Нора Робъртс
Последният любим (17)

Седемнадесета глава

Откакто се помнеше, Оуен обичаше да планира, да намира отговори, да изпипва детайлите. Вродената му склонност към съставяне на графици, планове, подробни отчети и решения го превръщаше в естествения координатор в семейната предприемаческа компания. Никога не си бе представял, не и сериозно, че може да върши нещо друго, и не вярваше, че нещо друго би могло да му носи същото удовлетворение и гордост.

Работата с братята му го устройваше. Понякога се караха, ядосваха се един друг, мърмореха и се оплакваха. Но винаги се разбираха накрая. Познаваше добре характерите им, така, както и те неговия. Знаеше слабото място на всеки, което можеше да е много удобно, когато той самият беше ядосан и искаше да засегне някого.

Неговата сила бе в разрешаването на проблемите чрез представяне на фактите, предлагане на възможни компромисни варианти и евентуално поставяне на ултиматум.

Сега реши да подходи към ситуацията с Елизабет като към проблем.

Имаха си дух в хотела. Необичаен факт, да, но все пак факт. Досега тя се бе представила като любезна и донякъде темпераментна и всички й бяха страшно задължени, задето бе предупредила Бекет, когато онзи негодник Сам Фриймънт бе нападнал Клеър.

Бе поискала само едно. Били.

Проблемът бе, че не знаеха кой, за бога, е Били. Кога е бил на този свят? И каква беше връзката му с жената, която всички бяха почнали да наричат Елизабет?

Пръстенът подсказваше за връзка, вероятно годеж. Но това по стандартите на Оуен не беше факт.

Домашният им дух не казваше нищо по въпроса.

Струваше му се, че най-добрата отправна точка би била да открие коя е Елизабет и да уточни кога е починала.

Мястото, макар да не бе потвърден факт, а по-скоро логично заключение, бе хотелът.

— Така е най-логично, нали? — Беше разположил лаптопа си в трапезарията, воден от мисълта, че Елизабет може да му даде нови насоки, ако работи по проблема там, на място.

— Така ми се струва и на мен — съгласи се Хоуп и сложи чаша кафе до лакътя му. — Иначе защо би останала тук?

— Порових се малко из разни сайтове за паранормални явления. Човек попада на най-невероятни щуротии и повечето сигурно са пълна глупост, но доколкото подразбрах, голяма част от хората, които не са, нали разбираш, преминали в отвъдното, са склонни да витаят около мястото, където са починали, или да се върнат на някое място, което е било важно и значимо за тях. Ако е починала тук, значи може да е била гост, може да е работила в хотела или да е била роднина или близка на собствениците.

— Архивите за починали в района биха били добро начало, но откъде да започнем?

— И това е част от проблема, нали?

— Ами, така както ми описа облеклото й, си мисля за годините след началото на Гражданската война и преди хиляда осемстотин и седемдесета. Тогава не са носили от най-широките кринолини, но все пак роклята е била с голяма пола.

— Да. Нещо такова… — Той протегна ръце. — Зърнах я само за малко.

— Ако ми позволи аз да я видя, ще имам по-добра представа — Защо не й се показваше, зачуди се Хоуп. Все пак двете бяха — както се бе изразила Ейвъри — съкилийнички. — Ами ръкавите?

— Ръкавите ли?

— На роклята, Оуен. Дълги, къси, тесни, бухнали?

— О. Хм… дълги. По-скоро бухнали, мисля.

— Ръкавици? Носеше ли ръкавици?

— Не знам дали… знаеш ли, мисля, че да, но такива без пръсти. Сякаш от дантела или като плетките на баба ми. И сега като се замисля, имаше и една от онези наметки.

— Шал — а спомена и мрежичка.

Той само зяпна.

— Така ли?

— Каза, че косата й е била прибрана назад в мрежичка. Плетена мрежичка.

— Щом казваш.

— Да. Имам една-две минутки. Може ли? — попита тя и посочи клавиатурата му.

— Давай.

Извъртя лаптопа към нея, щом тя седна, и зачака, наслаждавайки се на кафето си, докато тя тракаше по клавиатурата.

— Почти съм сигурна, че ако съберем всички тези детайли на едно място, ще се озовем в шейсетте години на деветнайсети век.

