Нора Робъртс
Последният любим (4)

Четвърта глава

Студът скова зимата в задушаваща желязна прегръдка. Под ясното синьо небе всеки полъх бе режещ. Оуен забеляза, че нов скреж бе заледил бетонните плочи на вътрешния двор, докато слизаше по външното стълбище, следван от Бекет и Райдър.

— Не ми се слуша за никакви промени, вдъхновени хрумвания или вероятности — измърмори Райдър.

— Нека само хвърлим едно око тук. — Бекет ги поведе към „Джейн и Рочестър“.

— Страшно много кашони са останали. — Райдър напъха ръце в джобовете си. — Изглежда, че мама е купила достатъчно лампи, за да освети половината град.

— Най-добре да свалим някои неща за „Ник и Нора“ на връщане. — Оуен посочи към съответния ъгъл. — Какъв е проблемът тук, Бек?

— Не знам дали има такъв, но това е горе-долу единственото усамотено кътче в цялата сграда точно сега, а от снощи непрекъснато сме заобиколени от хора — освен това ти хукна от пицарията на Ейвъри, преди да успея да те приклещя. И така, какво, по дяволите, е станало с Елизабет?

— За бога. — Райдър свали шапката си и прокара пръсти в гъстата си тъмнокестенява коса. — Домъкна ни тук, за да си говорим за духове?

— Мърфи е бил в онази стая — напомни му Бекет. — Самичък, вратата към коридора била затворена, а тази към верандата — полуотворена. Едва наскоро навърши шест годинки. Клеър вече не се плаши толкова от Лизи. Ако Лизи не беше написала съобщението си в замъгленото с пара огледало в банята в онази стая — и само бог знае как е успяла да го направи — за да ни предупреди, можеше и да не стигнем навреме, когато Фриймънт нападна Клеър. И все пак Мърфи е само едно малко момче.

— Добре. — Брат му отново си нахлупи шапката. — Да, прав си за това. Но цялата история с този дух е дразнеща.

— Теб и пейка в парка може да те подразни, когато не си в настроение.

— Зависи дали искам да седна, или не.

Бекет само поклати глава.

— Научихме по-голямата част от Мърфи. Хлапето не млъква. Решил да я посети и влязъл вътре. Разказал й за кученцата, за училище. Тя го попитала за семейството му.

— Значи, Мърфи е водил светски разговор с един дух — отбеляза Райдър. — Трябва да има свое шоу по телевизията — „Мърф на гости при духовете“.

— Много смешно — иронично подхвърли Бекет. — Тя излязла навън, но му казала да не я следва, защото на майка му нямало да й хареса. Щяла да се притесни. И му казала още, че обича да стои навън. Че чака Били. Сега, когато хотелът се ремонтира и навсякъде има светлини и хора, смятала, че ще му бъде по-лесно да я намери.

— Кой е Били? — попита Райдър.

— Там е въпросът. Мърфи не е разбрал.

— Защо гледаш мен? — възмути се Оуен. — Не съм бил свидетел на нищо от това. Когато аз отидох, Ейвъри вече беше вътре и бе до Мърфи. Изпратихме го при Клеър, за да не се притеснява за него.

— Да, и той се разприказва за Лизи и как вие с Ейвъри сте там. И аз не можах да отворя вратата. Не помръдваше.

— Значи, си е правила шегичка. — Оуен сви рамене, опитвайки се да си придаде небрежен вид, но се получи рязко движение. — Не е за първи път.

— Няма да е и за последен — подхвърли Райдър.

— Не, не е за първи, нито за последен път — съгласи се Бекет. — Но когато ти отвори вратата отвътре, изглеждаше, сякаш някой здравата те е фраснал с тъп предмет по главата. Искам да знам какво се е случило между момента, в който сте изпратили Мърфи горе, и онзи, в който отвори вратата.

— Нищо особено.

