Миле Марковски
Една, две или три думи от вуйчото на Рамче

Един път,

два пъти,

три пъти.

Рамче скочи върху рекичката, която беше широка три сантиметра и четири милиметра.

Изпъчи гърди и силно викна:

— Аз съм най-умното дете не само в света, но и на Балканския полуостров! Като мене никоя майка вече не може да роди!

И за малко не стана чудо:

мостът се изкриви и една млада баба, която в момента вървеше по него, щеше да заиграе в бърз ритъм,

един заек, храбър като неподготвен ученик, се стресна и се вкочани тъкмо в момента, когато ядеше висококачествени моркови,

слоновете се уплашиха и в миг станаха бълхи.

Всичко живо се прибра по домовете си.

Само Рамче стоеше с високо вдигната глава и се смееше.

Тогава:

вятърът нещо пошепна на тревата,

тревата — на росната земя,

земята — на камъчетата,

а те — на рекичката.

Рекичката спря, размисли и се забърза.

Сега не беше широка три сантиметра и четири милиметра, но имаше три сантиметра и пет милиметра.

Рекичката каза на улицата, улицата — на кучето.

И:

новината пристигна при мен.

Грабнах балтона и изтичах. Исках да се запозная с този Рамче Мирният.

Желаех да напиша нещо за него.

Достатъчно съм писал за добри деца, чакай да напиша и за по-добри. Тичах, тичах…

Слънцето с топла ръка галеше лицето ми.

И пристигнах до рекичката.

Но — нищо! Няма никого! Няма Рамче!

Може би той въобще не е бил тук?

Може би въобще такова дете няма?

Избърсах потното си чело.

Около мен: спокойствие и тишина.

Заекът дояждаше моркова,

слоновете отново си бяха слонове,

рекичката пак си имаше три сантиметра и четири милиметра…

Като че ли нищо не беше се случило.

Не знам: може би бях излъган?

Може би Рамче някъде е отлетял?

Или пък…

Ако някой от вас успее да го намери, обадете ми.