Нора Робъртс
Последният любим (5)

Пета глава

Сигурно бе издал някакъв звук, който бяха чули въпреки гърмящата музика и зашеметяващата целувка. Надяваше се, че не е надал писък, поне не и гласно.

Но майка му, наметнала халат върху късите червени шорти на пижамата си и тънката — прекалено тънка — бяла тениска, отстъпи крачка назад. Очите й срещнаха тези на Оуен и примигнаха.

После тя се засмя.

Засмя се.

Уили Би поне се притесни страшно и лицето му почервеня в тон с рошавата му коса и добре оформената брада.

— Какво? — успя да изтърси Оуен, шокиран до мозъка на костите си. — Какво… вие… Какво?

— Правя закуска — спокойно обясни Джъстин, като усмивката не слизаше от устните й. — Май трябва да разбъркам още няколко яйца.

— Ти… Но… Какво? Мамо.

— Опитай се да кажеш пълно изречение, Оуен. Пийни малко кафе. — Тя се пресегна за чаша.

— О… Аз трябва да… — Все така червен като домат, Уили Би размърда нервно огромните си стъпала. — Да си обуя панталон.

— Да! — Оуен усети, че размахва безцелно ръце, но не можеше да се спре. — Това е. Панталон. Ти. Мили боже.

Уили Би издаде някакво неразбираемо ръмжене и се затътри като мечок към леговището си.

— Мамо.

— Да, аз съм — Безкрайно развеселена, Джъстин му отправи сияйна усмивка. — Седни, скъпи. Изпий си кафето.

— Какво…

Джъстин взе щипки, с които да извади бекона върху попивателна хартия.

— Този път го довърши! Аз ще започна вместо теб. Какво…?

— Какво… — Наложи му се да преглътне тежката буца, заседнала в гърлото му. Не мина лесно. — Какво правиш? Тук. С него. Гола.

С високо вдигнати вежди Джъстин погледна надолу към тялото си.

— Не съм гола.

— Почти.

Явно борейки се с поредната усмивка, Джъстин загърна халата си и завърза колана му.

— По-добре ли е така?

— Да. Не. Не знам. Главата ми. Да не би да се е пръснала на парченца? — Той потупа главата си с ръце.

Без капчица притеснение Джъстин извади яйца и мляко от големия хладилник.

— Щях да приготвя бъркани яйца, но предвид обстоятелствата, ще хапнем пържени филийки. Ти много ги обичаш. Не си закусвал, нали?

— Не. Мамо, не разбирам.

— Какво точно не разбираш, мили?

— Нищо. Всичко това.

— Добре, нека ти обясня. Когато хората пораснат, често имат нужда от близост помежду си. Най-хубаво е, когато истински се харесват и уважават. Важна част от тази близост е сексът, което означава…

— Мамо. — Топлина се разля нагоре по врата му, но не бе сигурен какви чувства предизвикваха тази реакция. — Престани!

— Значи, разбираш тази част. Двамата с Уили Би наистина се харесваме и уважаваме, и понякога правим секс.

— Недей, недей, не споменавай Уили Би и секс с теб в едно и също изречение.

— Тогава не мога да ти обясня, нали? Преглътни го, Оуен — посъветва го тя и му предложи парченце бекон.

— Но… — Взе бекона. Не можеше да проясни мислите си, за да изрече свързано изречение.

— Обичах баща ви. Толкова много. Бях на осемнайсет, когато го видях за първи път — в първия ден от работата ми за „Уилсън Контрактърс“. Забелязах го, покачен на онази стълба, с прокъсани джинси, големи ботуши, колан с инструменти и без риза. О, мили боже. — Тя сложи ръка върху сърцето си. — Не бях на себе си цял ден. Том Монтгомъри. Моят Томи.

Извади купа и се зае да бърка яйцата и млякото с вилица.

— И през ум не ми мина да се преструвам на свенлива, когато ме покани да излезем. Никога не съм излизала с никого другиго след първата ни среща. Никога не съм искала друг. Не съм обичала другиго като баща ви.

