Нора Робъртс
Последният любим (14)

Четиринадесета глава

Пожеланията за лека нощ дойдоха много по-късно и звучаха приглушено. Ейвъри реши, че Джъстин и баща й явно са имали уговорен предварително сигнал, за да направят спането заедно по-малко неловко за децата си.

Или поне за тези от мъжки пол, каза си тя, тъй като тя самата изобщо не се чувстваше неловко.

Баща й излезе от стаята, а Джъстин остана на мястото си. След няколко минути и тя им пожела приятни сънища.

По мълчаливо съгласие никой не спомена факта, че Джъстин и Уили Би ще прекарат нощта заедно в стаята в дъното на коридора.

Може би, ако се замислеше за това, фактът, че тя и Оуен щяха да прекарат нощта заедно в стая в другия край на същия коридор, щеше да ги накара да се почувстват неловко — или да ги развесели в нейния случай.

Затова реши да не мисли за ситуацията.

Вместо това, заобиколена от декадентския разкош на „Ник и Нора“, Ейвъри протегна високо ръце. Чувстваше се много добре, отсъди тя. Всичко си беше точно на мястото.

За да удължи удоволствието, се завъртя в кръг, огледа отново цялата стая и забеляза шампанското в кофичката с лед.

— Отмъкнал си бутилка!

— Хей, предпочитам глагола „освободил“. — Забеляза усмивката й и отиде да отвори тапата.

— Всичко е като сън или като красива пиеса, в която съм получила главната роля. Хубава и направо разкошна стая след прекрасно, весело парти и шампанско, поднесено от секси мъж. Бих проверила списъка си, стига да имах такъв, но смятам, че в момента имам всичко.

Той й подаде чаша.

— Сега вече имаш.

— Тогава да пием за това. — Тя чукна лекичко чаша в неговата и отпи глътка, докато обикаляше наоколо. — На истина мина добре, нали? — обърна се тя към Оуен. — Имаше много щастливи лица и весели разговори.

— Така беше, а ти сякаш искаше да видиш и чуеш всичко. Беше едновременно навсякъде.

— Не мога да стоя на едно място, когато съм на парти. — Остави обувките си, които носеше в ръка, до нощното шкафче. — Трябва да съм в движение, иначе може да изпусна нещо. Ти изчезна за известно време.

Той свали вратовръзката, която вече бе разхлабил.

— Разведох някои от гостите наоколо, после трябваше да затворя вратите към верандата в „Елизабет и Дарси“.

— Елизабет също бе навсякъде тази вечер. На няколко пъти улових уханието й.

— Натъкнах се на баща ти горе. Искаше да ми каже, че двамата с майка ми ще пренощуват тук. В „Елизабет и Дарси“. Заедно.

— Хмм. — Тя се облегна на тоалетката и се загледа в него, докато пиеше шампанско. — Така и подозирах. И как мина?

— С много увъртане от негова страна, както обикновено, но все пак успя да каже точно каквото трябва. Аз между временно отчаяно се мъчех да изтикам от главата си всякакви нежелани образи и картини. И двамата се справихме.

— Това е хубаво. Мисля…

— После ме притисна по отношение на теб.

— Той… Какво?

Развеселената усмивка изчезна от лицето й, отбеляза Оуен.

— Без никакво увъртане. Много по-съсредоточен е, когато става въпрос за малкото му момиче.

— О, за бога — подхвана тя, после леко наклони глава. — Като се замисля обаче, това е доста мило. И забавно. Как мина тази част?

Той си свали обувките и ги остави до нейните.

— Беше малко странно, но и информативно.

— Така ли? — Наслаждавайки се на идеята, тя отпи още глътка шампанско. — И какво ти каза?

— Това е само между мъже.

Тя вдигна очи към тавана.

— Ти си неговата Ейвъри — обади се Оуен, докато отиваше до нея. — Най-важното нещо в живота му. Бих казал, фокусът на живота му. За мен също си много важна.

Тя се усмихна.

— Хубаво е да си важен.

— Такава си. — Остави чашата си на масичката, сложи длани върху раменете й, после ги плъзна надолу към лактите й и обратно. — Може би не съм ти го казвал или показал.

