Нора Робъртс
Последният любим (7)

Седма глава

Животът й беше пълен хаос и нямаше кого другиго да вини, освен себе си.

В ъгъла, който преди бе служил за работен кабинет на Бекет и който тя почти бе превърнала в свое работно кътче, Ейвъри седеше насред кашони, опаковъчна хартия, мека хартия, ленти и панделки.

Лудост.

Обещаваше си всяка година да се справи по-добре. Да почне с пазаруването по-рано — и по списък — да държи опаковъчната хартия, лентите и панделките и всичко останало в техните кутии и да ги прибира обратно след всеки опакован подарък.

Да подходи към купуването, съхраняването, опаковането и подреждането на коледните подаръци като разумен възрастен човек.

И имаше намерение да направи точно това.

Следващата година — със сигурност.

Знаеше как да се организира и да поддържа ред, но й се струваше, че всичките й организационни умения се изчерпват с работата и нямат никакъв допир с личния й живот.

Затова, както обикновено, само три кратки дни преди Коледа тя се ровеше в кутиите с подаръци, омотаваше се в купища панделки и ленти, паникьосваше се всеки път, щом не можеше да намери нещо, което знаеше, че е оставила точно тук само преди минутка, и най-общо казано, бе на ръба на изтощението.

Обичаше Коледа.

Обичаше коледните песни, за които другите хора казваха, че ги подлудяват, докато големият ден най-сетне настъпи. Обичаше светлините, цветовете, тайното очакване и вълнението.

Обичаше пазаруването и опаковането, и радостното усещане да види подаръците — ярки и красиви — прилежно подредени на купчинки. Тогава как така ставаше, че винаги се налагаше да върши всичко наведнъж в последната минута?

Но тази година поне бе решила да не прекарва последните часове и минути на Бъдни вечер в стресиращ вихрен маратон. Щеше да опакова, подреди и прибере в съответните торби всичко още тази вечер.

Или най-късно утре.

Беше се отказала да работи на плота — просто имаше прекалено много неща там, затова седеше на пода, заобиколена от кутии, листове хартия и ролки с панделки и ленти. Другата година непременно щеше да подреди най-напред работния си плот и да си купи повече кутии за разните му там панделки и други такива. И да ги надпише, както правеше Хоуп.

Проклета да е Хоуп.

И като се замисли за нея и за отвратителната й ефективност и подреденост, Ейвъри се възхити на обеците, които бе купила за приятелката си. Отлична покупка, поздрави се тя сама. Отново ги прибра в кутийката, избра сребристо фолио, къдрава червена панделка, подходяща картичка. Поклащаше глава в такт с Брус Спрингстийн и неговата „Дядо Коледа идва в града“, докато внимателно режеше нужното парче от хартията, преди да подгъне прецизно стърчащите крайчета.

Можеше и да й липсва организация, призна си тя, но Бог й бе свидетел, че подаръците й щяха да са красиво опаковани.

Пресегна се за тиксото, дръпна крайчето и се оказа, че това е последното парченце, останало на ролката.

— По дяволите.

Няма нищо, каза си тя. Беше купила нова ролка.

Сигурна беше.

След петнайсетминутно търсене с нарастващо раздразнение, леки пристъпи на паника и много ругатни, тя си призна, че е имала намерение да купи още тиксо.

Какво пък, нямаше проблем. Просто щеше да изтича да купи.

Погледна часовника си и отново изруга.

Кога бе станало почти полунощ?

Трябваше й тиксо.

Това, реши тя, си бе солидна причина да живееш в Ню Йорк, където човек можеше да си купи всичко, по всяко време на деня или нощта. Когато ти свърши тиксото, докато си затънал в опаковане на подаръци, просто можеш да си купиш още от проклетото тиксо.

Пое си дълбоко въздух, каза си, че трябва да престане да се държи като идиотка, и огледа щетите наоколо.

Търсенето й бе объркало напълно всичко наоколо, като дори бе изровило на повърхността потенциални подаръци, които бе купила в пристъп на желание за ранно пазаруване, което я бе връхлетяло предното лято.

Лоша работа, каза си тя, но нищо фатално. А и долу в ресторанта имаше тиксо.

