Миле Марковски
Да се запознаем

Преди пет години бях на седем.

Нима може?

Как така?

Много просто.

До ден-днешен аз не знам:

има ли ме,

няма ли ме.

Моят баща е писател.

Той ме измисли преди седем години. След това цели две умуваше: пишеше, триеше, зачеркваше и накрая ме описа в малка книга.

Сега ясно ли ви е: баща ми ме изнамери преди седем, а излязох наяве преди пет. Затова казвам, че преди пет бях на седем години.

Тогава писателят ме накара сам да се представя на читателите:

„Моля, да се запознаем.

Казвам се Рамче…“

(Откъде ми намери това име — не знам. Писателите са като кръстниците — все съчиняват някакви съвсем такива имена. Но да продължа тогавашния си разказ:)

Наистина съм много мирен.

Щом се върна от училище, хвърлям чантата в някой ъгъл на стаята и изхвръквам навън.

Там:

дърпам момичетата за плитките,

чупя крушките по електрическите стълбове,

опъвам котките за опашките.

Или препречвам крак на големите камиони…

Минавам по улицата, когато светофарът свети червено, и си казвам:

— Рамче, ти си най-умното дете не само в света, но и на целия Балкански полуостров.

Признавам си: отличен, ученик съм — имам десет двойки и една тройка.

Сресвам косата си понякога нагоре, понякога надолу и това го върша по два пъти в годината.

Къпя се на всеки двадесет и девети февруари.

Ето какъв съм бил някога.

Истински юнак.

И още други неща написа писателят. А днес, когато чета разказите за моя милост, усмихвам се тъжно, но и весело в същото време.

Тъжно: защото виждам какъв съм бил някога.

Весело: защото сега съм едно още по-славно дете.

Сега знам много нови неща:

Знам:

къде живее Слънцето.

Знам:

за Рибата с очила и нейните земни приключения.

Знам:

за таралежа без бодли.

Знам:

как съм взел да важнича — всичко знам и много неща мога да направя.

Мога да направя:

свръхзвуков самолет от обикновена хартия. Той е толкова бърз, че понякога си забравя звука и лети безшумно.

Мога да направя:

свръхзвуков кораб от цветен станиол. Той само докосва водата и ненадейно се намира на другия бряг.

Казвам ви, наистина съм славно момче.

Сега например в сравнение с по-рано, когато се връщам от училище, не хвърлям чантата в НЯКОЙ ЪГЪЛ НА СТАЯТА, НО Я МЯТАМ ТОЧНО В ОПРЕДЕЛЕН ЪГЪЛ.

ВЕДНАГА не изхвръквам на улицата, НО ВЕДНАГА СЯДАМ И ЗАПОЧВАМ ДА УНИЩОЖАВАМ толкова много ястия, че не е за приказване. Не е да се превъзнасям, но на един обикновен обяд изяждам:

варел супа,

шестнадесет печени пилета,

десет метра кренвирши,

а за десерт се задоволявам с три-четири шоколадови торти. Дали са три или четири, със сигурност не мога да кажа, но когато имам апетит, май са четири.

Баща ми, писателят, е много строг и често ме пита:

— Научи ли си уроците?

— Да, всичко си знам.

Друг път ме умолява:

— Учи бре, Рамче, учи.

— Знам си.

— Учи.

— Знам си.

А в края на срока — Рамче с двойки. Не се притеснявам. И така не знам дали съм наистина измислена личност, или съществувам, а освен това има толкова много време — едни двойки ли ще ми развалят настроението?

Всъщност не само бащите, но и учителите са малко странни хора.

Какво казах на другарката по МАТ

за моето рождение…

Вчера дойде нова другарка по МАТ.

(На математиката така й казвам, съкратено.)

Искала да се запознаем. И веднага започна с мен:

— Как се казваш?

— Казвам се, както се казвам.

— Ами къде си роден?

— На Слънцето.

Класът се смееше. Другарката се чудеше.

— Как така на Слънцето?

— Така, на Слънцето… Нали някой е роден в болница, друг в Сливница, Рамче пък е роден на Слънцето.

— Е, добре — казва новата другарка по МАТ. Тя малко се замисли и предпазливо ме запита: — В такъв случай ти сигурно знаеш къде живее Слънцето?

Намигнах на класа. Исках да им кажа: виждате ли какъв юначага съм — спасих ви от изпитване. Ще ме почерпите ли с един казан сладолед? Класът също ми намигваше. Съгласен е, значи. Покашлях веднъж, после още веднъж и започнах важно-важно:

— Слънцето…

Огледах класа. Всички мълчаха. Ще слушат — няма как, иначе ще има изпитване, а това полезно ли ще бъде за тях, а?

— За Слънцето, нали?

Учителката кимна.

— За Слънцето, значи… Слънцето…

Отново покашлях.

Всъщност наистина, къде живее Слънцето? Слънцето всъщност живее навсякъде: в планините, в училищата, по ливадите, по домовете. Сигурно вече възразявате:

— Това не е Слънцето, това са лъчите му.

Имате право. Но вчера или завчера, или пък онзи ден… А може би преди една седмица — наистина не мога да се сетя, но хубаво си спомням, че учейки урок по МАТ, се изпотявах. Решението не излизаше и не излизаше, и отново не излизаше. Много се нервирах. Сложих един голям X на цялата страница. Исках да кажа на този X да си гледа работата и да върви по дяволите.

Появяването на господин X и неговото предложение

И точно когато му определих да върви кой знае накъде, същият този господин X страшно много се разсърди и закрещя. И напусна тетрадката, и застана на вратата, през която мислех да напусна стаята, за да избягам от неговата неприятна физиономия.

— Ако продължаваш да ме мъчиш, ще ти строша главата.

— Ще ми я строшиш друг път. Та моята глава е по-твърда от не знам какво си.

— Твърда не твърда, ще ти я строша, защото ме изтормози. Цял месец работиш с мен и все още не си решил нито една задача.

— Не мога — викнах.

— Учи — крещеше.

— Знам си.

— Нищо не знаеш.

— Всичко си знам.

— Не ме ядосвай, защото…

— Добре. Но щом си по-умен, кажи ми какво да направя?

Господин X умуваше, но не се махаше от вратата. Мисли малко, мисли много и накрая тържествено проговори:

— Потърси помощ от Слънцето. То ако не може да ти помогне, никой не ще може, защото Слънцето всичко вижда, всичко знае.

Допадна ми това предложение.

„Трябва да потърся Слънцето.“