Изглеждаше й толкова сериозен, сините му очи бяха по-скоро напрегнати, отколкото уверени и тя усети как губи равновесие.

— Познаваме се отдавна. И двамата знаем, че държим един на друг.

— Познаваме се отдавна — съгласи се той и докосна с устни нейните — нежно, много нежно. — Но това е сега, а сега е различно.

Тя леко наведе глава назад.

— И това е вярно.

И не само това, помисли си той, докато бавно задълбочаваше целувката. Не бе напълно сигурен какво е, никак дори, но определено бе много повече от споделена страст и задоволяване на физически нужди.

Усети как тя полека се отпуска, малко по малко, и осъзна — в този миг — че иска точно това. Едно дълго и бавно спускане.

Взе чашата от ръката й, остави я до своята.

Винаги се изненадваше колко нежна е тя. Устните й, кожата. Всичко в нея бе толкова силно и енергично, но и нежността имаше своето място.

А сърцето й — то също бе нежно. Знаеше го, винаги го бе знаел, но… Трябваше да обръща повече внимание на тези деликатни местенца.

— Обичам да те докосвам — прошепна той. — Кожата ти, устните ти. И начинът, по който чувствата ти се изписват в погледа ти.

Тя опря длани в масичката зад гърба си.

— Точно сега съм малко замаяна.

— Добре. Значи, не съм само аз.

Обхвана лицето й и целувката му бе лека и внимателна, нежна като сърцето й. После я вдигна на ръце.

Дъхът й секна. Бе очаквала да е забавно, закачливо. Вместо това той я бе омагьосал, бе я накарал да се почувства слаба и тръпнеща, и малко неуверена.

— Оуен.

— Ръцете ти са толкова деликатни. — Остави я на леглото, после вдигна едната й длан и я притисна към своята. — Изглеждат нежни, но са неуморни. Това е изненадващото в теб. Както и раменете ти. — Той побутна презрамката надолу. — Кожата е толкова гладка и бледа, но са силни. Понасят много неща.

Сведе глава и зацелува рамото и шията й.

Блясъкът на стаята, уханието на цветята и ръцете му върху тялото й, нежни като перце. Цялата се отдаде — на него, на мига, на този нов дар, толкова неочакван, колкото и искрящото ключе на врата й.

Докосваше я бавно, уверено и с безкрайна нежност. Никой никога не бе го правил, не и по този начин, нито я бе карал да се чувства… безценна.

Той смъкна роклята надолу и насочи устни към разголената й гръд, карайки я да потръпне. Да въздиша. Наблюдаваше как светлината озарява очите й, преди тя да ги затвори, как тялото й реагира на докосванията на ръцете и устните му. И усещаше как сърцето й бие под тях силно.

После по-учестено, когато я подтикна да поеме към върха, без да спира. Тя се вкопчи в него, понесена от бурята. Докато най-сетне стигна предела и ръцете й се отпуснаха безсилно.

Точно такава, мислеше си той, докато се събличаше. Толкова открита, разголена и замаяна от удоволствие.

Най-напред завладя устата й, отново, остави я без дъх, докато ръката му се плъзгаше надолу и още по-надолу, за да я обхване. Да изтръгне от гърлото й стон.

После се плъзна в нея, в горещата, влажна, копринена мекота.

Сега той потрепери, покорен от нея, замаян от внезапното и отчаяно желание да я има. Но тласъците му бяха бавни и дълбоки. Мъчително прекрасни.

Сграбчи ръцете й, преплетоха пръсти, докато се движеха заедно. Сякаш въздухът наоколо се сгъсти и запулсира като ударите на сърцето. Виждаше лицето й, единствено него, докато изричаше името й — или само си го бе помислил.

Но очите й се отвориха, впериха се в неговите. Ръцете и телата им бяха слети заедно, когато сведе уста към нейната. Бяха едно цяло, докато се спускаха бавно и дълго отвъд върховния предел.

 

 

На сутринта, в тишината на утрото, той я гледаше как спи. Толкова рядко можеше да я види в покой.

Върна се в мислите си към началните планове за хотела, спомни си за споровете и поправките, за безбройните съвещания, както и за дългите месеци на тежък труд.