— Глупости. — Райдър изсумтя. — Изобщо не те бива да лъжеш. И ако не е било нищо особено, защо беше толкова мрачен и замислен във „Веста“? Все едно се бе насадил върху пачи яйца, а после подхвърли нещо за някакви си документи и изчезна. — Широко ухилен, Райдър кимна на Бекет. — Нещо особено е било.

— Изплюй камъчето, Оуен — подкани го Бекет.

— Добре. Добре. Ейвъри ми предаде какво й беше казал Мърфи. Беше много развълнувана и замечтана. Заради историята с духа и чакането на Били. Все едно е извадена от някой телевизионен сериал. Романтична любов, която не е подвластна на смъртта и тем подобни. Знаете каква е Ейвъри, когато подхване някоя тема.

— Не съвсем. — Райдър вдигна рамене. — Никога не съм имал романтичен разговор на тема „вечната любов“ с нея. А ти? — обърна се той към Бекет.

— Доколкото си спомням, не. Но пък именно Оуен беше първото й гадже.

— Престанете. — Едновременно притеснен и ядосан, Оуен пристъпи от крака на крак. — Тогава тя беше на пет или шест. На колкото е Мърфи. Боже.

— Казваше, че ще се омъжи за теб — напомни му Бекет, който също едва сдържаше смеха си заедно с Райдър. — И ще имате три кучета, две котки и пет бебета. Или беше три бебета и пет кучета.

— Ти й даде пръстен, братле.

Притиснат в ъгъла, Оуен се озъби на братята си.

— Беше от автомат за пластмасови играчки. Само си играехме. И аз бях дете, за бога.

— Целуна я по устните — спомни си Бекет.

— Просто се случи! Онзи твой ухаещ на орлови нокти и раздразнителен дух бутна и отвори вратата на верандата, докато Ейвъри се облягаше на нея. Докато се усетя, тя вече ме прегръщаше и…

С вдигнати вежди Бекет леко наклони глава, докато изучаваше лицето на Оуен.

— Говорех за времето, когато беше на пет години.

— О!

— Но гледай да ни осведомиш за настоящето — настоя Райдър. — Целунал си малката червенокоса фурия?

— Просто се случи — повтори той. — Вратата я бутна към мен.

— Да, щом някоя жена се спъне, и аз й се нахвърлям да я целувам.

— Я се разкарай — ядоса се на Райдър Оуен.

— Явно е била страхотна случайна целувка — замислено отрони Бекет. — Съдейки по вида ти, когато отключи вратата.

— Не съм отключвал вратата, защото не беше заключена. Тя го направи.

— Червенокоска ли?

— Не, не Ейвъри. Елизабет. После се засмя.

— Ейвъри?

— Не! — Оуен бе готов да заскубе косите си, докато крачеше между кашоните. — Елизабет. След като Ейвъри се ядоса и си тръгна, я чух да се смее.

— Ейвъри се е ядосала, защото си я целунал? — попита Бекет.

— Не. Може би. Откъде, по дяволите, да знам какво може да ядоса една жена? — Раздразнението го разтърсваше на талази. — Никой не знае, защото може да бъде всяко проклето нещо. Това е неразгадана мистерия. А на другия ден същото нещо си е съвсем наред и вече е нещо друго. Никой мъж не знае — мрачно заключи Оуен.

— Не е далеч от истината — отбеляза Райдър. — Добре. Задръж малко. — Той пъхна палци в джобовете си. — Тя отвърна ли на целувката ти? Мъжете разбират това, братле.

— Да, отвърна.

— Инстинктивно или сякаш те предизвиква?

— Участваше активно — измърмори Оуен. — Не беше някаква си приятелска целувка.

— С език?

— Господи, Рай.

— Не си единственият, който държи на детайлите. — Райдър кимна на Бекет. — Определено е била с език.

— Нали казах вече, че участваше активно? После Бек задумка по вратата и всичко беше някак сюрреалистично. Тя не искаше да се чувстваме странно, нали се сещаш? Затова казах „добре“. Каза, че щяла да иде да помогне на Дейв, и аз повторих „добре“.