— Знам, мамо.

— Имахме хубав живот. Той беше толкова добър човек. Умен, силен, забавен. Добър човек и толкова добър баща. Изградихме заедно компанията, защото искахме да имаме нещо свое. И тази къща, цялото семейство — всичко носи отпечатъка на Томи. Вие всички го носите в себе си — в характера и във външността си. Ти имаш неговата уста, Бекет — очите, а Райдър — ръцете му. И много повече. Ценя това.

— Съжалявам. — Докато я гледаше и слушаше, сърцето му се сви. — Съжалявам. Не плачи, мамо.

— Това не са сълзи на горест. А на благодарност. — Добави захар, малко ванилия, щедро поръси канела. — Имахме прекрасен, интересен и наситен с преживявания съвместен живот, а после той почина. Не знаеш — никога не съм ви позволявала да видите — колко му бях ядосана, задето почина и ме остави. Бях бясна седмици и месеци наред. Трябваше да останем заедно завинаги, а той си бе отишъл. Отиде си, Оуен, и ще ми липсва до сетния ми ден.

— И на мен.

Тя се пресегна през плота и сложи длан върху ръката му, после се обърна и взе филия хляб.

— Уили Би обичаше Томи. Двамата бяха толкова близки, колкото сте вие с братята ти.

— Знам, мамо.

— Нуждаехме се един от друг, когато Томи умря. Всеки имаше нужда от някого, който го е обичал и който да споделя историите за живота му. Някого, на когото да се облегнеш, да поплачеш на рамото му, да се посмееш с него. И това беше всичко, което правехме, всичко — много дълго време. После, преди няколко години, ние… да кажем просто, че започнах да му приготвям закуска понякога.

— Няколко… години.

— Може би трябваше да ви кажа. — Тя сви рамене, докато потапяше хляба в млякото и яйцата. — Но сякаш не бях сигурна, че искам да говоря за сексуалния си живот с порасналите си синове. А и истината е, че Уили Би е стеснителен.

— Ти… влюбена ли си в него?

— Обичам го, разбира се, че го обичам. От години, както го обичаше и Томи. Той е добър човек, знаеш го. Добър баща е, а се наложи да отгледа сам-самичък Ейвъри, след като майка й си тръгна просто така. Сякаш целият е изтъкан от доброта. Дали съм влюбена? — Напоеният с яйчената смес хляб се озова в тигана. — Двамата се забавляваме, Оуен. Харесва ни да бъдем заедно, когато имаме време. Всеки има своя дом, своя живот и своето семейство. Щастливи сме и това би трябвало да е достатъчно за всички. Сега мога ли да му кажа да слезе и да закуси?

— Да, разбира се. Може би трябва да си вървя.

— Стой си на мястото. Направих достатъчно яйчена смес, за цяла армия.

Тя излезе от кухнята, сложи ръце на хълбоците си и извика високо:

— Уили Би, вече сигурно си обул панталон, така че слез да закусиш.

Пристъпи обратно, изпържи още една филийка, сложи в чинията парче бекон и сервира двете чинии на плота.

Докато Уили Би се дотътри, вече бе сложила поредната филия в тигана.

— Сядай и яж — нареди тя. — Не оставяй храната да изстине.

— Изглежда много вкусно, Джъстин — мърморейки под нос, Уили Би седна на високия стол до Оуен.

Джъстин хвърли на сина си онзи поглед.

— Хм, значи… как вървят нещата, Уили Би?

— О, нали знаеш.

— Да. — Тъй като нямаше особен избор, Оуен се зае да сипва кленов сироп върху филията си.

— Хм… хотелът изглежда много добре — осмели се да каже Уили Би. — Определено е забележителна гледка на площада. Баща ти щеше да е много доволен и горд.

— Така е. — Оуен въздъхна. — Жените са подредили наоколо някои от твоите работи. Изглеждат съвсем на място.