Грабна ключовете, остави лампите да светят и музиката да звучи и хукна надолу да отключи ресторанта. След като включи осветлението, тя се запъти към бара, претърси чекмеджето под касата.

— Аха! — Измъкна кутийката с тиксо тържествуващо. После помръкна, когато забеляза, че на ролката е останало съвсем мъничко.

Затършува за допълнителната ролка — в чекмеджета, шкафчета, задния килер. Когато осъзна, че ровичка във фризерите, се отказа и си сипа чаша вино.

Седна до бара, подпря глава на ръката си и се замисли как всичките й добри намерения можеха да се провалят заради липсата на една ролка тиксо.

Почукването на вратата я стресна здраво и за малко щеше да разлее виното си на плота.

Оуен стоеше под светлината на аварийните лампи и се взираше в нея през стъклената врата.

Ню Йорк, определено, каза си тя. Човек не можеше дори тайничко да страда заради едно тиксо в Бунсборо.

Отиде до вратата и вдигна резетата.

— Затворено е.

— Тогава защо си тук, седиш си на бара и пиеш вино?

— Опаковам коледни подаръци.

— Странно, наистина ми се стори, че седиш в празната пицария и пиеш вино.

— Свърши ми тиксото. Мислех, че съм купила ново, но се оказа, че не съм, а тук долу няма достатъчно. Прекалено късно е да си купя тъпото тиксо, защото не сме в Ню Йорк.

Той я изгледа изучаващо. Карирани памучни панталони, които явно използваше като пижама, тениска с дълъг ръкав, дебели чорапи. Косата й бе хваната назад с една от онези шноли, които винаги му напомняха за нещо с огромни зъби.

— Пак си чакала да опаковаш всичко наведнъж.

— И какво?

— Само отбелязвам.

— Защо си тук? Защо не си у дома и не опаковаш подаръци? Защото всички са опаковани — горчиво довърши тя. — Чинно опаковани и прибрани в торби според това, за кого са предназначени. И със сигурност знам, че вече сте раздали подаръците на работниците си, защото видях суитшъртите с логото на хотела.

— Искаш ли един?

— Да.

— Сипи ми чаша вино и ще ти донеса утре.

— Защо да не ти сипя, след като и бездруго не мога да опаковам подаръци. — Отиде зад бара, взе бутилката и още една чаша. — Защо си тук?

— Видях да светваш лампите и да тичаш като луда вътре. Бях отсреща — обясни той. — Правех последна проверка по списъка си. Приключихме.

— С какво?

— С хотела. Е, не сме пренесли всички мебели, но строителните работи приключиха. Готови сме.

— Я стига.

— Готово е — повтори той и вдигна тост. — Последната инспекция е утре.

— Оуен! — Настроението й се смени за миг и лицето й грейна. — Успяхте преди Коледа.

— Успяхме. Би трябвало да получим разрешението за ползване без проблем. Хоуп може да се нанесе. Ще пренесем и останалите мебели, ще излъскаме всичко. След като тя поживее там една-две седмици, ще можем да изгладим всичко до последния детайл преди откриването.

— Поздравления. Хоуп ми каза, че сте почти готови, но не знаех, че сте толкова близо.

— Има още много неща за правене, но всичко се подрежда. Когато работниците се съберат отново след празниците, ще започнат с проекта на пекарната.

Тя отиде до вратата и се загледа насреща.

— Красив е. Всеки път, щом го погледна, и ми става хубаво. Хоуп каза, че вече имате направени резервации.

— Ще има и още, когато качим всички снимки на сайта и когато се разчуе. Хоуп ще даде няколко интервюта другата седмица. Ще разведе журналистите наоколо, ще им направи презентация. И ние ще се включим. Нали е семеен бизнес все пак. Звучи добре за медиите.

— Звучи добре като цяло. Наздраве — добави тя и чукна леко чашата си в неговата. — Ще мина сутринта, преди да отворя тук. И след като съм се отбила да купя тиксо.

— Имам тиксо в пикапа си.

Тя снижи чашата си, присви очи.

— Имаш тиксо в пикапа си?

— В жабката, естествено. И преди да направиш някоя остроумна забележка, си спомни, че ти се нуждаеш от него, а аз го имам.