— Ти си идиот. — Райдър съчувствено поклати глава. — Би трябвало ти да си умникът. Ти си умникът, Бекет е добрият, а аз съм красивият брат. А ти явно си идиот. Сега прецака всички ни, човече.

— Защо? Защо да съм идиот?

Бекет вдигна длан.

— Остави на мен. Целувал си се с тази жена, докато си останал без дъх, и ако информацията ти е вярна, и тя е била също толкова увлечена. А после единственото, което си могъл да кажеш, когато тя очевидно се е опитвала да разбере какво се случва, е било „добре“? Наистина си идиот.

— Тя не искаше да е неловко. Опитвах се да не го превърна в такова.

— Значи, някаква мъртва жена я бутва към теб и ти се озоваваш преплел език със старо гадже, докато духът залоства вратата? Това си е дяволски странно — заключи Райдър.

— Тя не ми е старо гадже. Беше на пет!

Вече съвсем дружелюбно, Райдър сложи ръка върху рамото на брат си.

— Жените никога не забравят. Не бива да чакаш да стане по-странно, отколкото е сега, трябва да поговориш с нея. Горкичкият.

— Ейвъри е била права — замислено отрони Бекет. — Лизи е романтичка. Първият път, когато целунах Клеър, беше в тази сграда — и то след като, според мен, Лизи ни подтикна към това. Поне отчасти.

— Тогава ти говори с нея! — подкани го Оуен. — Кажи й да стои настрани.

— Явно целувката с Червенокоска е изпържила част от мозъчните ти клетки — отсече Райдър. — Можеш да кажеш на една жена какво да направи и ако правилно си изиграеш картите, има вероятност, някаква вероятност, тя все някога да го направи или поне нещо подобно. Това се отнася за всяка жива жена. Колкото до мъртва, предполагам, че шансовете клонят към нулата.

— По дяволите.

— По-добре поговори с Ейвъри — посъветва го Бекет. — И го направи по-скоро, гледай да не оплескаш нещата.

— По дяволите.

— Е, след като проведохме този задушевен разговор, дами, да се връщаме на работа. — Райдър отиде до вратата и рязко я отвори. — Имаме хотел за ремонтиране.

 

 

Не би могъл да я избегне — не че би искал. Не точно. Но не можеше, не и покрай всички довършителни работи с мебелирането, почистването и почивките за хранене. По принцип се виждаше с Ейвъри поне веднъж седмично. Откакто бяха започнали ремонта на хотела, се виждаха почти ежедневно. А сега, когато бяха на финалната права, пътищата им се пресичаха по няколко пъти на ден.

Но — тъй като все пак не беше идиот — съзнаваше, че никой от тези случаи не включваше усамотението, изискващо се за разговора, който трябваше да проведат.

Дори и да успееше да намери кътче, където да не минават поне няколко души наведнъж, все се намираше кой да го прекъсне на всеки десетина минути.

Затова реши да действа според единствения удачен в случая метод. Държеше се, сякаш нищо не се е случило. Разговаряше с нея, носеше й кашони, поръчваше храна от ресторанта й, както си беше обичайно, в продължение на следващите няколко дни.

Тъй като и тя се държеше по съвсем същия начин, той реши, че проблемът е решен.

Като последна задача за деня — и с малко повече късмет за цялата седмица, помисли си той — Оуен понесе кашона с електрически крушки към „Ник и Нора“. Възнамеряваше да мине поред през всички обзаведени стаи, да сглоби лампите, да сложи подходящите крушки.

Поколеба се само за миг, когато забеляза Ейвъри да окачва стъклените висулки на една настолна лампа.

Тя го погледна за миг.

— Имаше нужда от допълнително сглобяване — обади се тя.

— Изглежда ми добре.

— Окачвам ги по свой начин. Харесва ми повече, отколкото показаното в схемата. Джъстин каза, че и на нея така й харесва повече.