— Можеш ли да си представиш?

Обърната към печката, Джъстин продължи да се занимава с филийките, докато двамата мъже непохватно се опитваха да поддържат любезен разговор, докато закусваха.

Някак си успя да го преживее. Още не бе сигурен какво да мисли, но преживя закуската с майка си и нейния… с Уили Би. Кучетата го последваха към работилницата, като Къс, вечният оптимист, мъкнеше една от топките си.

Оуен светна лампите, включи радиото, нагласи климатика. И след трийсетина минути размотаване се предаде. Мозъкът му просто не можеше да се включи и не искаше да рискува да се заеме с по-деликатните задачи.

Намали термостата на климатика, изключи радиото, угаси лампите. Кучетата послушно го последваха навън. За да зарадва Къс, той изрита силно топката и после се качи в пикапа си.

Нуждаеше се от тежък физически труд, реши той и се запъти към къщата на Бекет. Нямаше нужда да напряга особено мозъка си, докато се занимава с дърводелство в допълнителните стаи, които бяха се заели да правят за момчетата на Клеър.

Забеляза пикапите на братята си, когато паркира отзад, и се зачуди дали изпитва облекчение, или по-голямо притеснение.

Какво да им каже? Дали изобщо да каже нещо?

Разбира се. Трябваше да им каже — освен това, така нямаше само той да е объркан и притеснен.

Чу ударите на чука и стъргането на трион, както и музиката от айпода на Бекет, докато изваждаше колана си с инструменти от камиона.

Работата по къщата напредваше, замисли се Оуен, особено като се има предвид, че действаха тук, когато можеха да отделят време от ремонта на хотела. Бяха успели да сложат покрив на допълнителната постройка, която бяха прибавили към основната, което бе истинска благословия, предвид времето навън. Прозорците изглеждаха много добре, отбеляза той, и щяха да откриват страхотна гледка. Верандите и площадките с плочи, които щяха да предлагат удобства навън, трябваше да почакат до пролетта, но ако успееха да приключат с останалото до края на април, Бекет и новото му семейство можеха да се пренесат тук веднага след сватбата.

Влезе през вратата, която щеше да води към кухнята, и направи кратка обиколка, преди да се качи по временните стълби към втория етаж.

Къщата беше направо огромна, каза си той, но явно така и трябваше за семейство от петима. В просторната родителска спалня имаше съвсем прилична камина, каквато момчетата бяха казали на Бекет, че майка им винаги е искала. Голяма баня свързваше други две спални. Имаше и още една баня, както и две спални, които се намираха на втория етаж, напомни си той.

Докато се приближаваше към шума, Глупчо излезе да го посрещне. Кучето седна, вторачило очи в лицето на Оуен. Тропна няколко пъти с опашка.

— Нямам нищо. — Оуен му показа празните си ръце, преди да го погали. Избягваше да произнася думите „храна“ или „ядене“, така че Глупчо да не таи напразни надежди.

Влезе в една от спалните, където Бекет работеше с триона, докато Райдър ковеше обшивката на дрешника.

— Не се обаждате, не пишете — надвика шума Оуен.

Бекет се изправи с усмивка на лице и свали предпазните си очила.

— Рай просто се отби. Трябваше да се досетя, че и ти ще се появиш. Оценявам го.

— Няма ли понички? — попита Райдър и Глупчо размаха опашка.

— Не нося.

— Клеър ще отвори книжарницата тази сутрин, после ще вземе хлапетата от родителите си около обяд — има да свърши някои неща. Може да ни донесе някакви сандвичи или каквото искате. И бездруго ще дойдат да помагат.

— Горкичкият.

Бекет само сви рамене при забележката на брат си.

— Татко често ни учеше какво да правим, докато работеше на някой обект, когато бяхме на техните години.

— Тогава не знаех достатъчно, за да го съжалявам. И като стана дума, можеше да си спестиш много време и усилия, като намалиш броя на спалните. За какво са ти пет, за бога? Освен ако Клеър не желае да спи с теб.

