Нора Робъртс
Последният любим (15)

Петнадесета глава

Ейвъри остави чантата с покупките си, свали палтото и шала си и с отмерени пестеливи движения ги прехвърли върху облегалката на един стол.

Остана безмълвна и не понечи да седне.

— Тук е хубаво. — Гласът на майка й преливаше от престорен ентусиазъм. — Имаш много хубаво жилище. Бях и в ресторанта ти по-рано. Изглежда чудесно, наистина чудесно. Много професионално.

Жената спешно се нуждаеше от изрусяване на корените на косата, отбеляза Ейвъри и никак не я бе грижа, че подобна мисъл бе доста нелюбезна. Трейси Мактавиш или каквато там й бе фамилията сега, носеше яркочервено палто върху прилепнали по краката джинси и черен пуловер. Ейвъри остана с впечатлението, че фигурата й е по-скоро кокалеста, отколкото стройна, тясното й лице бе грижливо гримирано и късите й руси кичури се открояваха ярко на фона на черните корени.

Всяка мисъл в главата й, осъзна Ейвъри, бе дребнава и неучтива.

Е, толкова по-зле.

— Какво искаш? — повтори тя.

— Исках да те видя. Господи, миличка, колко си красива! Обожавам косата ти. Притеснявах се, че ще те видя с онази смешна червена грива и противните скоби на зъбите, а виж се само! Аз просто…

— Недей. — Ейвъри направи крачка назад, когато Трейси понечи да се приближи. — Не си въобразявай, че ще разиграем сценка като в шоуто на Опра.

Трейси отпусна ръце, сведе поглед.

— Не заслужавам подобно нещо. Знам го, скъпа. Така е. Просто, като те видях такава, пораснала и толкова хубава, осъзнах какво съм изпуснала. Може ли да поседнем? Просто да поседим за няколко минути?

— Не ми се седи.

— Толкова си ми ядосана. — Като смел войник, изправен пред разстрел, Трейси опъна рамене. — Не те обвинявам. Онова, което направих, беше глупаво, егоистично и грешно. Много съжалявам, Ейвъри.

— О, да, ти съжаляваш. — Поддала се за миг на гнева, Ейвъри щракна с пръсти. — Бам. Всичко вече е наред.

— Не е. Знам, че като кажа колко съжалявам, няма да оправя нещата. Нищо не би могло, предполагам. Постъпих ужасно, направих голяма грешка. Аз просто — само исках да те видя — успя да промълви Трейси, докато в очите й проблясваха сълзи. — Мислех си, че може би сега, когато вече си пораснала, би могла да ме разбереш поне малко.

— Какво да разбера?

— Защо си тръгнах. Бях толкова нещастна. — Изрови кърпичка от чантичката си, после се отпусна тежко в един стол и захлипа. — Никой не разбира през какво преминавах! Никой не може да разбере какво ми беше. Не можеш да знаеш какво става вътре в един брак.

— О, мисля, че едно дете, което е част от този брак, има доста добра представа. Ти не просто си тръгна от брака си, ти напусна и дъщеря си.

— Знам. Знам, но не можех да остана. Ти винаги си била дъщеря повече на баща си, отколкото моя, така че…

— Внимавай много какво ще кажеш за баща ми.

— Нищо няма да кажа. — Очевидно добре подготвена, Трейси измъкна още една кърпичка. — Той е добър човек. Може би е бил прекалено добър за мен. Не биваше да се омъжвам за него. Направих грешка.

— Това явно ти е навик.

— Бях толкова млада, скъпа. Едва бях навършила деветнайсет. И си мислех, че го обичам. Наистина го обичах. И тогава забременях, така че женитбата ми се струваше правилното нещо. Родителите ми се държаха толкова зле с мен, когато им казах. Не знаеш колко уплашена бях.

Ейвъри би могла да изпита съчувствие към едно младо момиче в подобно положение, но сега то се изпари, преди да е добило форма. Тя си спомни дядо си — толкова добър и търпелив и с безкрайна тъга в очите си до края на живота му за дъщерята, която бе изгубена за него.

И баба си, силна, любяща жена, която винаги бе стабилна опора за близките си.

— Да не би да те изгониха от къщи? Или те заплашиха?

— Те…

— Внимавай — предупреди я Ейвъри.