Остави я да поработи в тишина няколко минути. Тук беше спокойно, отбеляза той, в средата на деня. Трябваше да се върне към работата си в съседната сграда скоро, да помогне на Райдър. А след това би могъл да се отбие във „Веста“ и да види дали не може да уговори Ейвъри да излязат или да си останат у дома.

— Какво ще кажеш за това? — Хоуп обърна екрана към него. — Какво мислиш?

Изпълнен с любопитство, той се загледа внимателно в илюстрацията на малка групичка жени в някаква гостна стая.

— Мисля, че е цяло чудо как жените могат да искат да носят нещо, което изглежда толкова неудобно.

— Модата изисква жертви, Оуен. Живеем с тази вяра.

— Предполагам. Тази картина е доста близка — като тип, имам предвид. Полата беше почти като тази, а и ръкавите, а имаше висока яка като на тази. Май беше от някаква дантела или нещо такова.

— Това е модно облекло от хиляда осемстотин шейсет и втора година. Така че можеш да започнеш оттам. И се съмнявам, че търсим камериерка или слугиня — добави Хоуп, докато се взираше в илюстрацията. — Прекалено модно е. Не е невъзможно, тъй като би могла да е с рокля, която й е била подарена от работодателя или роднина, но съдейки по всичко, тя се е обличала като заможна жена.

— Ще започнем с това предположение. Благодаря.

— Няма защо, интересно ми е. Ще бъда в офиса си, ако ти потрябвам.

Възнамеряваше да отдели на проблема половин час, после да грабне колана си с инструменти. Но се увлече, ровейки се в старите архиви, стари статии във вестниците, исторически сайтове.

По едно време Хоуп се върна, допълни чашата му с кафе, донесе му чинийка топли курабийки.

Най-накрая той се облегна на стола си и се намръщи.

— Какво, по дяволите, е това? — развика се Райдър. — Седиш си тук и хапваш курабийки, докато аз се бъхтя като грешен дявол в съседната сграда.

— Хм?

— Два и половина е, по дяволите.

— О. Съжалявам. Мисля, че я открих.

— Кого си открил? — Райдър грабна последната курабийка и намусеното му изражение се разведри, след като отхапа.

— Знаеш кого. — Оуен посочи към тавана. — Нея.

— За бога, Оуен, имаме работа. Играй си на ловец на духове в свободното си време.

— Илайза Форд от фамилията Форд в Ню Йорк.

— Радвам се, че го изяснихме.

— Сериозно, Рай, мисля, че съвпада. Починала е тук от някаква треска в средата на септември 1862 година. Погребана е в Ню Йорк. Била е на осемнайсет. Илайза, Елизабет, Лизи. Не е ли страхотно?

— Направо съм запленен. Тя се мотае тук от сто и петдесет години. Мисля, че може да почака, докато свършим работата си в съседство. — Взе чашата и отпи от нея. — Кафето е студено.

— Ще се кача горе да поговоря с нея. Ще наваксам с работата после. И без това Ейвъри работи до шест.

— Много се радвам, че глупавата ни работа не пречи на социалния ти живот.

Тъй като тонът на Райдър го подразни, Оуен му отговори подобаващо:

— Казах, че ще си наваксам с работата, и по дяволите, задължени сме й. Предупреди ни за Сам Фриймънт. Той можеше — със сигурност щеше — да нарани Клеър много сериозно, ако Бек не беше стигнал навреме.

— Мамка му. — Райдър смъкна шапката си с козирка, прокара пръсти в косата си. — Добре, върви да си поприказваш с мъртвата си приятелка, после ела при мен. Има ли още от тези курабийки?

— Не знам. Питай Хоуп.

Райдър само изръмжа и излезе навън.

Оуен затвори лаптопа си и го остави на масата, преди да тръгне нагоре по стълбите. Бе попаднал на няколко жени между осемнайсет и трийсет години, които бяха починали в града в дадения отрязък от време. А бройката щеше да се увеличи, ако се довереше на теорията, че духовете могат да избират на каква възраст да изглеждат.

Но имаше чувството, че Илайза Форд е жената.

Вече се бе качил горе, когато си спомни, че по правило Хоуп и Каролий държаха заключени всички стаи за гости, които не бяха заети. От живи хора.

Понечи да се върне и да слезе долу. Тогава вратата на „Елизабет и Дарси“ се отвори.

— Добре. Ще приема това като покана да вляза.