— По една за всяко дете — обади се Оуен, — родителска спалня, стая за гости.

— Разтегателен диван в семейната стая на долния етаж би бил достатъчен за всеки гост, който иска да преспи. Или пък такъв в кабинета.

— Всъщност ще имаме нужда от пет. Ще имаме още едно дете.

Оуен спря за миг да съблича палтото си.

— Клеър е бременна?

— Още не. Изчакваме, докато се оженим наистина, и след това ще действаме с пълна пара.

— Деца не се правят с пара — изтъкна Райдър, след което остави чука си. — Четири деца? Наистина ли?

— Само още едно към наличните три.

Оуен поклати глава.

— Мисля, че когато работата опре до деца, броят им нараства правопропорционално. Но какво пък толкова. Вие се оправяте чудесно с три, сигурно ще се справите и с четири.

— Мама направо ще откачи от радост при мисълта за още едно внуче. — Райдър извади няколко пирона.

— И като заговорихме за мама. Мислех да свърша малко работа в работилницата, затова се отбих в къщата й тази сутрин.

— За да си изпросиш закуска — заключи Райдър.

— И това влизаше в сметките. Та, както и да е, Уили Би беше там.

— Още един, който си проси закуска. — Бекет си сложи отново очилата и посегна към триона.

— Не го включвай още. — Човек лесно можеше да остане без пръст, помисли си Оуен.

Брат му се намръщи и свали очилата.

— Има ли някакъв проблем с мама?

— Не. Не знам. Не. За нея поне това не е проблем.

— Какво не е проблем? — поиска да уточни Райдър.

— Просто ме оставете да довърша, по дяволите. Влязох в кухнята, а мама вече приготвяше закуска и Уили Би беше там. Само по боксерки и те… нали се сещате.

Сега и Райдър остави чука си настрани.

— Те какво? По-точно?

— Ами те… — Оуен описа кръг с ръцете си. — Само че неговите ръце бяха върху задника на мама, а тя беше с халат, но той беше отгърнат и не носеше почти нищо от долу. И не искам да говоря за тази част.

— Позволил си е да я докосне? — бавно отрони Райдър. — Добре. Едър е, но е стар. Мога да се справя с него.

— Чакай. — Бекет рязко протегна ръка и избута Райдър назад. — Да не би да казваш, че мама и Уили Би са…

— Точно това казвам. И това е така от няколко години вече.

— Шибана история — изруга под нос Райдър.

— Не го казвай, докато той ми обяснява за мама и Уили Би. Не искам да чувам тази дума и тези две имена едно след друго. — Бекет отиде в другия край на стаята, грабна литровата бутилка кока-кола, която бе донесъл, и отпи направо от гърлото й. — Всички да си поемат дълбоко въздух, ясно. Значи, казваш, че мама и Уили Би са… имат връзка.

— Тя казва, че са… че имат отношения от време на време. Обясни ми го подробно, докато той се качи горе, за да си обуе панталона. Приятели са открай време. И двамата обичали татко. Знаете, че той обичаше татко, това не е измислица.

— Да бе, да.

— Рай — смъмри го Бекет.

— Добре, мамка му. Да, вярно е, че бяха близки. Не е измислица. Но щом това е толкова добро за мама, защо са били потайни?

— По-скоро са били дискретни, мисля, или поне с такова впечатление останах, когато тя ми го обясни. Разказа ми как се е чувствала, когато татко почина, как е плакала.

— По дяволите. — Райдър отиде до прозореца и се загледа навън.

— Двамата с Уили Би се разбират отлично, знаем го. Разчитали са един на друг, когато татко почина, това също го знаем. Предполагам, че след известно време…

— Са започнали да разчитат един на друг голи.

— Проклет да си, Рай. — Бекет притисна пръсти до очите си. — Престани да рисуваш тези картини в главата ми.