— Не, но те ме обвиняваха. И казваха, че ако родя бебе, ще трябва да го издържам и…

— Представи си само. Очаквали са от теб да поемеш някаква отговорност.

— Държаха се лошо с мен. Винаги са били много строги. Не можех да остана у дома, след като непрекъснато ми мърмореха.

— И женитбата се е оказала начин да се отървеш от тях.

— Не беше така. Бях само на деветнайсет. Мислех си, че искам да се омъжа, да имам семейство и свой дом. А Уили Би беше толкова едър и красив, можеше да се погрижи за всичко. Нали разбираш, да намери дом за нас и всичко останало. Беше много добър с мен, докато бях бременна. Опитах се, наистина се опитах да създам уютен дом и да готвя, да се грижа за теб, когато се появи. Ти беше такова капризно бебе, Ейвъри.

— Как не ме е срам.

— Не исках да прозвучи така. Аз просто… още не бях навършила двайсет, когато ти се роди, а имаше толкова много за вършене.

— И сигурно баща ми не е правил нищо.

Трейси подсмръкна, стисна за миг устни.

— Вършеше много неща. Няма да те лъжа, помагаше много в домакинството и всичко останало, носеше те на ръце през нощта, люлееше те. Беше добър баща.

— Знам. Такъв е и сега.

— Направих каквото можех, кълна се, че е така. — С насълзени очи Трейси сключи ръце върху сърцето си. — Но Господ ми е свидетел, че работата вкъщи нямаше край. А после ти проходи толкова рано и пипаше всичко. Просто не можех да смогна. Даже и когато си намерих работа, а ти тръгна на детска градина, имаше толкова много неща за вършене и все едно и също. Той дори искаше и друго. Исусе Христе, искаше още деца, а аз не можех да го понеса. Когато направих аборт…

Това бе като внезапен и силен шамар през лицето.

— Направила си аборт.

Мокрото от сълзи лице на Трейси пребледня.

— Мислех, че ти е казал.

— Не, не е.

— Ти беше на три, боже мой, Ейвъри, беше истинска напаст. Забременях отново, макар че бях внимавала много да не се случи. Не можех да го преживея още веднъж. Просто не можех, затова се погрижих за проблема. Нямаше да му кажа, но веднъж се бяхме скарали за нещо и просто ми се изплъзна от устата.

— Прекратила си бременността, без да му кажеш?

— Той щеше да се опита да ме разубеди, а аз бях решила. Ставаше дума за моето тяло, изборът е мой. Ти си жена. Би трябвало да уважиш решението ми.

— Уважавам правото на избор. Но какъв избор си оставила за него? Какво уважение си му засвидетелствала? Бил е твой съпруг, бащата на детето, а ти си взела решението, без да му кажеш. Или не е бил бащата?

— Разбира се, че беше! Не съм му изневерявала.

— Тогава.

Трейси сведе поглед към разкъсаната хартиена кърпичка.

— Е, така беше. И не можех да понеса още една бременност. Докато носех теб, през половината време повръщах и станах огромна като слон. Не исках друго бебе. Направих аборт, поисках да ми вържат тръбите и това беше краят.

— За теб — отрони Ейвъри.

— Той беше страшно ядосан, ужасно гневен, когато разбра. И нещата помежду ни тръгнаха от зле към по-зле. Трябва да знаеш, че и той не беше щастлив. Не бях виновна аз. Просто не бяхме щастливи. Но все пак отидох на семейна терапия, както искаше той. Никой не може да каже, че не съм положила усилия. Просто се чувствах хваната в капан и нещастна. Но се опитах.

— Наистина ли?

— Дванайсет години. Това е доста дълго време. И през всичките тези години се чувствах така, сякаш трябва да бъда нещо, което не съм.

— Съпруга и майка.

— Исках нещо повече. Знам, че е егоистично, но исках нещо повече от това да работя в мола и да се прибирам вечер в този град ден след ден. В един момент просто намразих града и всичко в него. Това не е здравословно, нали? Не е редно да се живее така. Целият ми живот ме подминаваше, а аз не можех да направя нищо.

— И затова започна да изневеряваш на мъжа си.

— Не исках. Просто се случи.

— Мисля, че за да правиш секс с мъж, който не ти е съпруг, се изисква известно планиране.

— Беше само два пъти преди Стив. Не бях щастлива. Нуждаех се от нещо повече. Имах нужда от нещо за себе си.