Никога не си бе представял, че ще прекара първата си нощ тук с Ейвъри, спяща до него.

Сега това бе факт. Хотелът, тази първа нощ. Предстоеше им нов строеж, нов план. А тя бе до него, дълбоко заспала, косата й се открояваше ярко на фона на снежнобялата възглавница.

Какво следваше?

Той планираше, предвиждаше, пресмяташе. Така правеше в живота си, в работата си. Но не можеше да направи точен план по отношение на Ейвъри, не можеше да види ясно пътя си, за да предвиди следващата стъпка, да пресметне следващия ход.

Струваше му се странно — двамата се познаваха толкова добре. Не трябваше ли следващата стъпка, следващият ход, да дойде съвсем естествено?

Може би така и щеше да стане, реши той. Тогава защо да се тревожи?

Измъкна се от леглото и леко се изненада, когато тя не помръдна. Внимателно затвори зад гърба си вратата към банята и огледа с удоволствие стъклената душ-кабина.

— Хайде да те видим, бебчо — измърмори той.

Изпробва масажните струи, панела за дъждовни капки и след като подуши душ гела с аромат на джинджифил и зелен чай, с огромно облекчение установи, че не е прекалено женствен.

Когато най-сетне посегна към една от пухкавите големи кърпи в банята, вече беше буден, освежен и реши, че има нужда от кафе, и то веднага.

Бръсненето определено можеше да почака.

Нахлузи джинси, наметна памучна риза върху плътна тениска. Отказа се от работните ботуши — бяха прекалено шумни — и се задоволи с чорапите.

И през цялото време Ейвъри не помръдна.

Измъкна се от стаята, тръгна надолу и не чу никакъв шум, докато не зави към кухнята. Натам го насочиха уханията и приглушените женски гласове.

— Добро утро, скъпи. — С блеснали очи, леля му се усмихна, докато подреждаше с пъргави движения парченца бекон върху попивателна хартия. — Кафе?

— Всичко бих дал за едно кафе.

Тя му предложи устните си, прие бързата му целувка и се пресегна за каната.

— Какво е това? — Посочи той към белите сака на професионални готвачи, които и двете с Хоуп бяха облекли.

— Решихме, че така е по-спретнато — отговори му Хоуп. — Малко по-стилно от обикновена готварска престилка.

— Харесва ми. — С бързината на дългогодишния опит той грабна парченце бекон, преди Каролий да го плесне през ръката.

Тя го изгледа строго с вирнат показалец.

— Никакви такива. Закуската ще бъде сервирана след половин час.

— Но вече има бекон. Хареса ли ти „Мансардата“?

— Чувствах се като кралица. Толкова бях уморена, но въпреки това не можах да се въздържа да обиколя навсякъде и да поседна на всеки стол. — Тя поклати глава и се засмя. — Все си повтарях, че е като сън. Спомням си как двете с Джъстин избирахме дамаските и платовете. И ето че седях върху тях.

— На теб стаята хареса ли ти? — попита го Хоуп.

— Беше страхотно. Прииска ми се да съм с бомбе. Май всички са заспали скоро след като си казахме лека нощ. И явно още спят, защото не чух никой да помръдва, докато слизах насам.

— На гостите е позволено да спят до късно. Но ако си гладен, бихме могли да ти приготвим нещо набързо.

— Няма нужда. — Но си грабна още едно парче бекон, докато леля му стоеше с гръб. — Може би ще кача чаша кафе на Ейвъри.

— Колко си мил само. — И тогава Каролий присви очи, забелязала как дъвче второто парче бекон. — И лукав.

Хоуп сипа кафе в голяма чаша, подслади го, както го обичаше Ейвъри.

— Кажи й да не бърза. Затова имаме съдове с капак за топла храна.

Оуен се върна горе, влезе тихичко. Беше помръднала, забеляза той, но само за да се протегне по диагонал на леглото. Може и да беше дребничка, замисли се той, но при възможност явно успяваше да заеме почти цялото легло.

Приседна на ръба, наведе се и я целуна по бузата. След като това не свърши работа, погали с пръсти ръката й. След което се отказа от идеята за нежно събуждане и я ощипа.

— Какво! Ох! Хей?

