Нора Робъртс
Последният любим (2)

Втора глава

Оуен запаса колана си с инструменти и сравни списъка си със задачи с този на Райдър.

— На третия етаж е пълно с жени — осведоми го Райдър с горчива нотка в гласа.

— Голи ли са?

— Едната е мама.

— Добре, забрави за голотата.

— Мама, Каролий, управителката. Клеър може още да е горе. Човече, истинска напаст са. Все някоя слиза тук и непрекъснато пита нещо. — Райдър грабна бутилката си с безалкохолно от кухненския плот, където бе разгънал чертежите и папките си, след като Хоуп го бе изритала от мястото на бъдещия й офис. — Тъй като именно ти им отвори вратите, ти ще отговаряш на въпросите им. И къде се губиш, по дяволите?

— Пратих ти съобщение. Отидох при Ейвъри, за да проведа няколко телефонни разговора. Инспекторът ще мине да огледа третия етаж, за да разреши обзавеждането му. Ще прегледа и всичко останало, докато е на обекта. Мебелите за горния етаж са доставени, уговорено е да ги донесат сутринта. Слагането на щори на прозорците също е уредено. Ще започнат от горния етаж следобед. Искаш ли да чуеш и останалото?

— Ще ми докараш главоболие.

— Затова аз говоря по телефона. Мога да започна с первазите на втория етаж.

— Третият. — Райдър забоде пръст в гърдите на брат си. — Жените. Твои са, братле.

— Добре, добре.

Искаше да работи, да потъне в ритъма на чука, бормашината и теслата. Мъже. Но излезе отново навън, изруга студа, докато заобикаляше сградата, и изтича нагоре по стълбите.

И се озова в женското царство.

Усети ухание на парфюм и лосион, както и лимоновия аромат на препарата за почистване. Чу женски гласове над данданията, която се носеше от долу. Завари майка си на колене, заета да търка пода в душ-кабината в „Мансардата“.

Беше вдигнала на кок тъмната си коса и бе запретнала ръкавите на раздърпан сив пуловер. Обутите й в джинси задни части се поклащаха плавно в ритъма на мелодията, която звучеше в слушалките й.

Оуен заобиколи стъклената преграда и приклекна. Тя не се стресна, той никога не се бе съмнявал в думите й, че има очи и на гърба си. Джъстин просто вдигна глава, усмихна му се, докато присядаше на пети, и свали слушалките от главата си.

Промълви само:

— Дявол да го вземе.

— Готова ли си за това, мамо?

— Отдавна. Ще го накараме да заблести, макар че бях забравила колко лепкава е мръсотията по строителните обекти. Разделихме се. Каролий е в стаята „Уесли и Лютиче“, а Хоуп се занимава със своя апартамент. Клеър ще ни отдели малко от времето си следобед.

— Тъкмо идвам от „Веста“. Ейвъри чака цял автобус туристи, а Франи е болна. И тя искаше да участва. — Оуен се загледа в кофата със сапунена вода. — Бог знае защо.

— Работата носи удовлетворение посвоему. Огледай се наоколо, Оуен. — Тя намести няколко разхлабени фиби в косата си и се озърна. — Виж какво направихте тук ти и братята ти.

— Какво направихме заедно с майка си — поправи я той и отново я накара да се усмихне.

— Много си прав за това. След като си тук, извади лавиците от онзи кашон. Едната трябва да се сложи тук, а другата — ето там.

Посочи с ръка.

— Тук има лавици?

— Ще има, когато ги монтираш. После може да хванеш някой от работниците да ти помогне и да сложите огледалото в спалнята. Когато си готов, ще ти покажа къде го искам.

— Почакай, дай да си запиша.

— Само сложи малките лавици, аз ще ти напомня за останалото.

Все пак му се удаде случай да използва инструментите си. Може би не точно както обичаше — със списъка, в който задачите бяха подредени по важност и можеше да ги отмята една по една — но все пак поработи с инструментите.

След като монтира декоративните лавици, повика един от работниците и заедно качиха горе голямото стенно огледало с пищна позлатена рамка.

Джъстин стоеше с ръце на кръста и ги направляваше в позиционирането му с реплики като „малко по-вляво, малко по-нагоре — не, надолу“. Оуен отбеляза мястото, отмери, проби дупка с бормашината, докато тя се зае отново с търкането на пода.