— Значи си изневерявала на съпруга си, за да се избавиш от досадата на живота си като съпруга и майка. И когато и това не ти е било достатъчно, просто си тръгна.

— Може ли да пийна чаша вода? Моля те?

Ейвъри отиде в кухнята и наля в чаша, вода от чешмата. Остана за миг неподвижна, със затворени очи и вдиша няколко пъти равномерно, докато си възвърне самообладанието.

Макар да бе свалила червеното си палто и да го бе преметнала върху скута си, Трейси продължаваше да седи, стиснала в ръка омачкана салфетка, със сълзи по клепачите.

— Благодаря. Знам, че ме мразиш.

— Не те познавам.

— Бях до теб почти докато стана на дванайсет, Ейвъри. Грижих се за теб. Дадох ти най-доброто, което можех.

— Може и да е било така. Което е много тъжно и за двете ни. Но минаха доста години оттогава досега. Нито веднъж не ми писа, не ми се обади, не дойде да ме видиш. Нито веднъж.

— Не знаех дали баща ти ще ми позволи…

— Казах ти да внимаваш. Не искам да повтарям.

— Добре. Ясно. — Тя отново сведе поглед и приглади палтото в скута си. — Може би не съм мислила, че мога или е редно да го правя. Знам само, че трябваше да си тръгна и го направих по неподходящ начин. Уили Би искаше двамата да продължим да посещаваме терапия. Това щеше само да проточи нещата. Не го обичах, Ейвъри. Не можеш да живееш живота си без любов. Знам какво си мислеше той наистина. Че трябва да положим усилия да изгладим отношенията си. Трябваше да мислим и за теб. Но ти все щеше да пораснеш някой ден, нали? И къде щях да се озова аз тогава? Заседнала тук, и при това стара. Остаряла и закотвена тук, без никакъв шанс да изживея живота си. Не можех да направя Уили Би щастлив, както и той мене. Какъв беше смисълът?

— Искала си да се махнеш. Добре. Искала си да си живееш живота. Чудесно. Има едно нещо, наречено развод. Тежко е и съм чувала, че може да е болезнено, трудно за всички. Но така се прави в цивилизования свят, където жените не напускат съпрузите си, децата си, дома си, без да кажат и думичка, по дяволите.

— Аз просто… — Отново подсмръкна, остави настрани чашата, която бе пресушила. — Бях влюбена! Когато срещнах Стив, изпитвах толкова силни чувства. Чувства, които не бях познавала дотогава. Не можех да мисля за нищо друго. Не беше редно, знам, но се чувствах жива и щастлива. Знам, че постъпих лошо. Знам, че трябваше да съм откровена с Уили Би, вместо да му изневерявам. Той не го заслужаваше, но, миличка, той просто не искаше онова, което исках аз. Не можех да бъда жената, която той искаше да бъда. И когато Стив получи онзи шанс — много добра бизнес оферта — в Маями, трябваше да замине. Трябваше да тръгна с него.

— Била си в Маями.

— Отначало. Бях толкова запленена и двамата заминахме заедно, струваше ми се толкова романтично и вълнуващо. Знаех, че татко ти ще се погрижи добре за теб.

— Престани. Изобщо не си и помислила за мен, след като си излязла през вратата на дома ни.

— Не е вярно! Не постъпих правилно. Не мислех трезво, но си мислех за теб. Бях много горда, когато разбрах, че си започнала свой бизнес. Ресторантът е наистина добър и бях много горда, когато чух за него.

Предупредителни лампички светнаха в главата на Ейвъри. Надяваше се това да е само привичният й цинизъм.

— Как чу за това?

— Понякога търсех информация за теб в интернет. Исках да знам как си, скъпа. Не мога да изброя колко пъти започвах да ти пиша писмо. И много се натъжих, когато разбрах за Томи Монтгомъри. Двамата с баща ти бяха като братя. Знам, че Джъстин никога не ме е харесвала особено, но винаги е била мила с мен. Беше ми мъчно за нея.

— Дотолкова ли стига майчинският ти интерес? Ровила си в интернет понякога?

— Не бях права. Не очаквам да ми простиш. Предполагам, че просто съм се надявала да ме разбереш поне малко.

— Какво значение има какво ще разбера сега?

— Мислех си, че би могла да ми дадеш шанс да се опознаем една друга и да…

— Какво стана със Стив? С любовта на живота ти?