— Исках да се уверя, че си жива.

— Аз… — Тя се завъртя леко и разтърка с юмруци унесените си очи. — Бях в съня на Хари.

— Какво?

— Синът на Клеър. Хари сънува едни такива странни и много цветни сънища. Моят беше за зелени жирафи на червени петна. Звучи много коледно и весело, но не. Бях се озовала насред препускащо стадо, и то облечена като Лейди Гага. Така ми се струва. Това кафе ли е?

— Да, мисля, че ти е нужно.

— Благодаря. А маймунката от кутията със зърнената закуска ме преследваше. Имаше големи зъби.

— Често ли се случва?

— Не, слава богу. Но нали снощи изпихме цялото шампанско. След това — добави тя със сънена усмивка, — може да е изиграло своята роля. Ти си облечен. Кое време… — Очите й се разтвориха широко, когато погледна часовника. — Мамка му! Почти осем е.

— Какъв шок.

— Щях да стана в седем, за да помогна на Хоуп и Каролий за закуската.

— Вече са се погрижили за това. Спокойно. — Намести се до нея, побутна я още малко по-навътре в леглото, после взе дистанционното. — Гледай сега.

Включи телевизора.

— Можем да се излежаваме тук, да пием кафе и да видим какво става по света.

— Чувала съм за подобно нещо. — Тя се облегна на възглавниците, сгуши се в него и отпи глътка кафе. — Харесва ми. Хубаво е.

— Да. — Той я прегърна през рамо и останаха плътно един до друг. — Хубаво е.

— Всички ли са станали?

— Никой не е станал.

Тя се отпусна още малко.

— Значи, няма защо да се чувствам гузна. Това е нещо като миниваканция.

— Сутрешна ваканция?

— Става.

Тази идея провокира друга.

— Защо не я продължим? Искаш ли да идем на кино довечера?

— О. — Тя вдигна лице към него. — Довечера аз затварям ресторанта.

— Значи, утре.

— Има ли нещо, което искаш да гледаш?

— Ще намерим какво.

— Без филми със серийни убийци или каквото и да било с маймуни.

— Съгласен съм. Какво ще кажеш да те взема към шест? Първо ще минем да хапнем нещо.

— Звучи добре.

Да, помисли си той, добре. И като следващата стъпка, следващ ход, никак не бе зле.

 

 

С мисли за пролетта в мразовитото начало на февруари, Ейвъри седеше на задната седалка в колата на Хоуп и използваше телефона си, за да избира сватбени рокли.

— Притеснявам се, че вече е малко късно. — Клеър се размърда на предната седалка. — Трябваше да го направим преди празниците.

— Имаме достатъчно време — увери я Хоуп. — Отиваме в един прекрасен сватбен бутик. А ако там не намериш точно каквото търсиш, имам още два предвид.

— Няма да е бяла. Роклята ми не трябва да е бяла.

— Всяка булка има право на бяла рокля — поправи я Хоуп. — Но по-важното е, че всяка булка има право да избере какъвто цвят и стил на роклята смята, че й отиват. Не подхождай към това с предубеждение.

— Трябваше да си останем с първоначалната идея за малко следобедно тържество само за роднини. Но…

— Бекет не го е правил преди. — Докато търсеше в интернет и преглеждаше различни рокли, Ейвъри изреди всички причини, които Клеър вече им бе изтъкнала. — Момчетата се вълнуват. Ти искаш нещо специално и запомнящо се за двама ви с Бекет. Имаш идеалното място за целта в хотела. Нужно ли е да продължавам?

— Не. — Клеър надникна през рамо. — Намери ли нещо?

— Съжалявам. Все се разсейвам от огромните бели рокли. Гледай само това. Истинско произведение на изкуството.

Показа екрана на телефона си на Клеър.

— Прелестна е за първа сватба, и то такава с неограничен бюджет. Боже, погледни какъв шлейф и колко са нежни мънистата по полата. По разкошната дълга пола.

— Много ми харесва, но никога не бих могла да я облека. — Ейвъри поклати глава. — Направо ще се удавя в подобна рокля.

Хоуп й хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

— Има ли нещо, което още не знаем?

— Че съм ниска ли?

— За теб и Оуен — и сватбените рокли.