— Готово е — извика той.

— Само секунда.

Чу бълбукането на водата, когато майка му изсипа кофата. Когато излезе от банята, тя отново сложи ръце на кръста си.

— Страхотно!

Отиде при него и застана така, че и двамата да се оглеждат едновременно. Усмихна се широко и го прегърна през кръста.

— Идеално е. Благодаря ти, Оуен. Защо не идеш да видиш как се справя Хоуп? Тя знае какво трябва да се качи горе. Аз трябва да почистя още няколко декара плочки.

— Мога да наема фирма за почистване.

Тя поклати глава.

— Това е работа за семейството.

Явно Хоуп Бомон беше от семейството. Двете с майка му се бяха харесали взаимно, напомни си Оуен, докато пресичаше коридора. От самото начало.

Бившата кралица на красотата стоеше на малка табуретка в кухничката на апартамента и лъскаше вратичките на шкафовете. Беше вързала кърпа върху тъмната си коса, а от задния джоб на изцапаните й с бяла боя джинси, които бяха почти напълно протрити на дясното коляно, висеше стар парцал.

Тя се обърна към него и издиша шумно, при което кичурите на бретона й се разлюляха.

— Не изглеждаше чак толкова мръсно.

— Строителният прахоляк прониква навсякъде.

Зачуди се дали да й каже, че ще трябва да го почиства и бърше дни наред. Може би дори седмици.

И сама щеше да разбере, реши той.

— Напредвате — каза вместо това.

— Така е. — Седна за миг на табуретката, взе бутилка вода от плота и отви капачката. — Наистина ли утре ще имаме мебели тук горе?

— Изглежда ми готово.

Тя пийна глътка вода, усмихна се.

Имаше плътен глас, който подхождаше на съблазнителната й фигура, на големите тъмни очи и пухкавите красиви устни.

Оуен си каза, че не е никак зле да имат красавица за управител на хотела, но по-важното и много по-съществено за него бе, че нейните организационни способности и ефективност бяха равни на неговите.

— Ако имаш свободна минутка, мама каза, че има разни неща, които би искала да сложим на втория етаж.

— И на първия, ако успеем да отделим време. Колкото повече кашони разопаковаме, толкова по-лесно ще е за почистване, както и по-удобно при доставката на мебелите.

— Имаш право. — Тази жена говореше на неговия език, отбеляза мислено Оуен. — На твое разположение съм. Трябва ли да се направи нещо тук?

— Имам няколко лавици, които трябва да се окачат.

Е, какво пък, каза си той. Явно това бе Денят на лавиците.

— Аз ще ги монтирам.

— Би било чудесно. В другия апартамент са. Мога да ги донеса по-късно.

— Ще изпратя някого да ги донесе.

— Добре, стига да имаш свободен работник. Но можем първо да се заемем с нещата, които вече са на обекта. Имаме всичко, което Джъстин иска да окачим в „Джейн и Рочестър“.

Неговият език, помисли си той отново.

— Искаш ли палто? — попита я той, когато тя стана от табуретката.

— Няма нужда. Ще побързаме. — Но смъкна ръкавите на пуловера надолу към китките си. — Говорих с Ейвъри сутринта — продължи тя, докато вървяха към задната част на сградата. — Доста е натоварена, след като много от служителите й не са във форма. Надявах се да се отбия и да й помогна довечера, но изглежда, ще останем тук до късно.

Когато излязоха навън, тя побърза да притисне с ръка кърпата на главата си, преди вятърът да я отнесе.

— Обзалагам се, че в тоя студ ще е затрупана с поръчки за вкъщи. Кой би искал да излиза в такова време?

Вмъкна се в стаята „Джейн и Рочестър“ и потърка ръце.

— Е, можем да започнем с „Уесли и Лютиче“. Или след като вече сме тук, да се движим отзад напред на втория етаж. Да започнем оттук с лавиците в банята и огледалото. — Чукна леко по грижливо надписаните кашони. — Огледало за банята.

Изреди му принадлежностите за всяка стая, като стигна чак до първия етаж.

— Това ще ми отнеме известно време. Да спестим малко разтакаване и да започнем от където сме.