Лицето на Трейси се набръчка. Отново се разхлипа и зарови в чантата си за салфетка.

— Той… почина. През ноември. Просто почина. През всички тези години бяхме заедно. Пътувахме из цялата страна заради работата му, нали разбираш? Имаше си и недостатъци, разбира се, но аз го обичах и бяхме щастливи. Сега него го няма и аз си нямам никого.

— Съжалявам. Наистина. Но не мога да запълня тази празнина в живота ти. Не искам. Ти направи своя избор. Трябва да живееш с него.

— Не знам как да бъда сама. Не може ли да поостана тук за известно време? Няколко седмици?

— Тук ли? — Искрено изненадана, Ейвъри зяпна. — Категорично не. Не може да се върнеш след, колко, седемнайсет години без никаква вест и да очакваш отворени врати. Ще трябва сама да измислиш как ще продължиш живота си. Вече не си част от моя.

— Не може да си толкова студена.

— Мога — възрази Ейвъри. — Може да съм го наследила.

— Само няколко седмици, не повече. Не знам какво да правя, къде да отида.

— Каквото и да е, някъде другаде.

— Аз съм родната ти майка, Ейвъри.

— Ти си жената, която избра да ме изостави и игнорира през по-голямата част от живота ми. Сега си останала сама и идваш на прага ми. Именно затова се появи тук — не за да ме опознаеш или каквото там тъпо извинение си съчинила пред себе си.

О, господи, осъзнаването на този факт я накара да се почувства изморена.

— Това означава, че все още мислиш най-напред за себе си и само за себе си. Изслушах те, стига толкова. Трябва да си вървиш.

— Няма къде да отида.

— Светът е голям. Избери си.

— Само ако може да остана тази нощ. Една нощ…

— Разорена си — осъзна Ейвъри.

— Ние преживяхме някои… финансови неудобства. Положението е тежко, да, и ще ми е нужна малко помощ да си стъпя отново на краката.

Всичко, абсолютно всичко се свеждаше до този единствен, грозен факт.

— Господи, коя си ти? Пари? Сериозно ли? Искаш пари от мен?

— Ще ти ги върна. Само ми заеми няколко хиляди, колкото да се оправя временно.

— Ако имах няколко хиляди на разположение, нямаше да ги дам на теб.

— Ти имаш собствен бизнес. — Трейси посочи към чантите с покупки. — Можеш да пазаруваш в луксозни магазини. Можеш да ми отделиш малко, само като заем. Не ме карай да ти се моля, Ейвъри. Само не ме карай да те моля, защото ще го направя. Загазила съм.

Ейвъри грабна чантичката си, извади портфейла си и измъкна оттам банкноти, без да ги брои.

— Ето. Това е. Всичко, което ще получиш сега или когато и да било. Сега се махай и стой далеч от мен. Не искам никога повече да те виждам.

— Не знаеш какво е да си сам, да си нямаш никого.

— Права си. Баща ми се погрижи за това. — Ейвъри отиде до вратата и я отвори. — Казах ти да се махаш.

Трейси отиде до вратата, поспря за малко.

— Съжалявам — каза тя.

Ейвъри затвори и заключи вратата, облегна се на нея. Когато цялото й тяло се разтрепери, тя просто се свлече на пода. Заслуша се в стъпките, които отекваха надолу по стълбището, и изчака да заглъхнат, преди да си позволи да заплаче.

 

 

Намираше си оправдания, за да отлага срещата с Оуен. Промяна в графика, прекалено много работа, обясняваше му в съобщения по телефона, за да не се налага да говори лично с него.

Знаеше, че е глупаво, но просто не можеше да си придаде щастливо изражение, за да прикрие цялата мъка, съмнения, разяждащия гняв.

Не искаше да говори с никого, затова избягваше приятелките си, затрупваше се с работа. Но в малките градове приятелите имаха навика да задълбават.

Вдигна очи от сандвича с месо, който приготвяше, когато Оуен влезе в ресторанта. Кимна му отсечено и се надяваше усмивката й да му се е сторила измъчена, когато седна на един от високите столове до бара.

— Как върви?

— Заети сме. Едва успявам да си поема дъх през последните няколко дни.

— Така каза. Може би ще имаш минутка за отдих сега, за кратка почивка.

— Затрупана съм с работа.