— Щях да отбележа, че е много разумно да имаш тиксо в жабката на пикапа си. — Тя му се усмихна мило.

— Друго щеше да кажеш, но добре се измъкна. Ще го донеса.

— Аз ще отида. Паркирал си зад хотела.

— Да, и навън е леденостудено. Къде ти е палтото, обувките?

— Горе са, но само ще притичам през улицата.

Изобщо не се съмняваше, че ще изтича през улицата по пижама и чорапи през декември, и то в полунощ, замисли се той.

— Аз ще ида. Ти заключи. Ще се видим отзад.

— Благодаря ти. Наистина.

Подаде й чашата си и излезе от предната врата.

Тя заключи отново, занесе празните чаши в кухнята. Угаси осветлението, излезе на стълбите и тръгна надолу да отключи задната врата. Чу щракването на ключалката.

Той имаше ключ, естествено.

Нали беше собственик на сградата.

Посрещна го на средата на стълбите, взе тиксото.

— Още утре ще ида в магазина и ще си купя сто такива.

— Всичко е на сметка, когато пазаруваш на едро.

Тя се засмя.

— Обзалагам се, че имаш резервни ролки в пикапа, у дома и в работилницата.

С високо вдигнати вежди над спокойните му сини очи Оуен я изгледа втренчено.

— Това някаква остроумна забележка ли е?

— Само наблюдение. Не, комплимент — реши тя. — И ще се постарая да последвам добрия ти пример по отношение на запасите от тиксо.

Той стоеше на по-долно стъпало, затова лицата им бяха на едно ниво и без да откъсва очи от нейните, бръкна в джоба си.

— Започни отсега.

— Донесъл си ми резерва. Наистина си имал две ролки тиксо в пикапа. — Тя се засмя и взе втората.

Имаше три, каза си той, но кой ти брои.

— Мога да ти помогна с опаковането.

Тя вдигна вежди.

— Тогава ще имаш желанието да сипеш безброй остроумни забележки относно вида на работното ми място за опаковане — и то, едва след като те съживя след припадъка, който ще получиш, когато го зърнеш.

— Виждал съм и друг път така нареченото ти работно място.

— Не и това. По-зле е от когато и да било. Сега имам повече пространство за създаване на хаос. — Забеляза движението в очите му и леко се премести. — Оуен, мислех си за това.

— За хаоса ли?

— В известен смисъл. За онова, което и двамата си мислим да направим точно сега. Отначало се питах, защо не сме мислили да направим онова, което и двамата мислим сега. После си казах, по дяволите, нека просто да го направим. И тогава ми хрумна, че не сме го правили, защото това може да обърка отношенията ни. Сериозно, Оуен, ти си много важен за мен. Означаваш толкова много.

— Странно, и аз си мислех за онова, за което и двамата си мислим. И бях стигнал до частта, в която се опасявах, че ще развалим отношенията си. Райдър казва, че няма да се случи.

— Райдър ли?

— Потърсих мнението му. Не ми казвай, че не си го обсъждала с Клеър и Хоуп.

Тя преглътна автоматичното си раздразнение.

— Напълно си прав. Защо Райдър смята, че няма да объркаме нещата?

— Защото означаваме много един за друг и защото не сме глупави.

Тя леко наведе глава.

— Съвсем вярно. И още нещо, сега, след като се замислихме… — Тя постави ръцете си, в които стискаше ролки тиксо, на раменете му. — Може да не изпитаме същата тръпка като преди. Бихме могли да проверим.

Той сложи длани върху талията й.

— Нещо като тест.

— Звучи логично, нали? Защо да отделяме време да мислим за онова, за което и двамата мислим, ако изобщо не си струва да го мислим? Но пък ако си струва мислене то, тогава…

— Млъкни, Ейвъри.

Наведе се към нея, леко погали с устни нейните. Като тест. Притегли я към себе си още малко, отново леко докосване. И видя как ясните й сини очи бавно се притварят.

Тя издаде онзи нисък гърлен звук, докато устните й се разтваряха, ръцете й го стискаха по-силно и цялата онази нейна кипяща енергия се стремеше към него.

Разтърси го — този внезапен изблик на нужда — негов, както и неин. Къде беше се крил досега? Как не бяха го забелязали?