— Вече са в моята, така че могат да се настанят и в твоята. Все пак ми се иска да ида и да го фрасна — поне веднъж. Заради принципа.

— На нея няма да й хареса. — Оуен сви рамене. — А и говорим за Уили Би, така че ти е ясно, че той ще те остави да го удариш, ако наистина се нуждаеш от това.

— По дяволите, наистина ще го направи. Така няма полза. Трябва да помисля. — Стиснал здраво зъби, Райдър грабна чука си, хвана един пирон и замахна здраво.

— Май всички трябва да помислим. — Бекет си сложи предпазните очила и включи отново триона.

Оуен само кимна и запаса колана си с инструменти.

Най-добре да поработят, реши той, да преглътнат този странен ден, заобиколени от дървени стърготини и ударите на чука.

Когато Клеър и момчетата пристигнаха с провизиите, вече бяха приключили с работата по дървената конструкция на втория етаж и се бяха заели с долния.

— Толкова сте бързи! — Клеър се запъти към бъдещия си кабинет — личния й домашен кабинет — в съседство с кухнята.

— Имаме си система. — Бекет я прегърна през рамо, докато момчетата трополяха по голия дървен под.

— Бива си я. Е, дойдохме да помагаме, стига да можем. А за награда съм сложила във фурната телешко задушено. Мъжка вечеря за мъжки момчета.

— Навит съм — обади се Оуен.

— Съжалявам, че ще пропусна, но имам среща. — Райдър подхвърли парче от сандвича си във въздуха. Глупчо улови високата топка като истински ветеран на игралното поле.

— Можеш ли да научиш Бен и Йода да го правят? — попита Лиъм. — Повечето пъти храната просто ги удря по носа.

— Моят Глупчо просто е роден да улавя храна във въздуха, но да, можем да ги научим.

— Не в къщата — разсеяно ги смъмри Клеър, докато разглеждаше чертежите.

Райдър само се ухили на момчето и откъсна нов залък.

— Давай, потренирай малко с Глупчо.

— Това е съкратено от Глупав задник — обади се Мърфи, — но не бива да казваме „задник“. Това е лоша дума.

— Зависи, нали така?

— Как така?

— Да видим. — Райдър се замисли, измъкна молив от колана си с инструменти и се зае да рисува по дървения под. — Какво е това?

— Магаре. Рисуваш хубаво.

— Неее, това е задник на магаре.

— Мамо! Райдър нарисуваше задник на магаре на пода!

— „Нарисува“ — поправи го Клеър и изгледа укорително Райдър.

— И аз обичам да рисувам. Може ли да рисувам на пода?

Райдър му подаде молива.

— Давай смело, дребосък.

Щастливо ухилен, Мърфи седна на пода и нарисува квадрат с триъгълник над него.

— Това ще е нашата къща, когато се оженим.

Лиъм изтича към Оуен.

— Трябва ми още храна, за да подхвърля на Глупчо.

Оуен му подаде голямо парче от сандвича си.

— Ти ще си ни чичо.

— Така разбрах и аз.

— Значи, ще трябва да ни купуваш подаръци за Коледа.

— Предполагам, че да.

— Имам списък.

— Супер. Къде е?

— На хладилника у дома. Остават само десет дни до Коледа.

— Значи, е най-добре да не губя време.

Лиъм погледна към другия край на стаята, където Бекет учеше Хари да кове пирони.

— И аз искам да кова с чука.

— Тогава ми помогни да довърша дървената конструкция на килера.

— Какво е килер?

— Мястото, където майка ти ще прибира храна.

— Това е хладилник.

— Не всичко се побира в хладилника, хлапе. Ами кутиите с консерви и супа?

— Обичам пилешка супа със звездички.

— Че кой не обича? Хайде да се хващаме на работа.

Въпреки неспирния порой от въпроси, на Оуен му харесваше да работи с хлапето, да му показва как да премери, как да отбележи и как да държи чука. И сметна, че явно симпатиите бяха взаимни, след като Лиъм издържа близо час, преди да се присъедини към Мърфи на пода с купчина фигурки на екшън герои.