— За… Не! — Ейвъри си взе обратно телефона, погледна за последно роклята, после мина на друга. — Всяка жена инстинктивно си представя себе си в сватбена рокля, когато се обсъждат различни варианти.

— Но нещата вървят добре. — Клеър се завъртя и погледна назад.

— Много добре. И двамата сме адски заети, но въпреки това успяхме да излезем заедно няколко пъти. Нали ги знаете онези места, където едни хора ти носят храна, приготвена от други хора? Освен това изпробвам потенциални ястия от бъдещия си ресторант върху него. Оуен е много любезен доброволец.

— Още ли го има трепета? — попита я Хоуп.

— Да, още. А сега се появи и някакъв дълбок копнеж. Хубаво е, но е малко страшно.

— Знам — усмихна й се Клеър.

— Не е като при теб и Бекет.

— Защо?

— Защото сме аз и Оуен и ние сме… Не знам точно какво. Както и да е, днес е твоят ден.

— Имаме цял ден — напомни й Клеър.

— Който започва отсега. — Хоуп рязко зави към свободно място за паркиране. — Това беше чист късмет и ще го приема за добър знак. Бутикът е ето там.

— О, виж каква рокля! — Клеър се загледа във витрината и се възхити на бляскавата бухнала пола, на искрящата копринена белота на корсета. — Великолепна е, но е прекалено официална и подхожда на първа сватба. Не мисля, че това е нашето място. Не искам…

— Довери ми се. — Хоуп извади ключа от таблото на колата.

Ейвъри отвори вратата.

— Дори и да не искаш, аз няма да пропусна възможността да се позабавлявам тук.

Преди Клеър да успее да възрази каквото и да било, Ейвъри скочи от колата. Дръпна рязко вратата на приятелката си и я измъкна навън.

— Ще бъде забавно.

Оказа се права.

Озоваха се сред море от бляскаво бяло, слонова кост, кремаво, километри тюл и милиони мъниста. Обута в джинси и ботуши до коленете, Ейвъри сложи едно було върху главата си и зае поза за снимка.

Изглеждаше, сякаш има вулкан от тюл върху главата си, реши тя.

После се нахвърли върху Клеър.

— Махни се от тези.

Рязката команда накара Клеър сепнато да дръпне ръка.

— Но това са хубави и елегантни костюми.

— Няма да носиш костюм, колкото и елегантен да е той. Тези са за майката на младоженеца или булката.

— Но…

— Прекалено са строги. — Съгласна с Ейвъри, Хоуп скръсти ръце пред гърдите си. — В никакъв случай.

— Не искам нищо прекалено официално или префърцунено. Искам нещо семпло.

— Значи, ще бъде семпло. — Ейвъри кимна тържествено. — Булката решава.

— Тогава…

— Изключваме онези.

— Наистина ми харесва зеленият.

— Чудесен е — съгласи се Хоуп. — Ако ще ходиш на нечия чужда сватба, на следобеден чай с дамите или на благотворителна вечеря.

Двете с Ейвъри застанаха редом с Клеър и я дръпнаха настрани.

— Трябва да изберем първо вашите рокли — предложи Клеър. — Така ще имам отправна точка.

— Дръж се сериозно. Нашите рокли допълват твоята, а не обратното. — Все още с воала на глава, Ейвъри отиде към друга част от залата.

Първоначалните предложения бяха отхвърлени като прекалено натруфени, прекалено бели или подходящи за нощен клуб.

— О, не розово.

— Не е точно розово — настоя Ейвъри. — Цветът е пастелен. По-скоро е като нежен руж, а и виж каква пола.

— Много ми харесва. — Хоуп присви устни и я огледа внимателно. — Това диагонално скосяване на долния ръб сигурно започва от коляното и би трябвало да стигне до средата на прасеца.

— Не знам. Аз…

— Виж, трябва да изпробваш някоя. Такива са правилата. И тази ще бъде сред изпробваните рокли — отсече Ейвъри. — Ще изберем още няколко и ще отидем в някоя пробна.

— Права си. Напълно си права, а аз се държа неразумно. Тази и тази. — Клеър посочи и роклята, която Хоуп държеше в ръце. — Онази, както и зеленият костюм. Искам да го пробвам.