— Съгласен съм. — Забеляза, че нощните лампи с основи от няколко стъклени сфери една върху друга вече са сглобени до таблата на леглото.

— Тази вечер съм Момичето с лампите — подхвърли тя.

Той понечи да се пошегува, че той пък е Момчето с крушките, но размисли.

По дяволите. Наистина беше неловко.

— Аз нося крушките, така че да бъде светлина. — Извади една крушка от кашона. — Виж, Ейвъри…

— Вижте! — Хоуп се втурна вътре, все още облечена с палто и с шал. — Не е ли страхотна?

Носеше малка статуя на мъж и жена в стил Деко.

— Страхотна е! Това са Ник и Нора Чарлс. — Ейвъри се завъртя, за да я види по-добре.

— Невероятните хора от магазина на Баст ни я дадоха.

— О. Сега още повече ми харесва.

— Просто идеално! — След мигновено озъртане наоколо, Хоуп я постави върху резбования капак, който Оуен бе направил над радиатора в стаята. — Перфектно! Много ми харесва тази настолна лампа. Мека светлина и много блясък и стил. О, когато приключиш тук, Ейвъри, би могла да ни помогнеш с мнението си относно „Джейн и Рочестър“. Оуен, опитваме се да решим къде да сложим плетените на една кука салфетки на баба ти, които майка ти вече е поставила в рамки. Толкова са красиви. Тя е била истински майстор.

— Ако имаше достатъчно прежда, би могла да изплете и копие на Тадж Махал.

— Вярвам ти. Спрели сме се на две подходящи места. Трябва ни още едно мнение, Ейвъри.

— Ще имате моето. Това е последната висулка. Слава богу. — Отстъпи крачка назад и кимна. — Отлично.

— Хайде тогава. Трябва да решим това и приключваме за тази вечер.

— Хубаво, защото трябва да изтичам отсреща и да се погрижа за някои неща.

— След това ела в моя апартамент — покани я Хоуп. — Родителите на Клеър са взели децата на гости, а Бекет има служебна вечеря с клиент. Ще пийнем малко вино, аз ще сготвя нещо.

— Става. Само още две минутки.

Хоуп излезе, а Ейвъри се наведе да събере опаковките от лампата.

— Още по-хубави са, като светнат — отбеляза тя, когато Оуен тества лампите.

— Да. Е, Ейвъри… помежду ни всичко е съвсем добре, нали?

След напрегнат миг тишина тя го погледна в очите.

— Пак тази думичка.

— Стига, Ейвъри.

Все още приклекнала, тя го изгледа вторачено и продължително изпод вдигнатите си вежди.

— Аз съм добре. Ти добре ли си?

— Да, само…

— Явно сме добре. Това не беше първата ми целувка, Оуен.

— Не, но…

— Дори не беше първата ми с теб.

Той премести кашона с крушките на другия си хълбок.

— Това беше…

— Така че няма проблем.

— Няма проблем — съгласи се той, но усещаше нещо съвсем различно. — Аз ще взема тези неща. И без това имаме да изнасяме куп боклуци.

— Става. — Тя тръгна да излиза. — О, и ако имаш време, би могъл да окачиш огледалото, онова с лъчите и многото огледалца по тях. Хоуп е отбелязала мястото на стената.

— Разбира се.

— Приятен уикенд, ако не те видя.

— Да, и на теб също.

Той се намръщи на картонените опаковки, намръщи се на огледалото и на празната рамка на вратата.

— По дяволите — изруга той и отиде да си вземе бормашината.

 

 

— „Добре ли е всичко?“ — Ейвъри махна ядно с чашата с вино в ръка. — Тъпак.

Сгушена на дивана във всекидневната на Хоуп, Клеър се усмихна на приятелката си.

— Просто не знае как да постъпи.

Тъй като съвсем не бе склонна да го оправдава, Ейвъри само изсумтя.

— Но пък отлично знаеше какво да прави с мен онази вечер.

— Бекет се държеше много сковано и леко стреснато с мен, след като почти се целунахме първия път. Може да е семейна черта на братята Монтгомъри.