Трябваше да отбележи и приноса на Клеър. Тя носеше разни неща, преместваше други, дори сама закова няколко пирона — и междувременно наглеждаше децата си.

Спомняше си как майка му вършеше почти същото, докато пристрояваха нови помещения към къщата им.

Баща му винаги работеше по някакъв нов проект.

След като приключиха за деня, той се почувства поласкан, когато Лиъм помоли да се вози с него. Преместиха столчето му за кола в пикапа на Оуен и си сложиха коланите.

— Къде е твоята къща? — попита Лиъм.

— Надолу по пътя — или напряко през гората, ако вървиш пеша.

— Може ли да я видя?

— О. Разбира се, защо не.

Нямаше да се отклонят много. Оуен направи завой, после мина по алеята към дома си.

Беше закачил няколко светещи гирлянди, имаше елхичка пред един от прозорците на фасадата — всички светлинки бяха с таймер, така че сега примигваха в декемврийския сумрак.

— Нашата е по-голяма — отбеляза Лиъм.

— Да, сигурно. Вие сте повече хора.

— Ти самичък ли живееш тук?

— Да.

— Защо?

— Защото… това е моята къща.

— Но няма с кого да си играеш.

Не беше помислял за това.

— Май имаш право, но пък Райдър живее ей там, съвсем наблизо, а когато вашата къща бъде завършена, и вие всички ще сте ето там.

— Мога ли да идвам да си играя в твоята къща?

— Разбира се. — И за това не се бе замислял, но какво пък, можеше да е забавно. — Да.

— Добре.

Оуен направи обратен завой и потегли към главния път.

— Ще си взема куче.

— Кучетата са страхотни. — Лиъм закима мъдро. — Можеш да си играеш с тях, но трябва да ги храниш и да ги учиш да сядат. Те пазят от лоши хора. Един лош човек влезе в нашата къща, но кучетата бяха съвсем малки.

Оуен се зачуди как да отговори на това. Не беше сигурен какво точно знаеха хлапетата за Сам Фриймънт.

— Имате добри кучета.

— Сега са по-големи, но още са кутрета. Но ще пазят от лоши хора, когато пораснат. Онзи лош човек дойде и изплаши мама.

— Знам. Но тя е добре, а лошият човек е в затвора.

— Бекет дойде и го спря. И ти и Райдър също дойдохте.

— Така беше. — Щом Лиъм имаше нужда да говори за това, явно нещо го тормозеше, реши Оуен. — Няма за какво да се притесняваш, Лиъм. Ние ще ви пазим.

— Защото Бекет и мама ще се женят.

— Заради това, да, но и просто така.

— Ако лошият човек пак се опита да влезе у дома, а Бекет го няма, тогава аз и Хари ще се хвърлим срещу него, докато Мърфи се обажда на полицията, а после на Бекет. Говорили сме за това. Упражнявахме се.

— Много умно.

— А когато кучетата станат големи, ако пак се опита да влезе, тогава ще го захапят. — Лиъм погледна крадешком към Оуен. — По тъпия задник.

Оуен се засмя гръмко и леко перна момчето по главата.

— Адски си прав.

След вечеря, когато Клеър помъкна момчетата на горния етаж, за да се изкъпят, Оуен предаде разговора им на Бекет.

— Щели да го захапят по тъпия задник. Хлапето има дар слово. Двамата с Клеър поговорихме с тях след случилото се. Постарахме се да не ги плашим, но не скрихме почти нищо. Но все пак бяха чули разни приказки в училище. Затова Хари свикал „военен съвет“ и се обърнаха към мен.

— Да не забъркваме жените в това?

Бекет вдигна поглед към стълбището.

— Може и да не е много правилно от гледна точка на равноправието или изобщо на правото, но ми се струва уместно в случая. Те трябва да знаят, че са в безопасност и че им имам доверие, че могат да защитят майка си.