— Така ли? — Той се завъртя на мястото си и огледа клиентите, които бяха дошли да обядват по-рано, преброи общо две маси.

— Трябва да направя инвентаризация — импровизира тя на момента. — Доста от чашите са счупени. — Трябваше да смени темата, каза си тя. — Как върви отсреща?

— Върви. Мислех, че ще искаш да се отбиеш сама да видиш.

— Ще дойда веднага щом намеря малко свободно време. — Пъхна сандвича във фурната, извади оттам пица. — Какво да ти приготвя? — попита го тя, докато режеше пицата.

— Сандвичът изглеждаше добре.

— Определено.

Той отиде до хладилника, взе си газирана напитка, отново седна на мястото си.

— Наред ли е всичко при теб?

— Ами, бих искала времето да се стопли и в денонощието да има още няколко часа. Иначе? Всичко е наред.

— Ейвъри.

Тонът му я накара да вдигне очи, да срещне погледа му.

— Какво? Заета съм, Оуен. Знаеш как е.

— Да, знам как е. Затова питам.

— И аз ти казвам, че съм добре. Трябва да управлявам това място. Търся си ново момче за доставките, след като хванах онова, което току-що назначих, да пуши марихуана в мазето. Ревизирам бизнес плана си за новото място, трябва да реша какво да бъде осветлението, обзавеждането, да измисля менюто, да помогна на Хоуп да подготви моминско парти за Клеър. Колата ми има нужда от нови гуми, а доставчикът ми току-що ми каза, че цената на сиренето се вдига.

И докато изреждаше всичко по този начин, сама се убеди, че има пълно основание да бъде изнервена и притеснена.

— Просто нямам време да ти приготвя вечеря и да се забавляваме точно сега.

— Ясно ми е и не става дума за това.

— Значи няма за какво да говорим. Имам работа за вършене. Това е всичко.

Рязко се извърна и отиде да пъхне сандвича му във фурната, след като извади другия отвътре, и успя да опари вътрешната страна на лакътя си на горещата скара.

— Мамка му.

Докато затвори фурната и се обърне, Оуен вече бе заобиколил бара. Сграбчи здраво китката й, когато тя се опита да я дръпне.

— Дай да видя.

— Няма нищо. Случва се.

— Къде ти е аптечката за спешни случаи?

— Трябва ми само малко алое. Затова си отглеждам такова в саксия в кухнята. Чакай да…

Той просто я задърпа към закритата кухня, където работеше Франи. Преди Франи да успее да каже каквото и да било, Оуен вирна брадичка, за да й подскаже, че трябва да излезе, и продължи да тегли Ейвъри навътре.

— Пусни ме! — настояваше тя. — Знам как да се погрижа за подобно изгаряне. Имам клиенти.

— Престани веднага!

Резкият му тон, който толкова рядко бе чувала, прекъсна протестите й. Не каза нищо, когато той пусна студена вода от чешмата и задържа ръката й под струята.

— Не внимаваше достатъчно. Това не е типично за теб.

— Ами ти не млъкваше. — Стисна зъби, когато той само я изгледа строго. — Така си беше. Мога да се оправя с това, Оуен. Само леко изгаряне.

— Не се появяват мехури. Защо не внимаваше?

— О, за бога. Мисля за много неща, заета съм… Не съм си отрязала пръст все пак.

Той продължаваше да държи ръката й под студената вода, докато изучаваше лицето й.

— Виждал съм те да мислиш за много неща. Както и когато си много заета. Ако си въобразяваш, че не те познавам достатъчно, за да разбера, че има и още нещо, значи си глупава. Има ли някакъв проблем помежду ни?

— Скоро ще има.

— Стой така под водата — нареди й той, после откъсна листо от алоето. — Знам само, че всичко беше наред, докато се връщаше от пазаруването с Клеър и Хоуп.

Той разряза дебелото листо и изгреба вътрешността.

— А на другия ден вече отменяш срещите ни и нямаш време да разменим и две думи.

Извади една лъжица от шкафа и намачка алоето на пюре.

Трябваше да се досети, че разбира от домашни лекове. Точно в този момент неговото търпение и сръчност я подтикваха да го намушка с вилицата.

— Дай да видя сега. — Спря водната струя, внимателно подсуши ръката й и разгледа изгореното място. — Не е зле.

— Казах ти, че не е зле.