— Добре. Ще ти покажа кое къде трябва да се сложи и после те оставям на мира. Можеш да пратиш някого да ме повика, ако имаш въпроси.

Извади сгъваемо ножче от джоба си и сряза допълнителната лепенка на кашона.

— Харесвам жените, които си носят собствен нож.

— Попълних куфарчето си с инструменти, след като се преместих тук. За малко да си купя и собствен пневматичен чук, но осъзнах, че това вече е прекалено. — Извади от кашона две извити медни лавици. — Затова компенсирах с допълнителни офис материали. Как да не се възползваш от новите папки и цветни лепящи се листчета?

— На мен ли го казваш?

Бъбреха си приятелски, докато тя определяше височината и разстоянието, а той мереше, отбелязваше и пробиваше дупки.

— Идеално е. Виж само как старото злато на рамката на огледалото изпъква върху плочките, а медната вана си подхожда с медните лавици. Почакай само Джъстин да го види. — Завъртя се и отново се отправи към спалнята. — Нямам търпение да наглася тази стая. Всичките. С камината и онова страхотно легло, което ще сложим тук, мисля, че това ще бъде една от най-търсените ни стаи.

Извади от джоба си бележник, отметна няколко точки, отбеляза си нещо.

— Хубаво е да има и някой от моя отбор, за разнообразие.

— Воденето на записки спестява време в дългосрочен план.

— Отново ще повторя, на мен ли го казваш.

Заедно събраха кашоните и ги изнесоха през вратата на верандата.

Хоуп се запъти към стаята „Ив и Рурк“ и за малко да се блъсне челно в Райдър.

— Мама иска да монтирам полилея. Къде е той, по дяволите?

— Нося го — обади се Оуен.

— Тогава ти го сложи.

— Така смятам да направя. Хоуп има някои неща в апартамента си, които й трябват за жилището й тук. Защо не отскочиш да ги донесеш?

— Аз мога да ги взема по-късно — подхвана Хоуп.

— Какви неща? Къде са?

— Лавици, стенни лавици. За банята и всекидневната. В надписани кашони в склада са. Във втората спалня — поправи се тя. — Използвам я за склад.

— Ще се погрижа.

— Ще ти трябва ключ — обади се тя, когато той тръгна да се отдалечава. Бръкна в предния си джоб и му го подаде.

Той го напъха в своя.

— В тези кашони ли са и онези закачалки с куки за вратите?

— Някои от тях — отвърна Оуен.

— Ами, закачи ги тогава, за бога. Не искам да чуя и думичка повече за тях. Къде е онази за стаята за хора със специални нужди?

Тъй като ръцете започнаха да я болят, Хоуп остави кашоните на пода.

— В „Джейн и Рочестър“, до стената, която гледа към църквата, в кашон, надлежно надписан „М и П, закачалка за дрехи“. Ако отиваш да я вземеш, най-добре свали долу и двата кашона в съседство, които са надписани „М и П, лавици за баня“. Но не ги монтирай, освен ако аз не съм там или майка ти. И ни трябва малка ъглова лавица до мивката в онази стая.

Тя извади бележника си и го прелисти.

— Това са размерите, как да изглежда горе-долу.

Райдър присви очи и погледна скицата, после и нея.

— Защо?

— Защото заради разпоредбите и изискванията за разположението в стаята за хора със специални нужди нямаме свободен рафт за нещо толкова елементарно като четка за зъби. Така ще имаме.

— Дай ми проклетата скица.

Хоуп откъсна страницата.

— Сигурно Оуен или Бекет, или някой от работниците може да се погрижи за това, ако ти си прекалено зает.

Той само натъпка листа в джоба си и се отдалечи.

— Сигурен ли си, че ти е роден брат? — измърмори Хоуп.

— Напълно. Малко е стресиран заради довършителните работи тук, за да спазим крайния срок, с надзираването на строежа на къщата на Бек, както и с приключването на проекта за пекарната в съседната сграда.

— Доста ангажименти — призна Хоуп. — Ти защо не си стресиран? Същите неща са и на твоята глава.

— Предполагам, че сме в различна категория. Аз не съм началник на обекта. Само преговарям за всичко. — Остави кашона на пода в банята.