Почувства се странно, когато влезе в стаята, ухаеща на английска лавандула — запазения аромат за тази стая — и на орловите нокти на Елизабет — или Илайза.

— Така.

Вратата се затвори с рязко щракване зад него и по гърба му полази студена тръпка.

— Така — повтори той. — Хотелът работи вече близо месец. Нещата вървят доста добре. Миналия уикенд имахме малка сватба. Сигурно знаеш за това. Минало е много добре, както ми каза Хоуп. Е, както и да е, трябва да се връщам на работа в съседната сграда, но направих някои проучвания долу. За теб. Ще можем да ти помогнем, ако знаем коя си. Илайза?

Лампите примигнаха и пръстите му изтръпнаха.

— Илайза Форд?

Най-напред се появи забулен и неясен силует, после се фокусира и се превърна в женска фигура. Тя му се усмихна и направи лек реверанс.

— Знаех си! Илайза.

Тя сложи ръка на сърцето си и Оуен бе готов да се закълне, че чува нежния шепот в главата си. Лизи.

— Наричали са те Лизи на галено.

Били.

— Били те е наричал Лизи. Били кой?

Тя сложи и другата си длан върху тази, която покриваше сърцето й, и затвори очи.

— Обичала си го. Разбрах го. Той тук ли е живял, в Бунсборо, някъде наблизо, къде? На гости ли си му дошла? Той с теб ли беше, когато почина? Или може би той е починал пръв?

Очите й рязко се отвориха. Той разпозна шок в погледа й, прокле се мислено. Може би тя не знаеше, че е мъртва — или че Били е мъртъв. Беше чел за подобни случаи.

— Исках да попитам дали си го срещнала тук. В града, в хотела?

Тя избледня. Само след миг вратата към верандата се отвори широко, после се тръшна ядно.

— Ясно. Сигурно трябва да помислиш над нещата. Ще поговорим по-късно. Браво на теб, Оуен — мърмореше си той, докато слизаше по стълбите. — Много си тактичен. Е, Лизи, как се чувстваш като мъртвец? По дяволите.

Занесе лаптопа си в пикапа, взе си инструментите. После прекоси двора и отиде в съседната сграда да се разкайва, докато кове пирони с пневматичния чук.

 

 

— Толкова е тъжно. — Ейвъри заля пържолите от риба тон с маринатата, която бе приготвила сутринта. — Само на осемнайсет. Знам, че някога хората не са живели толкова дълго, а жените са се омъжвали и са имали деца по-рано. Но все пак. Осемнайсет. От треска ли?

— Не можах да намеря много подробности — ще потърся пак, след като вече имам конкретно име, с което да работя. Засега са само няколко реда.

— Илайза. Толкова е близо до името, с което Бекет започна да я нарича — а и умалителното също — Лизи.

— Имам чувството, че всичко е било някак си предопределено. Мама избра името и епохата за тази стая, а Бекет започна да я нарича Елизабет заради това. После Лизи.

— Не знам дали е предопределено, но е разтърсващо — в добрия смисъл. И мисля, че ти си страхотен — дори бих казала гениален — задето я намери, но как това ще ти помогне да откриеш Били?

— Трябваше ми нещо сигурно. Знам името й, къде е живяла, къде и как е починала — макар и тя да не го знаеше сама — и сега мога да се опитам да проследя тези нишки към него. Дали е трябвало да го срещне тук? Местен ли е бил? Или пътник?

Докато миеше зеленчуците, тя го погледна през рамо.

— Септември 1862 г. Това може да е отговорът.

— Защо?

— Оуен. — Тя остави зеленчуците да се отцеждат, пристъпи към него. — Откога живееш в южната част на окръг Вашингтон?

— Винаги… О, по дяволите. Не се сетих. Толкова се бях съсредоточил в търсенето й, а когато разбрах името й… Битката при Антиетам.

— Или Шарпсбърг, зависи на коя страна си. 17 септември 1862 година. Най-кървавият ден в цялата Гражданска война.

— Може да е бил войник. Може би, може би — замисли се той. — Тя може да е дошла тук, за да се опита да се срещне с него, да установят някакъв контакт. Хората дори са излизали на полето, за да гледат битките, нали така? Правили са си пикник.