— Но след като се целунахте, вече не беше скован.

— Вярно е. — Клеър се усмихна топло. — Съвсем вярно. И все пак, предвид вашата история…

— Глупости на търкалета.

— Каква история? — Хоуп излезе от малката си кухня с табла с плодове и сирене. — Още не съм имала възможността да науча всички подробности. Побутвания от призраци, страстна целувка, неловко държание от страна на Оуен в последствие.

— Това обобщава случката.

— Каква е историята? Има ли нещо, освен това, че се познавате открай време? Клеър и Бекет са се познавали години наред, преди да станат двойка.

— Аз бях с Клинт — напомни й Клеър. — Двамата бяхме гаджета от самото начало, така че нямам общи спомени с Бекет, освен като случаен познат.

— А ти си имала нещо повече с Оуен? — подтикна я Хоуп. — Какво съм изпуснала?

— Били са сгодени. — Ухилена до уши, Клеър вдигна чашата си към Ейвъри.

— Какво? — Тъмнокафявите очи на Хоуп се разшириха от изненада. — Кога? Защо не съм го знаела? Това е нещо сериозно.

— Бяхме деца. Мисля, че аз бях на пет — почти на шест. Бащите ни бяха много близки, затова често бяхме заедно. Аз си падах по него.

— И затова му е предложила — или по-точно обявила, че ще се оженят, когато пораснат.

— О, колко сладко.

Ейвъри леко омекна и сви рамене.

— Сигурно е било безкрайно притеснително за него. По това време трябва да е бил на около осем години. Но се държа много мило. Беше търпелив — спомни си тя и още повече се размекна. — Увлечението ми по него продължи няколко години.

— Много дълго за тази възраст — изтъкна Хоуп.

— Склонна съм към постоянство. После той почна да се мотае с Кърби Андерсън. — Това беше краят на размекването и сега очите й станаха като камък. — Онази десетгодишна никаквица. Оуен Монтгомъри ми разби сърцето с онази нафукана кукла, която краде чуждите гаджета.

— Би трябвало да спомена заради Хоуп, че същата Кърби Андерсън сега е омъжена, майка на две деца и активен природозащитник и че живее в Арлингтън, Вирджиния.

— Надраснала го е. — Ейвъри сви рамене. — Но склонността й да краде чужди мъже може още да се таи дълбоко в нея. Както и да е, след това се отказах от момчетата, докато не влязох в пубертета.

— Но си простила на Оуен — подкани я да продължи Хоуп.

— Разбира се. Нямах намерение да тъна в скръб. Освен това първото ти гадже не може да е и последно, нали? — След като размаха ръка, тя си отряза парче гауда и отхапа голям залък. — Особено ако се държи като задник.

— Не бъди прекалено сурова с него. — Клеър се пресегна и потупа ръката на приятелката си. — Сигурно е объркан, не знае как да се държи. Знаеш, че означаваш много за него. За всички тях.

— Да, да. — Но въздъхна тежко. — Беше страшно готина целувка. Научил е доста, откакто беше на осем — или аз съм научила. Всъщност важи и за двамата. Нямам нищо против пак да го целуна.

— Така ли? — Хоуп проточи възклицанието си, докато гризваше резенче ябълка.

— Разбира се. На глупачка ли ти приличам? Той се целува страхотно — както вече ми е известно. И е много хубав.

— Би ли спала с него? — зачуди се Хоуп.

— Хмм. — Ейвъри се замисли и междувременно се пресегна да си вземе от леко стипчивото зелено грозде. — В момента и двамата сме необвързани, възрастни хора. Може би. Да, може би, стига и двамата да сме наясно какво правим. На Оуен може да се има доверие. Това е много важно — да знаеш, че си с някого, на когото можеш да се довериш. — Тя захапа гроздето, ухили се. — И който е много хубав.

— Като слушам всичко това, много се радвам, че съм извън играта. — Доволна от себе си, Хоуп се отпусна на стола си с чаша вино в ръка.