Тръпчив и изгарящ като лимони и огън — всичко бе изпълнено с копнеж, плам и открита нужда.

Той я повдигна и без изобщо да се замисля, тя уви крака около кръста му. Ейвъри се отдаде напълно на целувката, доверявайки му се абсолютно, докато той, залитайки, се отправи нагоре към стълбищната площадка и опря гърба й на стената.

Тя понечи да сграбчи косата му — господи, колко обичаше косата му — и го фрасна по главата с ролките тиксо.

Разсмя се и отпусна глава на рамото му.

Той изохка пресилено и я разсмя още повече.

— Извинявай, извинявай. — Прегърна го и леко го гризна по шията. — Оуен. — Въздъхна и мислено си повтори — с повече топлота и нежност — Оуен, преди да вдигне глава и да го погледне. — Определено си струва да помислим.

— Радвам се, че го каза. Така не се налага да те пусна да паднеш на главата си.

— Най-добре ме пусни все пак.

— Мога да те кача горе. И да опаковаме подаръци.

— Ако се качим горе, съвсем няма да опаковаме подаръци.

— Говорех образно.

— О. — Въпреки това тя бавно свали крака, докато застана на пода. — Мисля, че трябва да си дадем няколко дни, да обмислим нещата. Не че искам да омаловажа мнението на Рай, но ако си дадем няколко дни, няма да е просто някакъв импулс.

— А пък аз тъкмо си мислех, че не съм бил достатъчно импулсивен.

— Аз съм била прекалено импулсивна, така че нещата се уравновесяват. — Ако не обмисляше да спи с него, осъзна тя, би могла направо да го попита дали се вижда с някоя жена или дали спи с друга. Но ако сега попиташе, щеше да изглежда като изискване.

И все пак…

— Сигурно имаш среща за новогодишната нощ.

— Всъщност нямам.

— Нямаш ли?

— Бяхме доста заети. Още не съм мислил за тогава.

Ейвъри забеляза съвсем ясно, че сега мислеше — и то вероятно за същото като нея.

— Ти имаш ли среща?

— Нещо такова. С Хоуп. Вие всички решихте, че ще работите в хотела през деня срещу Нова година. Затова се разбрахме да се помотаем заедно, да гледаме женски филми и да си повтаряме как не ни пука, че нямаме уговорена среща.

— Можем двамата да излезем на среща.

Много мило, помисли си тя. Секси. И за съжаление невъзможно.

— Не мога да зарежа така Хоуп, не и в такава важна нощ.

— Ще организирам парти. У дома.

Ейвъри го изгледа, сякаш току-що бе проговорил на чужд език.

— За тази новогодишна нощ ли говориш? Която е само след седмица?

— Разбира се.

— Оуен, това се нарича спонтанно решение. Ти дори не си запознат с концепцията на подобно нещо.

— Мога да бъда спонтанен.

— На теб са ти нужни шест месеца да планираш едно парти. Правиш таблици и строго разписание. Такова спонтанно решение? Може да се нараниш.

— Парти — твърдо заяви той, без да обръща внимание, че думите й бяха самата истина. — У дома. В новогодишната нощ. И ще останеш до сутринта. С мен.

С него. В новогодишната нощ.

— Дадено. И ако наистина успееш да се справиш с това, не само ще остана, а дори ще ти приготвя закуска.

— Става. — Отново я прегърна здраво и я зацелува, докато краката й омекнаха. — Аз ще заключа отзад.

— Добре. — Опита се да си събере ума, докато той слизаше по стъпалата. — Оуен?

Той се обърна, усмихна й се и сърцето й бавно се разтопи. Чудно ли беше, че се бе увлякла по него още когато беше на пет?

— Благодаря ти за тиксото.

— Няма защо.

Ейвъри чу щракването на ключалката, докато бавно се качваше с разтреперани колене нагоре. Сега нямаше да има никакъв проблем с опаковането на цял куп подаръци, помисли си тя, въпреки късния час. Не само имаше достатъчно тиксо, но и изобщо не би могла да заспи, докато Оуен Монтгомъри бе в главата й.