— Винаги е имало откачени хора. Все едно, починала е в деня на битката. Каза, че е дошла от Ню Йорк, значи, логично е да е отседнала в хотела. Ако е имала приятели или роднини наблизо, по-скоро е щяла да отседне при тях. Може Били също да е бил от Ню Йорк и тя да го е последвала дотук по някаква причина.

— Или пък е бил местен и тя е дошла да бъде с него. Или пък той, както повечето мъже на неговата възраст — ако предположим, че е горе-долу колкото нея на години — се е сражавал във войната.

— Звучи ми най-вероятно. Опитай това.

Той взе тънката и хрупкава питка.

— Вкусно е. Много вкусно. Какво е?

— Експеримент. Тесто за пица, разточено много тънко, поръсено с билки и изпечено. Мисля да го предлагам в новия ресторант. Значи, струва ми се, че ако тя е дошла да го види и двамата са се срещнали, тя няма да го търси и досега. Тя е починала, но ако той е бил тук, не би ли трябвало да е бил до нея? Значи, следвайки тази логика, той не е бил тук, когато тя се е разболяла.

— Или просто я е оставил. Не е дошъл. Може да е бил женен или да не се е интересувал от нея.

Тя грабна чинията с питката, преди той да успее да си вземе ново парче.

— Това не е никак романтично. Придържай се към романтиката, иначе никаква питка за теб.

— Само изтъквам възможните варианти. — Тъй като тя продължаваше да държи чинията настрани, той вдигна очи към тавана. — Добре, били са двойници на Ромео и Жулиета от периода на Гражданската война. Обречени любовници.

— Не харесвам самоубийствата на тийнейджъри. Измисли друго.

— Прекалено гладен съм да мисля.

Ейвъри се смили над него и остави чинията на масата.

— Както и да е, все пак ми се струва, че това не ни помага да намерим Били.

— Ще видя какво още мога да науча за Лизи. Това е първият етап. — Разчупи питката на две и й предложи едната половина. — Можеш да я наречеш „крек“. Заради звука, когато я разчупваш, и защото води до пристрастяване.

— Ха-ха. Може би „хрупкав хляб“. Мисля да сервираме от тези питки и гризини в нещо като стъклена ваза на всяка маса.

— Ще можем да почнем разчистването на обекта следващата седмица.

— Другата седмица? Сериозно? Наистина ли?

Обичаше да я гледа как цялата засиява.

— Само разчистването, но да. Проверих докъде сме с разрешителното. Би трябвало да е готово и ще го взема утре следобед.

— О, боже! — Заобиколи плота и скочи в скута му. — О, боже, о, боже!

Когато устата му отново се освободи, той се ухили.

— Нямам търпение да видя какво ще направиш, когато взема разрешителното за строителните работи.

— Може да използвам костюм. О, боже.

— Какъв костюм?

— Оуен. — Тя въздъхна и лекичко гризна шията му. — Сигурно ще настъпи истински хаос за известно време. Планирането, подготовката, изпълнението. Сигурно ще се държа като луда през цялото време.

— И с какво това ще е по-различно от обичайното?

Успя да го ощипе, преди да слезе от скута му.

— Искам само да знаеш, че няма да е, защото те избягвам или се отдръпвам.

— Добре. — Тъй като тя леко бе открехнала вратата, той реши да прекрачи прага. — Майка ти изпратила ли е адреса и телефона си на баща ти?

— Не. — Тя вдигна рамене, пусна ги отново.

Но не можа да се измъкне от отговора, когато той улови ръцете й, погледна я право в очите и зачака.

— Добре, няма да стоя и да тръпна в очакване, а и може тя още да не се е установила някъде за постоянно. Или пък, да гледаме реално, може никога да не прати нищо. Той й даде парите, а е много възможно само това да е било важно за нея. Не знам какво изпитвам — заради случилото се и към нея конкретно — продължи Ейвъри. — Все едно да си мисля, че Били нарочно не е бил при Лизи. Жестоко е. Има достатъчно жестокост по света. Ще се опитам да бъда малко по-оптимистично настроена за разнообразие.

— Тогава ще приемем, че той е щял да бъде с нея, ако е можел.

— Така повече ми харесва. Ако Трейси никога не прати нищо, ще трябва да го приема. И без това не знам по какъв повод бих я потърсила. Тя не е част от живота ми и изборът е изцяло неин.

— Никак не ми е приятно, че това те наранява.

