Джон Гришам
Звездният отбор (15)

15

Поне два пъти годишно, а по възможност и по-често почитаемият Андерсън Зинк и красивата му съпруга Каролайн потегляха от дома си в Сейнт Пол към Чикаго, за да се срещнат със сина си и красивата му съпруга Хелън. Андерсън Зинк беше главен съдия във Върховния съд на Минесота — длъжност, с която бе удостоен вече четиринайсет години. Каролайн Зинк преподаваше рисуване и фотография в едно частно училище в Сейнт Пол. Двете им по-малки дъщери все още не бяха завършили колеж.

Бащата на съдия Зинк и дядото на Дейвид бе легендарен боец в юридическите среди. На осемдесет и две годишна възраст Удроу Зинк все още работеше упорито, ръководейки фирма с двеста адвокати, която бе основал преди петдесет години в Канзас Сити. Родът Зинк имаше дълбоки корени в този град, но не чак толкова дълбоки, че да попречат на Андерсън Зинк и сина му да избягат от тежката участ да работят със стария Удроу. Те не искаха да имат нищо общо с неговата фирма и избягаха от Канзас Сити, а това предизвика болезнен семеен разрив, който едва напоследък започваше да се изглажда.

В момента назряваше нов семеен разрив. Съдия Зинк не разбираше внезапната промяна в кариерата на сина си и искаше да разчепка загадката. В събота следобед двамата с Каролайн пристигнаха навреме за късен обяд и бяха приятно изненадани да заварят сина си у дома. Обикновено по това време той беше на работа. При миналогодишното посещение така и не успяха да го видят. Макар че беше събота, той се бе прибрал след полунощ и пет часа по-късно отново бе потеглил към центъра.

Днес обаче той се бе покатерил на стълба и чистеше водосточните тръби. Като ги видя, скочи долу и изтича да ги посрещне. Повдигна майка си и я завъртя.

— Страхотно изглеждаш, мамо.

— Пусни ме — каза тя.

Дейвид се ръкува с баща си, но не го прегърна. Мъжете в рода Зинк не се прегръщаха. Хелън изникна от гаража и поздрави гостите. Незнайно защо, и двамата с Дейвид се усмихваха глуповато. Накрая той каза:

— Имаме голяма новина.

— Бременна съм — изтърси Хелън.

— Ще ставате дядо и баба — добави Дейвид.

Съдията и мисис Зинк приеха новината добре. В края на краищата наближаваха шейсет и мнозина от техните приятели вече имаха внуци. Хелън беше на трийсет и три, с две години по-възрастна от Дейвид и… определено й беше време, нали? След като осмислиха новината, гостите реагираха подобаващо, после поздравиха бъдещите родители и разпитаха за подробности. Хелън ги осведоми най-детайлно, докато Дейвид пренасяше багажа, после всички влязоха вътре.

На масата темата за бебето постепенно загуби скорост и съдия Зинк най-сетне премина към съществения въпрос.

— Разкажи ми за новата си фирма, Дейвид — каза той.

Дейвид знаеше много добре, че баща му се е разровил здравата и е открил малкото, което си струваше да се знае за „Финли и Фиг“.

— О, Анди, недей да подхващаш това — каза Каролайн, сякаш „това“ трябваше да се избягва на всяка цена.

Всъщност Каролайн беше на едно мнение със съпруга си и вярваше, че Дейвид е допуснал сериозна грешка, но новината за бременността на Хелън променяше всичко — поне за бъдещата баба.

— Обясних ви по телефона — изрече бързо Дейвид.

Искаше да приключи веднъж завинаги с този разговор. Освен това беше готов за отбрана, дори за сражение, ако се наложеше. Баща му бе избрал кариерата си против волята на стария Удроу. Сега и Дейвид бе направил същото.

— Малка кантора за обща адвокатска практика с двама съдружници. Работя петдесет часа седмично, което ми оставя време да обръщам внимание на съпругата си и да се грижа за продължаване на рода. Би трябвало да се гордеете.

— Много се радвам за Хелън, но не разбирам решението ти. „Роган Ротбърг“ е една от най-престижните адвокатски фирми в света. Обучавали са съдии, професори по право, дипломати и висши мениджъри. Как можеш просто така да им обърнеш гръб?

— Не само им обърнах гръб, татко, ами побягнах. И няма да се върна. Мразя спомена за „Роган Ротбърг“, а за хората там изобщо да не говорим.