 

 

Явно цялата кръв се бе оттекла от главата му към слабините. Иначе, мислеше си Оуен, докато се прибираше от Хагерстаун следобед във виелицата, никога не би казал, че ще направи парти в новогодишната нощ.

Предстоеше му откриване на хотел, посрещане на Коледа, нов проект в начален етап. Как, по дяволите, можеше да организира парти само за седмица?

Явно скоро щеше да разбере.

Спря на светофар и извади телефона си, за да си отбележи каква храна и напитки да купи. Провери си съобщенията. Две от Райдър, отбеляза той, в които питаше — в общи линии — къде, по дяволите, се губи.

Тъй като бе само на две минути път от хотела, реши, че няма смисъл да отговаря.

Докато шофираше, мислите му се пренасочиха от едното към другото парти. Тържественото откриване на хотела бе много по-важно от импровизираното му новогодишно празненство. Повечето детайли вече бяха уредени — а и майка му, леля му и Хоуп се бяха заели с основните неща.

И все пак в куфарчето си имаше дебела папка за случая, както и няколко таблици в компютъра си. И, добре де, също и график.

Замисли се да направи един и за собственото си празненство, уверявайки себе си, че това не е израз на някаква мания. Просто беше практично. Спестяваше време и енергия.

Малко педантичен подход към спестяването на време и енергия, но какво от това?

Погледна към „Веста“ и се замисли за Ейвъри, докато завиваше към църквата. Защо просто не бе предложил да излязат заедно на вечеря и после да скочат в леглото, запита се той, докато паркираше зад хотела.

Защото тя бе повдигнала въпроса за новогодишната нощ, а неговият мозък не функционираше правилно. Тогава му се бе сторило напълно логично.

Излезе от пикапа и за миг остана да стои на студа, загледан във вътрешния двор, в изящните извивки на верандите и перилата им.

Цялата тази елегантност и чар, отбеляза мислено той, не бяха постигнати лесно. Спомни си мръсотията, калта и натрошените летви. Припомни си и отвратителния кошмар с курешките на гълъбите — и му се прииска да не беше си спомнял за това.

Но бяха върнали сградата към живот. И още как. Щом можеше да постигне това, значи, можеше да се справи с някакво си проклето тържество.

Влезе през централното фоайе и спря да се полюбува усмихнат на голямата полирана маса под централния полилей, на бледожълтите фотьойли пред стената с голите тухли.

Справили се бяха и още как, отново си каза той и мина под арката към трапезарията, откъдето се чуваха гласове.

Завари Райдър и Бекет да наместват огромния резбован бюфет под прозореца с каменните первази, докато майка му и Хоуп местеха наоколо красивите дървени масички.

Глупчо лежеше в далечния ъгъл, но вдигна глава и тупна с опашка по пода, когато го видя.

Оуен се зачуди дали кучето не гледа на него като на огромна поничка.

— Къде, по дяволите, се губиш? — викна му Райдър.

— Имах разни задачи. Изглежда страхотно.

— Така е. — Джъстин грейна, докато нагласяше стол до една масичка. — Ще сложим голямото огледало ето там. Нали се сещаш, онова старинното. И си дадохме сметка, че ще ни е нужна още една помощна масичка. Може да стои ето там, под онзи прозорец. Ще премеря мястото и ще изтичам до магазина на Баст да видя дали нямат нещо подходящо.

— Имаме онази масичка, която купи от лъскавия френски магазин във Фредерик — напомни й Райдър.

— Крива е. — Лицето на майка му мигновено се вкамени. — Единият крак е по-къс от другите три. Изобщо не биваше да купувам нещо от онова място.

— Казах ти, че съм скъсил другите крака. Ако сложиш разни неща отгоре, няма да си личи.

— Бяха много груби с нас — намеси се и Хоуп. — Всеки магазин, който отказва да вземе обратно очевидно дефектна стока, не заслужава изобщо да е в бизнеса.

— Вече е платена, аз я поправих. Преживейте го най-сетне.

— Беше купена за фоайето — настоя Хоуп. — Вече намерихме друга за онова място в магазина на Баст.

— И ако не беше такъв трън в задника, щях да я поправя за фоайето.

Джъстин го измери със строг поглед.

— За чий точно задник говориш, Райдър, тъй като аз бях тази, която купи дефектната стока, която сега е в мазето?