— И на мен. Тежко ми е да знам, че някой може да има такава власт над чувствата ми. Затова смятам да го преодолея. Стига сме говорили за нея.

Ейвъри размаха ръце във въздуха, сякаш изтриваше черна дъска.

— Добре дошъл в експерименталната кухня на „Мактий“. Тази вечер аз ще бъда твоят сервитьор, главен готвач и сомелиер.

— Всичко това?

— И много повече след това — ако имаш късмет.

— Чувствам се късметлия.

— Тази вечер представяме запечена и поръсена с пипер пържола от риба тон върху канапе от зелена салата и зеленчуков жулиен, подправен с винегрет с шампанско.

— Късметът ми нараства с всеки миг.

— Ще започнем с предястие от раци и крехък артишок, което скоро ще стане много прочуто, надявам се. Всичко това ще бъде поднесено с препоръчано от заведението резливо бяло вино.

— Дай го насам.

— Искам откровено мнение — настоя тя.

— Разчитай на мен.

Ейвъри взе тиган за рибата и се усмихна.

— Разчитам на теб.

 

 

За да навакса времето, посветено на издирването на Били и на вечерите с Ейвъри, Оуен реши да помогне на Райдър. С темпото, с което работеха, според него щяха да са готови с пекарната до юни месец, както и с апартаментите над нея за бъдещите наематели.

Беше събрал още информация за Илайза Форд, но искаше да отлежи в съзнанието му за известно време.

Както бе обещал, започнаха събарянето на вътрешните стени и разчистването на сградата, в която щеше да се помещава барът на бъдещия ресторант на Ейвъри, и сега двата проекта се движеха гладко по план, докато февруари бързо отстъпваше на март.

С приближаването на априлската сватба братята — и някои от работниците от екипа — посвещаваха уикендите си на къщата на Бекет.

В един неделен следобед внезапното покачване на температурите разтопи снежната покривка и превърна земята в кална киша. Но вътре в къщата подът блестеше и само покритата с картони пътека, върху която сега стояха братята и оглеждаха почти завършената кухня, беше окаляна.

— Изглежда добре — заяви Бекет. — Страхотно даже. Утре ще дойдат момчетата да монтират плотовете тук и в баните. Може и да успеем навреме.

— Ще успееш. — Оуен отговаряше за графика и нямаше намерение да се проваля.

— Ако не беше оставил това място довършено едва на половина — и по-малко — напомни му Райдър, — сега нямаше да си скъсваме задниците от бързане.

— Гледай и се учи. Както и да е, така Клеър има възможност да остави тук своя отпечатък. Ще бъде нашата къща, вместо моята.

— Думи на човек, тръгнал към бесилото.

— Думи на човек, който ще се ожени за любовта на живота си. — Бекет се обърна. — Светлината тук е добра, просторно е. Ще бъде чудесно отново да заживеем на широко. В дома на Клеър няма и сантиметър свободно място. Непрекъснато се препъвам в някое хлапе или куче.

— И мислиш, че тук ще е по-различно? — попита го Оуен.

— Няма. — Бекет се замисли и се разсмя. — Нямам нищо против и с нетърпение очаквам да почна да се препъвам в хлапетата и кучетата точно тук. До сватбата остава едва месец.

— Хубаво е, че решиха да използват хотела за моминското парти — отбеляза Оуен. — Това може да се окаже още една услуга, която да предлагаме на клиенти.

— Да се върнем на важните неща. Ергенското парти. — Райдър пъхна палци в колана си с инструменти. — Трябва да те изпратим подобаващо в неизвестността, нали така?

— Работя по въпроса — напомни му Оуен.

— Да, да. Защо трябва да се суетиш толкова? Не може ли просто да идем в някой стриптийз клуб? Класика в жанра.

— Покер, пури и уиски — по желание на младоженеца.

— Никакви стриптийзьорки — отсече Бекет. — Прекалено е откачено.

— Човече, разбиваш ми сърцето.

— Когато ти дойде редът, тогава ще има стриптийзьорки.

— Дотогава ще съм прекалено стар, за да им се порадвам. Нямам планове да поема към неизвестността, докато не съм на години за пенсия. Но пък като се замисля, човек никога не е толкова стар, че да не се зарадва на голи жени. Отбележете си го.

Джъстин, чиито ръце бяха пълни, потропа по стъклената врата на верандата с лакът.

