?

— Видя ли я?

— Не мина ли оттук?

— Нали това е петата гора?

Освети ме батерията. Въпросите спряха, когато рекох:

— Чакайте бре, хора. По-спокойно. Нищо не разбирам.

— Видя ли я? — попитаха същевременно.

— Кого?

— Рибата, рибата — отново запяха в дует.

— Каква риба ви се привижда?

— Нищо не ни се присънва. Видяхме я. Рибата видяхме.

— Как може: риба на сухо?

— И ние това се питахме, но рибата беше пред нас и разговаряхме. И тя търсеше съвети — каза човекът с тавичката.

— Риба… Съвети…

— Точно така — рече батерията, — изпращал я морският цар. Казал й, че на земята животът бил по-красив, отколкото в морето. Тя се интересуваше дали земните жители могат да приемат морските обитатели. И докато умувах какво да направя, защото бях умрял от страх, моят приятел бе приготвил тавата. Но рибата забеляза и изскочи през прозореца. Напразно тичахме след нея.

— Ех, каква риба беше — вайкаше се този с тавата.

— Да си призная и аз съм гладен — рекох, — но никаква риба не съм виждал. И всичкото това ми се струва, че е измислена приказка.

— Не е!

— Истина е! — рече батерията.

— Истина е! — потвърди тавата.

— Бях си в стаята — продължи човекът с батерията, — решавах кръстословица, когато се появи рибата с чадър и с очила. Покашля се и свали очилата си: „Идвам по поръчение на морския цар… Разбрах, че вие сте добри хора, и рекох да ви попитам дали знаете къде се намира петата гора.“

— Каква гора? — попитах я, треперейки от студ.

— Петата.

— Сигурно е след четвъртата.

— Как мислите: ще се съгласят ли хората да приемат морските жители?

— Как да ви кажа… — започнах, без да зная какво да й отговоря.

— Добре, добре. Значи, казвате, че петата гора е зад четвъртата?

И докато така разговаряхме, и докато моят приятел, облизвайки се, приготвяше тавата, Рибата сякаш почувствува нещо нередно, отвори чадъра и като парашутист изхвръкна през прозореца.

— Ех, каква вечеря щеше да стане! — оплакваше се човекът с тавата.

— Ех! Ех! — пъшкаше батерията.

— Ех! — казах аз.

Повъртяха се, още малко се повъртяха. Душеха по тревата. Осветяваха заспалите дървета. Не откриха никаква следа.

Пожелаха ми добър път и оплаквайки своята зла съдба, си отидоха.

Почаках още малко за всеки случай и когато се уверих, че наистина си бяха отишли, ударих се по джоба.

Рибата изскочи.

— Благодаря ти! Благодаря ти!

В същност тя ми благодари три хиляди пъти, ако не бяха и повече.

После ми разказа за своите земни приключения и как ме е намерила точно в петата гора, където наистина бях.