Хранеха се и разговаряха. Настроението беше сърдечно. Анди бе обещал на Каролайн да не прави скандали. Дейвид бе обещал същото на Хелън.

— Значи тази нова фирма има двама съдружници? — попита съдията.

— Двама съдружници, а сега ставаме общо трима адвокати. Плюс Рошел — секретарка, рецепционистка, офис мениджър и куп други неща.

— А помощен персонал? Юридически сътрудници, деловодители, стажанти?

— Рошел движи всичко това. Фирмата е малка и най-често се справяме сами с проучването и съставянето на документите.

— И дори се прибира у дома за вечеря — добави Хелън. — Никога не съм го виждала толкова щастлив.

— Изглеждате великолепно — каза Каролайн. — И двамата.

Въпреки численото им превъзходство съдията не прекрати спора.

— Тия двама адвокати водят ли истински съдебни дела?

— Така разправят, но се съмнявам. Всъщност са типични преследвачи на линейки и се издържат главно от автомобилни злополуки.

— Какво те накара да избереш точно тях?

Дейвид погледна Хелън, която се усмихна и извърна глава.

— Това, тате, е дълга история и не искам да те отегчавам.

— О, не е чак толкова отегчително — каза Хелън и едва не се разсмя.

— Какви пари изкарват? — попита съдията.

— Там съм от три седмици. Не са ми показвали счетоводните книги, но определено няма изгледи да забогатеят. Сигурно искаш да знаеш колко изкарвам аз. Отговорът е същият. Не знам. Получавам дял от онова, което осигуря, а нямам представа какво ще стане днес или утре.

— И си решил да създаваш поколение?

— Да, и ще се прибирам да вечерям със семейството си, ще уча децата на бейзбол, ще ходя по скаутски срещи и училищни представления, изобщо ще върша всичко, което се очаква от един баща.

— Аз бях до теб, Дейвид. Рядко се е случвало да ме няма.

— Да, така е, но ти никога не си работил в месомелачка като „Роган Ротбърг“.

В настаналата тишина всички въздъхнаха. Дейвид каза:

— Имаме много спестени пари. Ще се справим, не се безпокойте.

— Сигурна съм, че ще се справите — каза майка му, с което окончателно премина в техния лагер.

— Още не съм се заела с детската стая — каза Хелън на Каролайн. — Наблизо има чудесен магазин, ако искаш, можем заедно да потърсим тапети.

— Отлично.

Съдията докосна със салфетка ъгълчетата на устните си.

— Днес е нормално всеки младши сътрудник да мине през окопите, Дейвид. Оцелееш ли, ще те направят съдружник и животът става хубав.

— Не съм се наел за морски пехотинец, а животът в огромна фирма като „Роган Ротбърг“ не е хубав, защото на шефовете парите никога не им стигат. Познавам тия съдружници, тате. Виждал съм ги. Повечето са страхотни юристи и много нещастни хора. Напуснах. Няма да се върна. Не настоявай.

Това бе първият изблик на гняв по време на обяда и Дейвид малко се разочарова от себе си. Той отпи глътка минерална вода и хапна малко пилешка салата.

Баща му се усмихна, взе си от салатата и дълго дъвка. Хелън попита за сестрите на Дейвид и Каролайн веднага използва възможността да смени темата.

Когато преминаха към десерта, баща му любезно попита:

— С каква работа се занимаваш?

— Върша цял куп добри дела. Тази седмица подготвих завещанието на една жена, която крие имущество от децата си. Те подозират, че е наследила пари от третия си съпруг, и наистина е така, но не могат да ги открият. Тя иска да завещае всичко на доставчика си от „Федекс“. Помагам на двойка гейове, които се опитват да осиновят дете от Корея. Имам два случая с депортиране на незаконни имигранти от Мексико, замесени в наркомрежа. Работя с близките на четиринайсетгодишно момиче, което вече две години е пристрастено към крека, а не могат да й осигурят лечение. И две-три дела на нетрезви шофьори.

— Звучи ми като ровене из боклука — отбеляза съдията.

— Не, всъщност са истински хора с истински проблеми, които се нуждаят от помощ. Това му е хубаво на уличното право — срещаш се с клиентите лице в лице, опознаваш ги и ако всичко мине добре, успяваш да им помогнеш.

— Стига да не умреш от глад.

— Няма да умра от глад, обещавам ти. Освен това тия момчета удрят джакпота от време на време.