Оуен отвори, пое термоизолираната чанта и огромния термос.

— О, погледнете само! Бекет, прекрасно е.

— Не го е направил самичък — напомни й Райдър.

— Всички за един — прошепна тя. — Ще имаш чудесен дом. Направили сте толкова много, откакто бях тук за последен път преди няколко седмици.

— Ще те разведа навсякъде.

— Непременно. Но преди това — донесох ви обяд. Супа с макарони, сандвичи с печена шунка и сирене, ябълков пай.

— Най-добрата майка на света. — Райдър отвори термочантата.

— Аз ще хапна само супа. — Оуен сложи ръка върху корема си. — Хапвам си повечко, откакто Ейвъри ме използва като опитно зайче за новите си ястия, а и тренирам по-малко, откакто работим усилено по къщата на Бек.

— Интересно, че спомена тренировки. — Джъстин измъкна картонени чинии, купички и лъжици от огромната си дамска чанта. — Исках да поговоря с вас за нещо.

Тя остави съдовете и приборите върху шперплата, който в момента покриваше долния ред кухненски шкафове.

— Нося ви студени напитки в колата.

— Можем да ти предложим от нашите. — Бекет отвори хладилника.

— Нещо диетично?

— От къде на къде? — възмути се Райдър.

— О, добре де, давайте каквото има — отсече Джъстин. — Все някак ще изгоря калориите. Особено след, да кажем, девет месеца или по-скоро година, когато ще мога да потренирам час-два във фитнес залата на Бунсборо.

Райдър замръзна и не успя да отхапе и залък от сандвича с шунка.

— Мамо.

Джъстин спокойно сипа в купичка от супата и я подаде на Оуен.

— Подразбрах, че сградата зад хотела, с която в момента делим паркинга си, е за продан.

Бекет въздъхна.

— Мамо.

— И ми хрумна, че в града ни няма никакъв фитнес център, нито дори в околностите на града. Хората трябва да се качат на колите си, да шофират, да идат във фитнес залата, после да се качат пак в колите си. А и Хоуп вече ми сподели, че няколко от гостите на хотела са се интересували от възможността за фитнес тренировка.

Оуен се загледа в супата си.

— Мамо.

Джъстин бодро продължи.

— В момента сградата не е особено атрактивен имот, нито пък предлага приятна гледка за гостите ни от верандите откъм вътрешния двор. Но може да бъде. Освен това ще увеличим паркоместата си.

— Не сме довършили пекарната — изтъкна Оуен. — Едва започнахме с новия ресторант.

— И от всичките ми синове тъкмо ти най-добре съзнаваш колко е важно да се планира в бъдещето. В момента водя преговори. Още не съм я купила. И не бих го направила, без преди това да го обсъдя с вас. Преговорите отнемат време, уреждането на сделката — също. Ако всичко мине както трябва, Бекет може да започне да работи по чертежите, когато се върне от медения си месец.

— Мамо — подхвана Бекет, — била ли си скоро в тази сграда?

— Ако трябва да съм откровена, да. Има нужда от ремонт. — Подаде му купичка супа. — Сериозен ремонт. Нали е хубаво, че знаем как се прави? И няма да е толкова сложно като с хотела.

— Трябва да купим сградата и да я сринем до основи — измърмори Райдър.

— Знаеш, че не си прав. Да я ремонтираме основно, да, да я съборим — не.

— Вече знаеш в какво искаш да се превърне.

Тя се усмихна на Оуен.

— Имам някои идеи. Няма да бъде нищо грандиозно, разбира се, в сравнение с големите фитнес центрове, които са част от верига. Но ще предлагаме всичко, което е по силите ни, в това място. Фитнес център с удобствата на двадесет и първи век и чара на малкия град — голям избор от най-различни видове занимания.

— Даже и да успеем да превърнем сградата в мястото, което си представяш, ще трябва да намериш персонал, треньори, инструктори.

— Остави това на мен — успокои тя Райдър. — Ще има една голяма зала на втория етаж и малка зала за детски забавления, както и може би стая за масажи. Ще има фитнес зала с кардио-уреди, кростренажори и тежести на първия етаж, малка зала за различни курсове, както и съблекални — всяка с парна баня и сауна. Ще бъде като спа център един вид. Ще го измислим. — Тя потупа Бекет по бузата. — Нали?