— Където я поправих — измърмори той. — Ще ида да я донеса. Помогни ми — обърна се той към Бекет.

Крайно нетърпелив да се махне от огневата линия, Бекет тръгна към мазето.

— Ако не става за това място, ако не ви харесва как стои, просто ще я махнем — обеща Оуен. — Масичката изглеждаше добре.

— Дефектна е и не си струва парите. Увлякох се — призна си Джъстин и потърка зад ушите кучето, което се приближи към нея. — Е, добре, ще видим. Хоуп, това сигурно е Каролий с още от кухненските принадлежности — добави тя, когато чу стъпки по стълбите. — Може би е добра идея двете да извадите таблите за топло сервиране, както и голямата кана за кафе. Нека да видим как изглежда всичко.

— Разбира се.

Оуен понечи да отвори уста, но само един поглед от страна на майка му го спря да предложи помощта си. Джъстин сдържа езика си, докато стъпките на Хоуп заглъхнат по коридора.

— Исках да излезе от стаята за малко. — После тя скръсти ръце, докато Райдър и Бекет носеха навътре поправената масичка. — Райдър Томас Монтгомъри.

Оуен добре познаваше този тон, този поглед. Макар да не бе насочен към него — този път — усети как изтръпва вътрешно.

С наведена глава и подвита опашка Глупчо се върна обратно в ъгъла.

— Да, майко.

— Не съм те възпитавала да бъдеш груб с хората, да ръмжиш на жените, нито пък да се сопваш на свои служители. Очаквам да бъдеш любезен с Хоуп, независимо дали си съгласен с нея, или не.

Той пусна масичката.

— Добре. Но…

— Но? — Дори и тази единствена сричка отекна, наситена с предупреждение и предизвикателство.

Райдър стоеше, пъхнал палци в колана си и с най-любезното си изражение на лицето.

— Ами, нали ни каза да се отнасяме с нея като с член от семейството. Е, искаш да съм любезен с нея или да я третирам като роднина?

Джъстин не каза нищо в продължение на един дълъг и наситен с напрежение миг. Бекет се дръпна настрани от брат си, когато тя тръгна към него. Пресегна се нагоре и го хвана и за двете уши.

— Мислиш се за голям умник, нали?

— Да, госпожо. Метнал съм се на майка си.

Тя се засмя и завъртя главата му на едната и на другата страна.

— Копие на баща си, това си ти. — И го сръчка в корема. — Внимавай с тона.

— Добре.

Джъстин кимна и направи крачка назад, опряла ръце на кръста си.

— Този плот е крив, Рай.

— Малко, да. Лоша изработка и прекалено скъп, но става — не е чак толкова зле. Ще изглежда по-добре, когато сложите онези големи медни подноси отгоре му.

— Може би, да. Яд ме е. Грешката е моя.

— Да, така е. — Рай сви рамене. — Обзаведе триетажен хотел от сапунерките, та до леглата с балдахин и това е единствената ти грешка, нали? Никак не е зле, мамо.

Тя го погледна косо.

— Наистина си умник. Може пък и да приличаш на мен.

Обърна се и видя Хоуп да влиза с огромен кашон, следвана от Каролий с друг подобен.

— Дай на мен. — Райдър пристъпи към нея и взе кашона от ръцете на Хоуп. — Държа се любезно.

— Заболя ли те?

— Още не. Може да ме заболи по-късно.

Бекет взе кашона от Каролий, докато Оуен остана малко по-назад, загледан в тях. Разопаковаха кашоните, извадиха масивната кана за кафе, съдовете за топло сервиране, поставките, след което избутаха настрани кашоните и опаковките — по-късно щеше да ги изнесе.

Каролий обясняваше нещо за винените чаши, докато майка му си оправяше ластика на косата. Бекет и Райдър обсъждаха да донесат и огледалото, за да могат после да идат отсреща и да се присъединят към работниците си.

Оуен изчака, докато трите жени огледат резултата от подреждането на масичката.

— Не си личи, но аз ще знам, че е крива. — Хоуп приглади косата си. — Това просто ме вбесява. — Премести погледа си към Райдър. — Ще го преживея.