— Каза ми също, че всичко е наред, след като е ясно, че не е така. Стой мирно.

Нежно и грижовно — така че сълзите почнаха да напират в очите й — той покри изгореното място с пюрето от алое.

— Значи, нещо се е случило между прибирането ти вкъщи и следващия ден. Какво?

— Може би просто съм разбрала, че съм се затрупала с много неща и имам нужда да отхвърля някои — да определя приоритетите си. Да подредя живота си. Двамата с теб почнахме от нулата и продължихме с бясна скорост… Добре де, не точно от нулата — поправи се тя, когато той отново я изгледа с онзи особен поглед. — Нужно ми е малко време да подредя всичко в главата си, да организирам работата си. Трябва да обърна внимание на новия ресторант, ако искам да потръгне после. Увлякох се от бясната скорост. Оставих нещата да ми се изплъзнат.

— Може би. Това може да е вярно отчасти, но не е само това. Ще трябва да поговорим сериозно, Ейвъри.

— Сега не е моментът. На работа съм. Аз…

— Не, не е сега моментът. — Той сложи суха превръзка от аптечката й върху покритата с алое рана. — Но ще намерим време. Погрижи се някой да смени тази превръзка по-късно.

Остана загледан още миг в лицето й, наведе се, докосна с устни нейните.

— Добре. — Той кимна, очите му отново бяха вперени в нейните. — Добре. Ще взема сандвича навън и ще се връщам на работа. Ще се видим после.

— Разбира се.

Когато той си тръгна, тя се облегна на мивката, докато водеше ожесточен спор със самата себе си, последван от мигновен изблик на самосъжаление.

— Добре ли си, Ейвъри?

Тя въздъхна, прииска й се хората да престанат да я питат това и погледна към застаналата до вратата Франи.

— Добре съм. Само леко се изгорих, нищо страшно. Има ли нещо спешно?

— Днес няма много хора.

— Виж, ще се кача горе да свърша някои неща. Ако работата се увеличи, просто ми звънни и ще сляза веднага.

— Дадено.

 

 

Реши да готви. В готвенето намираше утеха, когато бе разстроена, затова се зае да се утешава, като експериментира със супа от шунка и картофи и крем супа от сушени домати. Взе и лаптопа си в кухнята, за да си запише точните пропорции и подправки.

Успокои се, олекна й и се почувства достатъчно уравновесена, затова седна и докато супите къкреха на печката, поработи върху проекта си за сепаретата, високите столове до бара, ниските столове, диваните и фотьойлите за новия ресторант.

— Чук-чук! — викна Клеър.

— В кухнята съм. — Дотук, каза си Ейвъри, с времето насаме с любимата играчка.

— Щях да хапна набързо една салата долу, но Франи ми каза, че си изгорила ръката си и си се скарала с Оуен.

— Не съм се карала с Оуен. Наистина си изгорих ръката, но не е нещо сериозно.

Клеър погледна намръщено към къкрещите тенджери.

— Тогава защо готвиш тук? Какво има?

— Нищо. И следващият, който ми зададе същия въпрос, ще получи отговор с юмрук, който няма да му хареса особено. Опитвам нови рецепти. Долу няма много клиенти, както сигурно сама си видяла. Използвам времето да изгладя менюто за новия ресторант.

— Мислех, че изглаждаш менюто с Оуен.

— Виждаш ли го наоколо? — попита Ейвъри. — Сега имам време. Сега готвя.

— Разстроена си. Не съм те виждала от няколко дни, защото беше много заета, а сега виждам, че си разстроена и си се скарала с Оуен.

— Не съм се скарала с Оуен и ако съм разстроена, то е, защото всички се мотаят наоколо и ме питат защо съм разстроена. Включително и Оуен, който просто не знае кога да спре, за бога!

— Наистина сте скарани.

— Не сме. — Макар и през стиснати зъби, Ейвъри успя да заговори с по-спокоен тон. — Бях заета. Бекет е готов с плановете и са подали молба за разрешение за ремонта. Сега се работи по техническите планове. Имам още куп неща за вършене, за планиране и вземане на решения и през цялото време трябва да се занимавам с „Веста“.

— Затова си нервна. И аз щях да се изнервя. Но знаеш, че всичко ще бъде чудесно.