— Сигурно. Стига да успееш да я купиш.

Усмивката й стана по-широка.

— И това оставете на мен. Сега какво ще кажеш да ме разведеш наоколо?

— Разбира се. Ще почнем отгоре и после ще слезем тук.

Намръщен, Райдър се загледа след тях.

— По дяволите. Мътните да го вземат, идеята си я бива.

— Все такива й хрумват. Дори и да успее да я купи скоро, най-рано напролет или по-скоро в началото на лятото ще имаме плановете и разрешителните. Това е най-вече работа за Бек.

— Слава богу. Нямам нищо против да изтърбушим до основи онова място — замислено отбеляза той. — Обичам да руша стени. Но трябва първо да довършим пекарната. Трябва да намерим наемател за това място, освен ако мама не смята, че ние ще почнем да печем сладкиши.

— Аз може да й помогна в това отношение. Ейвъри познава бегло една жена. Преместила се е тук от столицата, където е работила като майстор-сладкар. Търси си място за собствена пекарна.

— Още една новодошла от големия град? — Райдър сви рамене. — Как изглежда?

— Омъжена.

— Още по-добре. Ти се погрижи за тази част, Бек ще измисли какво ще правим с фитнеса. Аз ще се погрижа работниците да са във форма.

— Това ни е работата — отвърна Оуен.

— А и старите сгради наоколо все някога ще свършат.

Оуен се засмя и все пак си взе сандвич.

— Не разчитай на това, братле.

 

 

— Фитнес? — възкликна Хоуп.

— Такъв е планът. Ако успеят да купят имота. — Ейвъри седеше в трапезарията с Хоуп и обсъждаха последните щрихи по моминското парти за Клеър. — Оуен казва, че майка му сериозно се е заела със задачата.

— И ще я боядисат, нали? Няма да я оставят в това грозно зелено.

— Мисля, че можеш да разчиташ на това. Оуен ми каза, че Бек вече е предложил да повдигнат малко нивото, да се отърват от плоския покрив и да направят заострен.

— За гостите ще е хубаво. Както и за мен. Чисто нов фитнес салон, до който можеш да стигнеш само като пресечеш паркинга? О, щастие. Принудена съм да се ограничавам с DVD упражненията, откакто се преместих тук. Много бих искала да посещавам истински йога курс.

— Винаги съм искала да се запиша на такъв. Ако се разтягам достатъчно често, може пък и да порасна малко повече. Е, ако това е всичко, мога да купя необходимите неща в края на седмицата, когато е ред на следващото ми зареждане с продукти.

— Идеално. Ще бъде прелестно. Цветя, хубава храна, шампанско, красива торта — няколко забавни игри със стилни награди. Изцяло в стила на Клеър.

— И докато се обърнем, ще я гледаме как се омъжва за Бекет.

— Което ме подтиква да те питам дали вие с Оуен не мислите за същото.

— Не, не — отсече през смях Ейвъри. — В момента сме си много добре. Нещата вървят гладко, което е чудесно. А и знаеш, че никога не съм била голям привърженик на брака — за себе си говоря. Може би ще заживеем в грях някой близък ден.

— Чух какво каза, но не ми звучиш убедително. Ти го обичаш.

— Обичам го и може би дори съм се увлякла и съм се влюбила в него. — Беше по-лесно да го каже, да го чувства, отколкото някога си бе представяла. — Опитвам се да свикна с това, да видя дали ще продължи. Както казах, в момента сме си много добре. Освен това и двамата сме адски заети. И май това няма изгледи да се промени скоро. Имам предвид заетостта ни.

— Ейвъри, досега не е имало момент, в който да не искаш — както и той, откакто го опознах — да си заета. Просто си такъв човек. И двамата сте.

— Това е хубаво.

— Не искам да те притискам, но всеки път, когато ви видя заедно, си казвам: „Идеално. Ейвъри си намери идеалната половинка“.

Ейвъри се размърда и потърка длани в бедрата си.

— Мисля, че почваш леко да ме плашиш.

— Ами свиквай. Недей да бързаш, естествено, но ако той не е точно толкова влюбен в теб, колкото и ти в него, значи не разбирам нищо от подреждане на офис.

— Продължавай в същия дух и ще започна да те сватосвам с Райдър.

— И това, ако не е плашещо. Устните ми са заключени от тук насетне.