— Чудесно. Хайде да донесем огледалото на мястото му и да се махаме оттук, преди да са измислили още нещо за пренасяне наоколо.

— Първо искам вниманието ви за минутка. Бързо съвещание — обяви Оуен.

— След като приключим — понечи да възрази Райдър.

— Трябва да стане сега. — Оуен нарочно си придаде кисело изражение. — Става дума за разрешението за ползване.

— Господи, не ми казвай, че ще ни създават проблеми с разрешителното. Инспекторът се подписа.

Оуен въздъхна в отговор на репликата на Райдър и бавно поклати глава.

— Да. Отидох до Хагерстаун, за да видя дали не мога да придвижа нещата. И… го взех.

Бекет го посочи с пръст.

— Взел си разрешителното за ползване.

Ухилен до уши, Оуен му отвърна също с насочен показалец.

— Взех разрешителното.

— О, мили боже. Мили боже! Каролий. — Джъстин стисна ръката на сестра си.

Оуен тупна Райдър по рамото, после се ухили на Хоуп.

— Готова ли си да се нанесеш? Можем да пренесем останалата част от багажа ти. Би могла да спиш тук още тази вечер.

— Готова съм и още как. Оуен! — Тя се засмя и го прегърна развълнувано, след което го целуна по устните. — Нанасям се тук. — След като подскочи и прегърна майка му, след това и леля му, Хоуп се хвърли към Бекет и също го целуна шумно.

После спря рязко пред Райдър.

— Аз какво ще получа? Сърдечно ръкостискане?

Тя отново се засмя, поклати глава и го целуна съвсем целомъдрено по бузата.

— Същото е — оплака се той.

Но прегърна с една ръка Оуен през рамо, а другата метна върху рамото на Бекет.

— Мамка му. Направихме го.

Очите на Джъстин се напълниха със сълзи и преляха.

— Момчетата ми — измърмори тя. Разтвори широко ръце в опит да прегърне и тримата си синове. За миг просто остана така, притискаше ги здраво, докато Глупчо се опитваше да смуши нос и да се присъедини към груповата прегръдка.

— Добре. — Джъстин отстъпи крачка назад, кимна и избърса сълзите си. — Ще обядваме тук. Аз черпя. Бекет, виж дали Клеър ще може да дойде. Оуен, обади се на Ейвъри, поръчай ни храна и я помоли да я донесе — и да се присъедини към нас, ако може. Хоуп, отвори една — не, две — от бутилките шампанско, които купихме за гостите.

— О, непременно.

— Не съм измила още всички чаши! — Каролий се втурна към кухнята.

— Шампанско? — възкликна Райдър. — На обяд?

— Точно така, шампанско.

— И като стана дума за шампанско… — Оуен потърка челюстта си. — Рай, имаш ли среща за новогодишната нощ?

— Да. С госпожица Кикот. Но ще я отменя.

— В новогодишната нощ? — възмути се майка му.

— Вярвай ми, само да я чуеш как се кикоти, ще ме разбереш. Защо? — попита той Оуен. — Да не ме каниш на танци?

— Ще правя парти.

— За тази Нова година ли? — обади се майка му, разтворила широко очи.

— Да, да, за тази. Господи! Нищо особено. Просто парти. Празнично събиране на близки хора. С много храна и напитки. Ти ще дойдеш, нали?

Джъстин си пое въздух и продължи да го гледа.

— Разбира се.

— Рай?

— Защо не?

— Клеър идва насам — обяви Бекет, докато прибираше телефона в джоба си.

— Новогодишно парти в моята къща. Навит ли си?

— За коя година? — попита Бекет.

— Добре, тази шега вече се изтърка. Идваш или не?

— Щяхме да си останем у дома. Момчетата искат да видят по телевизията как пада топката на площада, но само Мърфи има шанс да устиска буден. Ще питам Клеър дали иска да си вземем детегледачка.

— Става. — Оуен извади бележника си. — Обяд — каза той и Глупчо тропна нетърпеливо с опашка. — Давайте поръчките си. Ще ида да ги взема.

Докато записваше всичко, чу отварянето на бутилка шампанско в кухнята.

— Вече е официално. — Той се усмихна широко на близките си. — Добре дошли в хотел „Бунсборо“.