Замислена, Хоуп разопакова малката стъклена лавица.

— Нещо съвсем дребно, детайл, който никой не забелязва в действителност.

— Освен ако не липсва.

— Като място, където да си оставиш четката за зъби. — Усмихна се и леко потупа стената. — Точно тук. Ако нямаш нужда от мен, ще се кача горе, докато ти потрябвам.

Пътьом се отби в „Уесли и Лютиче“ и завари Каролий да бърше пода в спалнята.

— Каролий, банята изглежда страхотно. Направо блести.

Сестрата на Джъстин със зачервени от усилията страни отметна русата си коса.

— Кълна се, че от години не съм търкала толкова здраво. Но си струва. Все си мисля, че ще работя тук! Ще идвам в тази стая непрекъснато. Трябвам ли ти за нещо, шефе?

Хоуп се засмя.

— Изпреварваш ме. Прекъснах за малко, за да покажа на Оуен къде да монтира лавиците и разни други неща. Ще се отбия да видя докъде е стигнала Джъстин и после ще бъда в апартамента си. В апартамента на управителя. О, за малко да забравя. Ако ти остане малко време в следващите няколко дни, искам още веднъж да прегледаме заедно програмата за резервации. Защото скоро ще почнем да правим такива.

— О, боже. — Каролий тържествуващо размаха ръце във въздуха. — О, боже, о, боже.

И тя се чувстваше по същия начин, каза си Хоуп, докато бързаше да се върне вътре. Не беше се вълнувала толкова за работата си, откакто бе започнала в хотел „Уикъм“ в Джорджтаун. И това сравнение не бе удачно, напомни си тя, като се има предвид как бе свършило всичко.

Но пък фиаското с Джонатан Уикъм и решението й да си подаде оставка като управител й бяха отворили вратите към хотела в Бунсборо.

Красива сграда, отлично разположена в очарователно градче, с двете й най-добри приятелки наблизо. Не, никога досега не се бе вълнувала толкова много от работата си.

Надникна в „Мансардата“ и видя Джъстин, седнала на широкия перваз на прозореца в салона, загледана към главната улица.

— Правя си малка почивка — обади се Джъстин. — Тази баня е огромна, за което съм си виновна само аз.

— Аз ще я довърша.

— Готова е, но мисля, че ще е добре да я излъскаме още веднъж преди голямото парти за откриването. Седях си тук и си мислех как изглеждаше това място, когато за първи път домъкнах момчетата да го разгледат. Мили боже. И си мислех също колко доволен щеше да е Томи. И вероятно малко ядосан, че не е имал възможността сам да закове няколко пирона.

— Научил е синовете си как да ги коват, така че и той има голяма заслуга в изграждането на всичко това.

Погледът на Джъстин омекна.

— Много мило казано. И съвсем на място. — Протегна ръка и леко придърпа Хоуп към себе си. — Иска ми се да завали сняг. Искам да видя как изглежда хотелът, покрит със сняг, после през пролетта и лятото, и през есента. Искам да видя как блести във всеки сезон.

— Ще го поддържам в идеална форма заради теб.

— Знам. Ще бъдеш щастлива тук, Хоуп. Искам да си щастлива и всички, които ще отсядат тук, да са щастливи.

— Аз вече съм.

 

 

Беше много по-щастлива, отколкото се бе чувствала от много време, замисли се Хоуп, когато отново се зае да търка кухненските си шкафове. Имаше възможност да върши добра работа за добри хора.

Леко наклони глава и се загледа в шкафовете. И за да се възнагради за това, щеше да се отбие в магазина за сувенири и да си вземе онези разкошни купи, на които бе хвърлила око. Малък личен подарък за новия дом.

Райдър домъкна няколко кашона.

— Защо жените толкова харесват лавици? — попита той. — Колко линейни метра равна повърхност може да използва човек?

— Зависи — хладно отбеляза тя, — колко неща иска да изложи на показ този човек.

— Само събират прах.

— За някои само събират прах, а за други са спомени и израз на личен стил.

— Къде, по дяволите, искаш да имаш равна повърхност за твоите спомени и личен стил? Нямам цял ден за губене.

— Просто ги остави. Ще се оправя с тях по-късно.