— Това, че го знам, не е същото като да го направя такова. — Стомахът я заболя от увъртанията. Лъжата винаги й докарваше болки в стомаха — и в добавка към този страничен ефект, наистина никак не я биваше в лъжите, увъртането и полуистините. — Нужно е много време и мислене — продължи тя, оставайки на същата вълна. — И затова нямам много свободно време за приятели. Затова си мисля, че трябва да забавим малко топката, докато отново поема контрол над ситуацията. Това е.

— Какво е направил?

— Нищо. Нищо. Кълна се. — Прекалено изморена, за да се разплаче, Ейвъри се засмя на автоматичното заключение на Клеър. — Просто съм малко претоварена в момента.

Най-сетне, помисли си тя. Истината.

— Всичко ще се подреди. Ето, вместо салата опитай това.

Ейвъри извади купичка, сипа й малко от картофената супа, после поръси отгоре магданоз и малко настърган пармезан.

— Трябва да реша и какви съдове и чинии ще използвам. Може да се спра на обикновените бели ресторантски чинии и да поставя акцент с покривките и чашите. Или пък да избера нещо по-дръзко.

— Няма да има никакво значение. — Клеър загреба още една лъжица. — Никой няма да обръща внимание в какво е поднесено това. Много е вкусно. Защо си толкова стисната с количеството?

— Защото трябва да опиташ и крем супата от сушени домати.

Още една купичка, отново малка порция — няколко кротона, листенце босилек.

— О, боже, толкова е вкусна. Гладка, кремообразна и все пак има отличителен вкус.

— Отлично. — За да се увери сама, Ейвъри си взе лъжичка за проба. — Да, отлична е — заяви тя. — Никакви промени за тези двете. Ще ти дам по една кутия и от двете да занесеш вкъщи за вечеря.

— Искаш да кажеш, че трябва да ги споделя с другите? — Клеър прегърна приятелката си през кръста. — Ще ми кажеш, когато си готова, нали?

Да, никак не я биваше в лъжите. Ейвъри се предаде и облегна глава на рамото на Клеър.

— Да. Само не сега.

 

 

Беше се отърсила от гнева, докато готвеше, реши Ейвъри. Или почти. Самосъжалението не водеше до нищо добро, само привличаше внимание към себе си, което бе точно обратното на онова, което искаше.

Събра останалата картофена супа в буркан, взе няколко италиански хлебчета от ресторанта. Това й отне близо час, но нямаше нищо против. Бяха дошли доста клиенти за вечеря и макар да не беше на смяна по график, тя остана да помогне за малко.

Това също подобри настроението й.

Имаше нужда да поговори с баща си и се надяваше, че това ще довърши оздравителния процес. Той заслужаваше да знае, повтаряше си тя, докато шофираше извън града. А и той бе единственият човек на света, от когото тя никога нищо не криеше.

Щеше да го нахрани със супа и щяха да поговорят. Можеха да си говорят за абсолютно всичко.

Но когато спря пред дома му и забеляза лъскавия син „Лексус“ с номера от щата Невада, гневът й отново се надигна.

Не познаваше никого от Невада.

Трейси бе казала, че са живели на различни места.

Инстинктът й на Мактавиш й подсказа, че Трейси последно е живяла в Невада. И сега бе тук и се опитваше да източи друго кранче.

Втурна се в къщата.

Уили Би скочи от стола си, когато дъщеря му нахлу вътре. Трейси остана на мястото си, с подпухнали очи, стиснала мокра кърпичка в ръце.

— Не ти липсва нахалство. Кучка.

— Ейвъри! Успокой се.

— Не ми казвай да се успокоя. — Тя се нахвърли на баща си. — Тя стигна ли вече до частта „можеш ли да ми дадеш малко пари назаем“, или още обяснява колко много съжалява?

— Просто седни и… Какво?

— Не спомена ли, че ме посети преди няколко дни?

— Не. — Той прегърна Ейвъри през рамо — колкото да я задържи, толкова и да я подкрепи. — Не каза.

— Щях да го направя. Трябваше да видя първо Ейвъри, Уили Би. Изобщо не бях сигурна дали ще мога да те погледна в очите, а много исках да видя Ейвъри и да й кажа колко съжалявам.

— И да ми поиска пари.