— Няма да е задълго. — Ейвъри поклати глава. — Ти си прелестна, умна, интересна — и от плът и кръв.

— Точно сега не се интересувам от мъже. Не само заради Джонатан. Всъщност сега, като се замисля, съвсем не е заради онзи нещастник. В момента искам да се посветя изцяло на хотела, на това да бъда най-добрият управител на света и да поддържам това красиво място в перфектен вид. Мъже, срещи, секс? Просто не са в графика ми на този етап.

— Внимавай — предупреди я Клеър. — Нали знаеш какво казват и за най-добрите планове?

— Но аз съм много добра в планирането.

 

 

Оуен не спа добре, което беше крайно дразнещо. Винаги спеше спокойно. Смяташе това за едно от уменията си, също като дърводелството или събирането наум на колони с числа.

Но вместо да заспи като пън, след като бе имал тежък ден, беше се изпотил добре след цял час във фитнеса и след това се бе отпуснал в горещата вана, бе спал на пресекулки.

Беше си обещал да не работи през уикенда, но когато човек е буден още преди изгрев-слънце, какво да прави после цял ден?

Къщата беше подредена. Което бе така по принцип, а сега и заради дългите часове работа покрай хотела през последните няколко седмици се беше прибирал тук, само за да спи. Дори и той не можеше да намери с какво да се захване.

Двамата с Бекет заедно бяха проектирали къщата, която бе само на няколко хвърлея от тази на майка му, от дома на Райдър, както и от къщата на Бекет, която той най-сетне довършваше. Харесваше му да е близо до семейството, но все пак се радваше на усамотението си насред залесения парцел.

Мястото го устройваше и подхождаше на практичната му натура с отворената си кухня и трапезария, които служеха и като гостна и място за развлечения, когато канеше приятели. Отляво имаше перално помещение и килер, който изпълняваше функцията и на сервизно помещение и антре.

Оуен вярваше в многофункционалността дори и по отношение на къщите.

Сега, обут само с широк памучен панталон, той стоеше до стъклените врати на антрето, водещи към широкия и покрит с плочи вътрешен двор, и пиеше кафе, смляно и сварено в модерната и много практична машина, която си бе подарил сам за последния си рожден ден.

Райдър я наричаше Хилда, твърдейки, че нещо толкова лъскаво и сложно, не може да не е от женски пол.

Обикновено тази първа чаша силно кафе му доставяше удоволствие, настройваше го за предстоящия ден. Но точно сега изобщо не му помогна да се отърве от раздразнителността си.

Тя се държеше странно, каза си той, както го бе правил безброй пъти през дългата и неспокойна нощ. Беше казала, че не иска да се чувстват странно, а после именно тя се държеше така. Опитваше се да го накара да се чувства гузен, реши той, макар да нямаше за какво.

Всичко беше много глупаво и трябваше да го забрави. Защото нямаше никакво намерение да си губи съня през още една нощ.

Замисли се за закуска, но не му се приготвяше. Не че имаше нещо против готвенето по принцип. Особено когато ставаше дума за закуска през уикенда и можеше да се натъпче с бекон и яйца, да седне до кухненския плот и да си поиграе с айпада.

Сега не му се занимаваше и с айпада, което просто беше немислимо. Винаги обичаше да ровичка в него.

Значи, щеше да поработи все пак. Щеше да отдели малко време в работилницата на полицата над камината в спалнята на Бекет. Може би дори щеше да я завърши, за да може Бекет да лакира дървото.

Нямаше смисъл да се мотае цял ден вкъщи, след като нямаше да изпита удоволствие от мързелуването. Освен това майка му обикновено ставаше рано, каза си той, докато се качваше по централното стълбище, което беше направил заедно с братята си. Тя щеше да му направи закуска, а сигурно би могъл лекичко да я поразпита — деликатно — за Ейвъри.