— Чудесно.

Остави ги на пода и се обърна.

Майка му стоеше на вратата, скръстила ръце, и го гледаше с онзи поглед, от който раменете му увисваха, а коленете му все още леко се подкосяваха.

— Извинявам се от името на сина си, Хоуп. Явно е изгубил някъде добрите си маниери.

— Няма нищо. Райдър е зает. Всички сме заети днес.

— Заетостта не е извинение за ничия грубост. Нали така, Райдър?

— Не, мамо. С удоволствие ще окача лавиците ти — обърна се той към Хоуп, — стига да ми покажеш къде.

— Така е по-добре. — Джъстин го изгледа смразяващо за последен път и се върна в отсрещния апартамент.

— Е? — обади се нетърпеливо Райдър. — Къде да ги сложа?

— Мястото, което ми хрумва в този момент, съвсем не е на стената.

Усмивката му бе внезапна и широка и я изненада.

— Какво ще кажеш да измислиш друго място?

— Просто ги остави, където са, а ти… — тя му посочи вратата.

Той я огледа преценяващо и само затъкна палци в колана си с инструменти.

— Не се страхувам от теб, но от нея — да. Ако не закача тези неща, ще ми излезе през носа. Така че няма да си тръгна, докато не избереш място за монтирането им.

— Вече е отбелязано.

— Какво е отбелязано?

— Премерих лавиците, премерих стените. Отбелязала съм къде да се монтират. — Тя махна с ръка към пространството между прозорците на фасадата, после и към банята. — Мисля, че можеш да се оправиш и сам.

Хоуп захвърли парцала, с който лъскаше, и се изнесе. Щеше да помогне на Оуен, докато сърдитият му брат приключеше.

 

 

Ейвъри следеше изкъсо какво се случва от другата страна на улицата, като си разменяше съобщения с приятелките си, както и благодарение на едно кратко посещение от страна на Клеър. Автобусът с туристи си бе заминал и тълпата бе оредяла, така че си позволи кратка почивка в задния салон, за да хапне набързо малко спагети.

Засега машините за видеоигри бяха тихи. Пресметна, че разполагаше с около час-два, преди хлапетата да се домъкнат след училище и да започнат да вдигат врява.

Но пък стотинките се трупаха, напомни си тя.

— Много ми се искаше да се отбия поне за минутка, да видя всичко. — Надигна бутилката си с безалкохолно. Енергия, каза си тя. Нуждаеше се от допълнителни запаси, за да издържи до затварянето на заведението. — Хоуп ми изпрати няколко снимки от телефона си.

— И аз не можах да им отделя кой знае колко време. Туристите от автобуса ни обсадиха и нас. Господ да ги благослови до един. — Клеър се усмихна и бодна хапка от салатата си. — Бекет ми каза, че инспекторът е одобрил мебелирането. За цялата сграда.

— Цялата ли?

— Остават само няколко отделни детайла и той ще ги посети отново, но е казал, че могат да започват с подреждането на всичко. Хоуп не може да се премести, естествено, но можем наистина да се заемем с подреждането.

Ейвъри се нацупи и ядно бодна спагетите си.

— Не искам да стоя настрани!

— Ейвъри, ще отнеме дни. Дори седмици.

— Искам да съм част от събитието. — Издиша дълбоко. — Добре де, не точно сега, защото краката адски ме болят. Утре. Може би. — Натъпка още спагети в устата си. — Виж се само. Изглеждаш толкова щастлива.

— Все по-щастлива с всеки изминал ден. Йода повърна в леглото на Мърфи тази сутрин.

— Това е отлична причина да празнуваш.

— Категорично не е, но Мърфи дотича да повика Бекет. Беше прекрасно.

— Да, и аз бих се радвала да не ме търсят за почистването на кучешко повръщане.

— И това е важно — очите на Клеър сякаш танцуваха.

— Но онова, което наистина ме прави щастлива, е, че момчетата обичат Бекет, имат му доверие. Вече е един от нас. Омъжвам се, Ейвъри. Истински късмет е да обичам и да се омъжа за двама невероятни мъже в живота си.

— Мисля, че си взела и моя дял. Наистина трябва да ми отстъпиш Бек.