— И ние щяхме да направим същото.

— Да, щяхме. И като стана дума, успях да споделя с Клеър за ситуацията, докато се прибирахме. Ако усилиш радиото до едно ниво, а снижиш глас малко повече, може да водиш почти нормален разговор, който да не се чува от задните седалки. Освен това използвахме доста кодирани фрази.

— Какво каза тя?

— Какво очакваш. Че мама има право на личен живот. Че е много жизнена, а Уили Би е добър човек. Все от този род. Знам, че има право, но все пак.

— Нали не е видяла своята майка и Уили Би почти голи в кухнята.

Бекет въздъхна и затвори очи.

— Много ти благодаря за тази нова картинка, която ще прибавя към растящата си колекция.

— Можем да почнем да си ги разменяме — като картички с лицата на спортисти.

Това предизвика поклащане на глава и усмивка.

— Колкото до предишната тема… Когато говорех с Клеър за това, тя сякаш не бе изненадана.

— Какво искаш да кажеш? — Оуен остави настрани бирата, която бе решил да пийне след вечеря. — Мислиш ли, че вече е знаела?

— Или е знаела, или по-скоро е заради вродения им женски радар. Стане ли въпрос за нещо такова… Направо са като прилепи. Както и да е, щях да я питам, но тогава Хари и Мърфи почнаха да вдигат врява и това сложи край на нормалния разговор.

Мисълта го накара да се замисли.

— Щом Клеър е знаела, значи, Ейвъри… Мамка му.

— Може да е бил женският радар.

— И Ейвъри е жена. Има такъв радар. И тя е същият прилеп като останалите. Освен това говорим за нейния баща, който опипва майка ни.

— Престани. Спри. — Бекет закри ушите си с длани.

— Ако е знаела, трябваше да ми каже. — След като идеята заседна в главата му, пусна дълбоки корени. — Аз щях да й кажа.

— Сега знаем. И явно ще трябва да свикнем с това.

Оуен понечи да отвърне нещо, но Хари притича при тях, чистичък след банята и в пижама на Ексмен, след което мигновено обяви началото на турнир по видеоигри.

Хванат натясно, Оуен им отдели час. Обичаше децата, харесваше видеоигрите, но просто не можеше да се отърси от представата, че Ейвъри е била наясно с положението и не му е казала.

Предъвкваше мисълта през целия път към дома си, после остана в пикапа да помисли още. След което направи обратен завой и се върна в града. Влезе във „Веста“ през задния вход.

— Здрасти, Оуен! — Франи стоеше зад плота и режеше голяма пица. — Какво да бъде за теб?

— Ейвъри тук ли е?

— Тъкмо я изпусна. Излезе да занесе няколко доставки по домовете. Тази вечер имаме повече доставки, отколкото клиенти в заведението. Аз ще затворя, така че тя ще се качи направо в апартамента си, когато се върне. Мога да й се обадя, ако е нещо важно.

— Не. Нищо важно. Ще я видя после. Как си ти?

— Вече съм добре. Наистина ли ще отворите хотела другия месец?

— Да.

— Ще кажа на всички.

— Непременно. Довиждане, Франи.

Излезе от задната врата и след кратък размисъл тръгна нагоре по стълбите, вместо надолу.

Тя все трябваше да се прибере по някое време.

Замисли се над факта, че има ключове, нали все пак беше собственик на сградата. Но това означаваше да премине границата.

Вместо това седна на пода пред вратата на апартамента й и извади телефона си. Зае се да убива времето в четене и отговаряне на писма в електронната поща.

Погледна колко е часът и се зачуди къде ли е отишла на доставка. В Португалия може би?

Щеше му се да беше помолил Франи за едно кафе. Опита се да се разсее, като поиграе на „Ядосаните птички“^[1].

Затвори очи само да си почине за минутка и тогава безсънната нощ си каза думата. Заспа на пода, стиснал в ръка верния си телефон.