Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2016)
Издание:
Миле Марковски. Приказки
Българска. Първо издание
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Ирина Кьосева
© Саша Марковска и Борис Крумов, съставители, 1984 г.
® Маргарита Сандева, художник, 1984 г.
с/о Jusautor, Sofia
Националност българска
Дадена за набор на 25. IX. 1983 г.
Подписана за печат на 15. I. 1984 г.
Излязла от печат на 20. III. 1984 г.
Формат 16/60/90.
Тираж. 35,115.
Издателски коли 8.
Печатни коли 8.
УИК 4,80.
Цена 0,42 лв.
Държавно издателство „Отечество“, София
ДП „Г. Димитров“, София, 1984
История
- —Добавяне
Преди пет години бях на седем.
Нима може?
Как така?
Много просто.
До ден-днешен аз не знам:
има ли ме,
няма ли ме.
Моят баща е писател.
Той ме измисли преди седем години. След това цели две умуваше: пишеше, триеше, зачеркваше и накрая ме описа в малка книга.
Сега ясно ли ви е: баща ми ме изнамери преди седем, а излязох наяве преди пет. Затова казвам, че преди пет бях на седем години.
Тогава писателят ме накара сам да се представя на читателите:
„Моля, да се запознаем.
Казвам се Рамче…“
(Откъде ми намери това име — не знам. Писателите са като кръстниците — все съчиняват някакви съвсем такива имена. Но да продължа тогавашния си разказ:)
Наистина съм много мирен.
Щом се върна от училище, хвърлям чантата в някой ъгъл на стаята и изхвръквам навън.
Там:
дърпам момичетата за плитките,
чупя крушките по електрическите стълбове,
опъвам котките за опашките.
Или препречвам крак на големите камиони…
Минавам по улицата, когато светофарът свети червено, и си казвам:
— Рамче, ти си най-умното дете не само в света, но и на целия Балкански полуостров.
Признавам си: отличен, ученик съм — имам десет двойки и една тройка.
Сресвам косата си понякога нагоре, понякога надолу и това го върша по два пъти в годината.
Къпя се на всеки двадесет и девети февруари.
Ето какъв съм бил някога.
Истински юнак.
И още други неща написа писателят. А днес, когато чета разказите за моя милост, усмихвам се тъжно, но и весело в същото време.
Тъжно: защото виждам какъв съм бил някога.
Весело: защото сега съм едно още по-славно дете.
Сега знам много нови неща:
Знам:
къде живее Слънцето.
Знам:
за Рибата с очила и нейните земни приключения.
Знам:
за таралежа без бодли.
Знам:
как съм взел да важнича — всичко знам и много неща мога да направя.
Мога да направя:
свръхзвуков самолет от обикновена хартия. Той е толкова бърз, че понякога си забравя звука и лети безшумно.
Мога да направя:
свръхзвуков кораб от цветен станиол. Той само докосва водата и ненадейно се намира на другия бряг.
Казвам ви, наистина съм славно момче.
Сега например в сравнение с по-рано, когато се връщам от училище, не хвърлям чантата в НЯКОЙ ЪГЪЛ НА СТАЯТА, НО Я МЯТАМ ТОЧНО В ОПРЕДЕЛЕН ЪГЪЛ.
ВЕДНАГА не изхвръквам на улицата, НО ВЕДНАГА СЯДАМ И ЗАПОЧВАМ ДА УНИЩОЖАВАМ толкова много ястия, че не е за приказване. Не е да се превъзнасям, но на един обикновен обяд изяждам:
варел супа,
шестнадесет печени пилета,
десет метра кренвирши,
а за десерт се задоволявам с три-четири шоколадови торти. Дали са три или четири, със сигурност не мога да кажа, но когато имам апетит, май са четири.
Баща ми, писателят, е много строг и често ме пита:
— Научи ли си уроците?
— Да, всичко си знам.
Друг път ме умолява:
— Учи бре, Рамче, учи.
— Знам си.
— Учи.
— Знам си.
А в края на срока — Рамче с двойки. Не се притеснявам. И така не знам дали съм наистина измислена личност, или съществувам, а освен това има толкова много време — едни двойки ли ще ми развалят настроението?
Всъщност не само бащите, но и учителите са малко странни хора.
Какво казах на другарката по МАТ
за моето рождение…
Вчера дойде нова другарка по МАТ.
(На математиката така й казвам, съкратено.)
Искала да се запознаем. И веднага започна с мен:
— Как се казваш?
— Казвам се, както се казвам.
— Ами къде си роден?
— На Слънцето.
Класът се смееше. Другарката се чудеше.
— Как така на Слънцето?
— Така, на Слънцето… Нали някой е роден в болница, друг в Сливница, Рамче пък е роден на Слънцето.
— Е, добре — казва новата другарка по МАТ. Тя малко се замисли и предпазливо ме запита: — В такъв случай ти сигурно знаеш къде живее Слънцето?
Намигнах на класа. Исках да им кажа: виждате ли какъв юначага съм — спасих ви от изпитване. Ще ме почерпите ли с един казан сладолед? Класът също ми намигваше. Съгласен е, значи. Покашлях веднъж, после още веднъж и започнах важно-важно:
— Слънцето…
Огледах класа. Всички мълчаха. Ще слушат — няма как, иначе ще има изпитване, а това полезно ли ще бъде за тях, а?
— За Слънцето, нали?
Учителката кимна.
— За Слънцето, значи… Слънцето…
Отново покашлях.
Всъщност наистина, къде живее Слънцето? Слънцето всъщност живее навсякъде: в планините, в училищата, по ливадите, по домовете. Сигурно вече възразявате:
— Това не е Слънцето, това са лъчите му.
Имате право. Но вчера или завчера, или пък онзи ден… А може би преди една седмица — наистина не мога да се сетя, но хубаво си спомням, че учейки урок по МАТ, се изпотявах. Решението не излизаше и не излизаше, и отново не излизаше. Много се нервирах. Сложих един голям X на цялата страница. Исках да кажа на този X да си гледа работата и да върви по дяволите.
Появяването на господин X и неговото предложение
И точно когато му определих да върви кой знае накъде, същият този господин X страшно много се разсърди и закрещя. И напусна тетрадката, и застана на вратата, през която мислех да напусна стаята, за да избягам от неговата неприятна физиономия.
— Ако продължаваш да ме мъчиш, ще ти строша главата.
— Ще ми я строшиш друг път. Та моята глава е по-твърда от не знам какво си.
— Твърда не твърда, ще ти я строша, защото ме изтормози. Цял месец работиш с мен и все още не си решил нито една задача.
— Не мога — викнах.
— Учи — крещеше.
— Знам си.
— Нищо не знаеш.
— Всичко си знам.
— Не ме ядосвай, защото…
— Добре. Но щом си по-умен, кажи ми какво да направя?
Господин X умуваше, но не се махаше от вратата. Мисли малко, мисли много и накрая тържествено проговори:
— Потърси помощ от Слънцето. То ако не може да ти помогне, никой не ще може, защото Слънцето всичко вижда, всичко знае.
Допадна ми това предложение.
„Трябва да потърся Слънцето.“