— Няма, ще си го запазя. — Русата й конска опашка затанцува, когато поклати глава. — Избери си някого от другите.

— Може би трябва да взема и двамата. Два чифта ръце биха ми дошли добре тази вечер. А тепърва ме чака и предколедното пазаруване. Защо все си мисля, че ще имам повече време?

— Защото винаги успяваш да намериш начин да отделиш време. Говори ли вече с някого от семейство Монтгомъри за мястото отсреща?

— Не. Все още го обмислям. Нали не си казала на Бекет?

— Казах ти, че няма. Но ми е трудно. Свикнах да му казвам всичко.

— Любов, любов, луда любов. — Ейвъри въздъхна и размърда уморените си стъпала. — В подобни мигове и бездруго идеята ми се струва глупава. Но…

— Ти можеш да го направиш и ще бъде страхотно.

— Казваш го само защото е вярно. — Ейвъри се засмя и част от умората изчезна от лицето й. — И ме обичаш. Трябва да се връщам на работа. Ще ходиш ли пак в хотела?

— Лори и Шарлийн ще се оправят в книжарницата. Мислех да помогна за около час. После трябва да ида да прибера момчетата.

— Изпрати ми още снимки.

— Добре. — Клеър стана и надяна вълнена шапка върху лъскавата си руса коса, след което загърна стройното си тяло в палтото. — Гледай да се наспиш, скъпа.

— Никакъв проблем. Веднага щом затворя тук, се качвам горе и се просвам по очи поне за осем часа. Ще се видим утре. Остави на мен — каза тя, когато Клеър посегна за чиниите. — И бездруго се връщам в кухнята.

Изпрати Клеър, раздвижи схванатите си рамене и се върна обратно на работа.

Към седем часа вече бе във вихъра си, пъхаше пици във фурната и ги изваждаше, опаковаше ги за доставка до вкъщи, подаваше ги на сервитьорите за клиентите на масите.

Заведението бе оживено — и това бе хубаво, напомни си тя. Сервираше спагети, бургери и пържени картофки и за миг погледна към момчето на плота, което играеше на електронната си игра, сякаш тя бе целият му свят.

Изтича към вътрешната кухня за още продукти тъкмо когато Оуен се появи на вратата.

Той се огледа наоколо и се намръщи, когато не я видя зад бара.

— Къде е Ейвъри? — попита той една сервитьорка.

— Тук някъде. Училищният хор решил да дойде за пица след репетицията. Затрупани сме с поръчки. Сигурно е отзад.

— Добре. — Изобщо не се замисли, просто отиде до касата, грабна един от бележниците за поръчки и се запъти към задния салон.

Когато се появи оттам, тя стоеше зад бара със зачервени от топлината страни и сипваше сос върху тестото.

— Поръчките от задния салон — каза й той и остави бележките на мястото им. — Ще занеса напитките.

Тя добави моцарела, после и подправки, докато го наблюдаваше.

Човек можеше да разчита на Оуен, помисли си тя, в добри и лоши времена.

През следващите три часа тя просто правеше каквото трябва. Спагети на фурна, пица за шампиони, патладжани с пармезан, калцоне, сандвич с месо. Към десет часа сякаш бе в някакъв транс, докато прибираше касата, почистваше плотовете, изключваше фурните.

— Пийни една бира — каза тя на Оуен. — Заслужи си я.

— Защо не поседнеш?

— Ще седна, след като затворим.

Когато и последният от служителите й си тръгна и заключи вратата подире му, тя се обърна. На плота я чакаше чаша червено вино редом с парче „Пеперони“. Оуен седеше на един от високите столове и пред него също имаше чаша и парче пица.

Господи, да, наистина можеше винаги да разчита на Оуен.

— Сега седни — нареди той.

— Сега ще седна. Благодаря. Наистина, Оуен, благодаря ти.

— Донякъде е забавно, стига да не се налага да го правиш всеки ден.

— Доста е забавно дори и тогава, през повечето време. — Ейвъри седна, отпи глътка вино. — О, боже, хубаво е. — Отхапа от пицата. — И това също.

— Никой не прави по-вкусна пица.

— Човек би си помислил, че ще ми втръсне, но все още е любимата ми храна. — Леко замаяна от изтощение, тя въздъхна и отхапа още веднъж. — Клеър ми каза, че имате разрешение за обзавеждането. Как се справи бригадата по почистването?