— Става. Вземи тези. — Хоуп подаде роклите на Ейвъри. — Аз ще донеса костюма.

Забелязала, че явно са взели някакво първоначално решение, една от служителките в бутика дойде да им приготви пробната, окачи роклите, предложи им газирана вода.

Клеър посегна най-напред към зеления костюм.

— Добре, приключвай с него. — Ейвъри сви рамене и пийна малко газирана вода с лимон.

— Има класически силует — настоя Клеър, докато се преобличаше. — Цветът ми отива. А и времето през април е променливо, така че сакото е добра идея.

Обърна се, за да погледне отражението си в тройното огледало.

— Много красив зелен цвят, който подчертава зеленото в очите ми. А и с подходящите обувки… Не е романтично.

— Не, не е. Това е елегантен костюм — потвърди Хоуп.

— И ти стои добре. Но не е твоята рокля, Клеър.

— Признавам се за победена. Дай да пробвам онази синя рокля. Цветът е хубав, нежен и силуетът е красив.

Ейвъри остави чашата си и стана от малкото плюшено диванче, за да огледа отблизо Клеър, след като се преоблече.

— Много по-добре. Цветът подхожда на косата ти.

— Харесвам вълнообразния подгъв, леко набраната отзад пола. Бих могла да я облека — замисли се Клеър. — С чифт бляскави обувки може би.

— Не те накара да грейнеш. — Хоуп поклати глава. — Мисля, че когато облечеш истинската рокля, тя ще те накара да засияеш. Но тази ти стои чудесно. Прави талията ти съвсем малка и подчертава дългите ти крака. Какво ще кажеш да я отделим при потенциалните кандидати?

— Става. Имаме едно категорично „не“ и едно „може би“.

Клеър пробва друга рокля в бледозлатисто, която мигновено бе отхвърлена като вариант и от трите.

— Сега розовата. — Ейвъри присви очи, забелязала изражението на лицето на Клеър. — Сключихме сделка.

— Добре, да, но розовото ще е прекалено. Освен това е без презрамки, а аз не искам такава рокля.

— Мрън, мрън, мрън — измърмори Ейвъри, докато закопчаваше ципа на гърба й.

— Не искам да създавам проблеми, но просто… О. — Тя зяпна отражението си.

И засия.

— Клеър. — Загледана в бъдещата булка, Хоуп въздъхна. — Изглеждаш зашеметяващо. Цветът страхотно подхожда на тена ти. А това скосяване на полата — едновременно е красиво и романтично и е разчупено и забавно.

— Завърти се — нареди Ейвъри. — О, боже, виж само как се движи, а тези кръстосани ленти на гърба — дискретно секси. Има и съвсем лек намек за блясък в материята. Точно колкото е нужно.

— Романтична и красива. Това е моята рокля. Никакво „може би“. Ще се омъжа за Бекет Монтгомъри в тази рокля.

— Трябва да я видиш как стои с обувки — дори и да не са идеалните. — Хоуп се втурна към вратата на пробната. — Чакай.

— Завърти се пак — помоли Ейвъри.

Клеър се засмя и този път направи пирует.

— Чувствам се прекрасно в нея. Беше права.

— Обичам да става така.

— Ще трябва да си вдигна косата, какво ще кажеш? — Нетърпелива да пробва, Клеър вдигна косата си отзад и отстрани. — Никакви украшения за глава. Само една шнола с малко блясък.

— Изглеждаш толкова щастлива.

— Щастлива съм, много, много щастлива. Искам да мога да направя това и за теб някой ден, както и за Хоуп. Искам да избираме заедно сватбените ви рокли и да знам, че сте щастливи като мен сега.

— И аз го искам.

В мигове като този Ейвъри вярваше, че може да се случи. Че ще познае тази радост, ще има тази вяра и ще направи този скок.

Обърна се и взе телефона си.

— Дай да те снимам с роклята. Можем да пратим снимката на майка ти и на Джъстин.

— Права си. Трябва да я видят.

— Отпред и отзад. — Ейвъри засне позата. Докато пращаше снимките, Хоуп и служителката на бутика се върнаха с купчина кутии за обувки. И всички бяха обзети от луда радост.