— Знам, знам. Виждал съм ги, докато практикувах, виждам и днес делата им в апелативния съд. Миналата седмица потвърдихме присъда за девет милиона, ужасен случай с едно дете, което получило мозъчни увреждания от оловна боя в някаква играчка. Преди време адвокатът по делото бил помогнал на майката да се отърве от санкции за шофиране в нетрезво състояние. Той поел случая, наел още един сътрудник за делото и сега двамата си делят четирийсет процента от деветте милиона.

За една-две минути тия числа увиснаха в тишината над масата.

— Кой иска кафе? — попита Хелън.

Всички отказаха и минаха във всекидневната. След малко Хелън и Каролайн отидоха да разгледат гостната, която щеше да се превърне в детска стая.

Когато останаха насаме, съдията предприе последна атака.

— Един от моите сътрудници прочел статия за исковете срещу „Крейокс“. Видял в интернет снимката ти, онази от „Трибюн“ заедно с мистър Фиг. Той почтен човек ли е?

— Всъщност не — призна Дейвид.

— Личи му.

— Нека просто да кажем, че Уоли е сложна личност.

— Не ми се вярва да напреднеш в кариерата, ако работиш с такива хора.

— Може и да си прав, но в момента се забавлявам. Сутрин нямам търпение да пристигна в кантората. Харесвам малкото си клиенти и изпитвам огромно облекчение, че се отървах от месомелачката. Просто се отпусни малко, става ли? Ако не се получи, ще опитам нещо друго.

— Как се замеси в иска срещу „Крейокс“?

— Открихме няколко случая.

Дейвид се усмихна при мисълта как би реагирал баща му, ако чуеше истината за търсенето на клиенти. Уоли и неговият револвер 44-ти калибър. Уоли и неговите подкупи за намиране на нови клиенти. Уоли и обиколките из погребалните бюра. Не, някои неща не бяха за пред съдията.

— Проучи ли „Крейокс“? — попита баща му.

— В момента се занимавам с това. А ти?

— Всъщност да. В Минесота вървят реклами по телевизията. Около лекарството се вдигна голям шум. Прилича ми на поредната машинация с колективни искове. Знаеш как става: трупат иск след иск, докато производителят стигне до ръба на фалита, после се спазаряват за огромно обезщетение, което обогатява адвокатите и позволява на производителя да остане в бизнеса. В суматохата всички напълно забравят истинската цел на процеса, както и интересите на клиентите.

— Добре го описа — съгласи се Дейвид.

— Значи още не си се ангажирал?

— Засега не. Прерових хиляди страници и все още търся безспорната улика, изследването, което доказва, че лекарството вреди на хората. Не съм сигурен, че е така.

— Тогава защо свързваш името си с процеса?

Дейвид въздъхна дълбоко и се замисли.

— Уоли ме помоли, а тъй като съм новак във фирмата, се почувствах задължен да взема участие. Виж, тате, някои много влиятелни адвокати са подали същите искове и вярват, че лекарството е вредно. Уоли не вдъхва особено доверие, но другите адвокати са почтени.

— Значи просто ще се лепнеш за тях?

— И ще гледам да не се изтърва.

— Внимавай да не пострадаш.

Жените се върнаха и започнаха да се готвят за експедиция по магазините. Дейвид скочи на крака и заяви, че държи на всяка цена да види тапетите. Съдията неохотно се присъедини към начинанието.

 

 

Дейвид вече заспиваше, когато Хелън се завъртя към него.

— Буден ли си?

— Вече да. Защо?

— Родителите ти са забавни.

— Да, и е крайно време да се прибират.

— Онзи случай, за който спомена баща ти, с отровеното момченце…

— Хелън, минава полунощ.

— Отровило се с олово от играчка и е получило мозъчно увреждане, нали?

— Да, доколкото си спомням. Накъде биеш, скъпа?

— На лекциите се запознах с една жена и миналата седмица обядвахме заедно в студентския стол. Тя е с няколко години по-възрастна, с деца в гимназията, и има икономка от Бирма.

— Увлекателно. А сега може ли да поспим?

— Слушай. Икономката има малък внук, който сега лежи в болница с мозъчно увреждане. В кома, на командно дишане, положението е безнадеждно. Лекарите подозират, че се дължи на оловно отравяне, и са помолили икономката да търси олово под дърво и камък. Може да е в играчките на детето.

Дейвид се надигна и щракна нощната лампа.