Не че би казал на майка си цялата история — беше прекалено… добре де, странно. Но му беше ясно, че никой не можеше да разгадае по-добре другите от Джъстин Монтгомъри.

Влезе в спалнята си, включи малката газова камина, вградена в стената, с цвят на мока, после занесе кафето си в банята. След като се изкъпа и обръсна, облече работни дрехи и си обу здрави ботуши с метални носове.

Оправи си леглото — изпъна чаршафите, застла бялата пухкава покривка, подреди възглавниците в кафяви калъфки.

Взе телефона от зарядното устройство, закачи го на колана си, взе си джобния нож, малко дребни, както и портфейла от таблата на скрина. Извади чиста триъгълна кърпа от чекмеджето.

Остана неподвижен за миг, намръщен незнайно защо. Прекалено е тихо, осъзна той. Къщата и дворът му бяха точно такива, каквито ги искаше, имаше много работа, която го удовлетворяваше. Но просто беше прекалено тихо.

Време е за куче, каза си той. Крайно време бе сериозно да се замисли да си вземе куче. Може би кръстоска с лабрадор — като на майка му, или вярно улично псе като на Райдър.

Беше си обещал да си вземе куче, но покрай напрегнатата работа с хотела бе отложил това във времето.

По-добре да изчака до пролетта, замисли се сега, докато слизаше по стълбите. По-лесно е да научиш малко кученце на хигиенни навици в топло време. Или пък би могъл да осинови от приюта по-възрастно куче — стига да извади поне малко от късмета, който Рай имаше с Глупчо.

Извади работното си палто от килера, нахлузи на главата си плетена шапка, сложи си ръкавици и грабна ключовете от купата до вратата.

Всеки мъж има нужда от куче, мислеше си той. Именно това липсваше в живота му. Едно добро куче.

Би могъл да се отбие в приюта, след като закуси с майка си и след като поработи известно време в работилницата.

Кимна доволно и се качи в пикапа си. Планът си го биваше, а той много обичаше добрите планове.

Потегли и зави покрай малкия навес, който бе построил, за да приюти джипа и снегорина, които използваше в района, след което пое по главния път. Отново зави, тръгна по алеята към дома на майка си, който се извисяваше на върха на хълма.

Кучетата заскачаха пред колата — Къс, съкратено от Атикъс, стиснал в зъби една от много си сдъвкани до неузнаваемост топки и с дива радост в погледа. Брат му Финч го блъсна с цяло тяло, при което и двете кучета се търколиха и почнаха да се боричкат.

Да, ухили се Оуен, определено му трябваше куче.

Зави по алеята и за миг се учуди, че вижда пикапа на Уили Би, паркиран до колата на майка му.

Беше раничко за посещение, отбеляза Оуен, дори и за бащата на Ейвъри. Но пък Уили Би се отбиваше често, както му бе добре известно, а сега, когато бе един от местните занаятчии, чиито творби се излагаха в магазина за сувенири на майка му, вероятно наминаваше и още по-често да й покаже някое свое ново произведение.

Истински късмет, каза си Оуен, докато паркираше. Вероятно би могъл да изкопчи малко информация или поне нещо, което да му помогне да разбере по-добре Ейвъри, от Уили Би — много деликатно, разбира се.

Спря само колкото да вдигне топката, която Къс умолително бе пуснал пред краката му. Захвърли я надалеч колкото можеше, за да хукнат подире й кучетата, докато той побърза да влезе през задната врата.

Чу музиката още отдалече и поклати глава. Типично за майка му, която никога не бе викала на синовете си да намалят проклетата музика.

Тя винаги бе слушала силно своята музика.

Бутна рязко вратата, долови миризмата на бекон, на кафе. Ухили се и си помисли, че е дошъл точно навреме.

И тогава очите му за малко да изскочат от орбитите.

На печката се пържеше бекон. Майка му стоеше пред тигана.

Както и Уили Би, в целия си ръст от метър и деветдесет, само по бели боксерки и с ръце върху задника на майката на Оуен, докато устните му бяха впити в нейните.