 

 

Докато се прибираха у дома след дългия ден, посветен на избора на рокли, обувки, аксесоари — както и някои дрехи за медения месец — Ейвъри се бе изтегнала на задната седалка на колата и пишеше съобщение на Оуен.

„Спряхме за късна вечеря и подробно обсъждане на плячката от деня. Бъдещата ти снаха ще бъде много красива булка и ще зашемети Бекет. Шаферките й също не са за изхвърляне. Прибираме се. Съжалявам, че е по-късно, отколкото очаквах.“

Клеър се обърна, когато чу сигнала на телефона за получено съобщение.

— Какво казва Оуен?

— Че Бекет е зашеметен, още откакто те е видял за първи път — това е в отговор на моята реплика. И пита дали искам да ида при него.

— Искаш ли? — попита Хоуп. — Мога да те закарам.

— Трябва да ида до Хагерстаун рано сутринта за продукти за ресторанта, после имам среща с Бекет в новата сграда. — Тя пишеше съобщение на Оуен, докато обясняваше на приятелката си. — Освен това знам, че Оуен се опитва да отдели малко време да издирва Били.

— Били на Елизабет ли?

Ейвъри кимна на Клеър.

— Засега няма кой знае какъв късмет. Но пък никак не е лесно. Трябва да се прибера и да се наспя. Вече е почти единайсет. Казва, че му липсвам.

— О!

— Нали? Отново този сърдечен трепет. Утре съм на работа до четири, но мога да взема нужните продукти, докато съм на пазар сутринта, после да приготвя някое от новите ястия, което той да опита, ако е навит. И той е съгласен — обяви тя. — Имам среща утре вечер с гаджето си.

— Кълна се, че изглеждаш така, сякаш си влюбена до уши.

Ейвъри само се ухили на Хоуп.

— Така се и чувствам. Какъв прекрасен ден. Може да се обадя на Оуен, когато се озова в леглото.

— За телефонен секс?

Усмивката й не трепна.

— И това може да е част от разговора. Някакви съвети?

— Говори тихо и бавно.

— Толкова е мъдра. — Ейвъри се надигна, когато Хоуп спря на паркинга зад „Веста“. — Господи, какъв чудесен ден наистина. — Наведе се напред и целуна и двете си приятелки. — Много ми хареса. Обичам ви, момичета. Отваряй багажника. Знам кои торби са мои.

— Кажи… здрасти на Оуен — обади се Хоуп с леко дрезгав глас. — От нас двете.

— Ще бъда прекалено заета да го поздравявам лично. Беше страхотно, абсолютно и категорично страхотно. Ще се видим утре. — Грабна чантата си, тръшна капака на багажника. Махна им за довиждане и забързано тръгна към задния вход.

Беше убедена, че ще се върне преди затварянето на пицарията — но нямаше, категорично нямаше да влиза и да проверява как е положението. Насили се да подмине заключената задна врата на „Веста“ и тръгна към стълбите.

Тогава забеляза жената, седяща на стъпалата.

Ейвъри се закова на място, инстинктивно премести ключовете в ръката си така, че единият да стърчи между пръстите й. Обмисли възможните варианти, докато жената се изправяше на крака.

Ейвъри беше млада, силна и бърза, ако се наложеше.

— Ресторантът е затворен — спокойно каза тя.

— Знам. Чакам теб.

— Ако търсиш работа, може да дойдеш утре, в работно време. Но точно сега…

— Не ме ли позна? — Тя слезе крачка надолу и Ейвъри настръхна. — Аз съм майка ти.

Под бледата светлина на нощното осветление Ейвъри се загледа в лицето й. Сега го виждаше, разбира се, че го виждаше. Но бяха минали толкова много години между последното им виждане и тази нощ. Толкова дълго време и голямо разстояние.

Зачака прилива на някаква емоция — каквато и да е, но беше като вцепенена.

— Какво искаш?

— Да те видя. Да поговоря с теб. Може ли да влезем и да поговорим?

Без да каже нищо, Ейвъри тръгна нагоре по стълбите, отключи вратата на апартамента си.

Осъзна, че в крайна сметка изпитва нещо.

Ужас.