— Добре, много добре. Има още, но сме на финалната права.

— Бих отишла да видя, ако можех да вървя толкова.

— И утре ще бъде там.

— Всички, които минаха оттук днес, хората от града и околностите, говореха за това. Сигурно си много горд. Знам аз как се чувствах, когато бях на финалната права тук, когато окачвах картините по стените и разопаковах кухненските съдове и прибори. Бях горда и развълнувана, и малко уплашена. Това беше моето място. Наистина го правех. Понякога още се чувствам така. Не тази вечер — засмя се немощно тя. — Но понякога.

— Има с какво да се гордееш. Заведението е чудесно.

— Знам, че много хора смятаха майка ти за луда, задето се съгласи да ми даде мястото под наем. Питаха се как аз ще управлявам ресторант.

Той поклати глава и мислено отбеляза колко бледа е кожата й, почти прозрачна. Липсата на обичайната й кипяща енергия още повече подчертаваше изнемогата й.

Щеше да поговори с нея, реши той, за да може да похапне. После щеше да я качи горе, за да може да поспи.

— Аз никога не съм я смятал за луда. Ти можеш да постигнеш всичко, каквото си наумиш. Винаги си можела.

— Не можах да стана рок звезда. Бях си го наумила.

Спомни си как тя свиреше шумно на китара. С повече ентусиазъм, отколкото умение, доколкото помнеше.

— На колко беше, на четиринайсет?

— На петнайсет. Мислех, че баща ми ще припадне, когато си боядисах косата в черно и си направих онези татуировки.

— Добре, че бяха временни.

Тя се усмихна, отпи още от виното.

— Не всички.

— О, така ли? Къде… Задръж си мисълта — каза той, когато телефонът му звънна. — Какво става, Рай?

Смъкна се от високия стол, заслуша се, отговори на брат си, загледан през стъклените витрини към светлините на хотела.

Когато затвори и прибра телефона в калъфа му на колана си и се обърна, видя Ейвъри дълбоко заспала, облегнала глава на скръстените си върху плота ръце.

Бе успяла да изяде почти половината пица и да изпие половината вино, забеляза той. Почисти плота, угаси лампите във вътрешната кухня, върна се и угаси останалите светлини в салона, с изключение на аварийните.

После се загледа в нея.

Можеше да я занесе до горния етаж — не тежеше много — но не беше сигурен, че ще може да я носи и да заключва едновременно. Щеше да я занесе, реши той, после да слезе и да заключи.

Но когато понечи да я вдигне, тя рязко изправи глава и за малко да го фрасне по лицето с рамо.

— Какво? Какво става?

— Време е за лягане. Хайде, ще те заведа горе.

— Заключих ли?

— Отпред е заключено. Аз ще затворя отзад.

— Добре съм. Ще се справя.

Когато извади ключовете си, той ги взе от нея. Но сега му се струваше нелепо да я носи на ръце. Вместо това я прегърна през кръста и я поведе полузаспала редом с него.

— Затворих очи само за минутка.

— Продължавай в същия дух през следващите осем-девет часа. — Облегна я върху себе си и заключи. — Тръгваме нагоре — каза той и я задърпа по стълбите към апартамента й.

— Малко съм замаяна. Благодаря за всичко и така нататък.

— Няма защо и така нататък.

Отключи входната й врата и се постара да не потръпне при вида на все още неразопакованите напълно кашони — беше се преместила преди повече от месец. Остави ключовете на масичката до вратата.

— Трябва да заключиш след мен.

— Добре. — Усмихна му се, както стоеше и леко се олюляваше от изтощение. — Толкова си мил, Оуен. Бих избрала теб.

— За какво?

— За моя дял. Лека нощ.

— Добре. Заключи вратата, Ейвъри.

Остана отвън и изчака, докато чуе щракването на ключалката.

„Нейният дял от какво?“ — запита се той, после поклати глава и слезе долу към задния паркинг и пикапа си.

Погледна нагоре към прозорците й, докато влизаше в колата. Още усещаше уханието на лимон от косата й, от ръцете й.

Усещаше го през целия път до вкъщи.