— Разорена съм. Загазила съм. Това не значи, че не съжалявам. — Пръстите й трепереха, докато бършеше с ръка сълзите си, зарязала накрая кърпичката. — Ще ми се да бях постъпила различно. Ще ми се самата аз да бях различна. Не мога да променя нищо. Изгубихме къщата си точно преди Стив да умре. Всичко се обърка. Той работеше по няколко сделки, но всичко се провали. Нямаше време да оправи нещата.

— Имаш лъскав нов „Лексус“ отвън пред къщата — изтъкна Ейвъри. — Продай го.

— Колата е на лизинг и ще я изгубя. Само нея имам. Трябва ми само малка сума, докато си намеря жилище и се хвана на работа.

— Взела си пари от Ейвъри? — попита Уили Би.

Лицето на Трейси почервеня.

— Трябва ми заем.

— Колко? — Когато Трейси само поклати глава и отново захлипа, той се обърна към дъщеря си: — Колко?

— Не знам точно. Колкото имах в портфейла. Повече, отколкото нося обикновено, защото щях да излизам и исках да имам пари в брой, ако ми потрябват.

Гневът, който беше рядкост за уравновесения й баща, се прокрадна в гласа на Уили Би.

— Ти изостави момичето ми, Трейси. Сега се връщаш и вземаш пари от нея?

— Тя има собствен бизнес. Хубаво жилище. Грижех се добре за нея, доколкото ми беше по силите, докогато ми беше възможно.

— Не, не си. — Той нежно целуна Ейвъри по тила. — Говори ли с майка си, Трейси?

— Аз… Тя ми помогна малко, точно след като Стив почина. Всичко беше толкова сбъркано. Не знаех, че той дължи толкова много пари. Тя ми помогна с известна сума, но каза, че това е всичко, което ще получа. Говореше сериозно. Отидох да я видя, преди да дойда тук, но тя не пожела да ми помогне.

— Колко искаш?

— Татко, недей…

— Ти мълчи, Ейвъри.

— Но ти не можеш…

— Това е моя работа. — Не се наложи да повиши глас — никога не го бе правил. Просто изгледа Ейвъри право в очите. — Ти замълчи. Колко, Трейси?

— Бих искала пет хиляди, колкото да започна отначало. Ще ти ги върна. Кълна се. Ще подпиша документи. Знам, че нямам право, но си нямам никого.

— Ейвъри, качи се горе и ми донеси чековата книжка. Знаеш къде я държа.

— Не, няма.

— Направи каквото ти казвам, и то веднага. Ако искаш да спориш с мен, можеш да го направиш после. — Сега сложи длан върху рамото на дъщеря си. — Можеш да ми кажеш какво мислиш, но не сега. Това си е само наша работа, не нейна.

Той рядко заемаше категорична позиция, но когато го направеше, нямаше мърдане.

— Добре, но ще трябва да поговорим.

Тя изтича с тежки стъпки нагоре, върна се бързо.

Уили Би седна, отвори чековата книжка.

— Ще ти дам тези пет хиляди. Не като заем.

— Но аз ще ти ги върна.

— Не искам да ми ги връщаш. Освен ако Ейвъри не си промени мнението, не искам нито да те видя, нито да чувам за теб, след като си тръгнеш. Вземи парите и заминавай. Надявам се да си намериш мястото.

— Знам, че ме мразиш, но…

— Не те мразя. Ти ми даде светлината в живота ми, няма да забравя това. Никога. Затова ще ти дам каквото поиска и приключваме дотук.

Категорично решение, отново си помисли Ейвъри, и той го бе взел и за нея.

— Искам да ми изпратиш адреса или телефонния си номер, щом се установиш някъде — продължи Уили Би. — На мен, Трейси, не на Ейвъри. Няма да се опитваш да се свържеш с нея повече. Ако тя поиска да говори с теб или да те види, може да се обърне към мен и аз ще й дам телефона или адреса, който си ми пратила.

— Добре.

Той сгъна чека, подаде й го.

— Благодаря ти. Аз… Много добре си поддържал къщата. Ти си добър човек. Наистина го мисля.

— Сигурен съм.

— Тя е много хубава. — Трейси притисна пръсти до устата си. — Много съжалявам. Толкова съжалявам за всичко.

— Вероятно е така. Най-добре тръгвай вече. Тъмно е, а и времето може да се влоши по-късно през нощта.

Трейси се окопити и стана.

— Ти сигурно си най-доброто нещо, което съм направила в живота си — обърна се тя към Ейвъри. — А аз постъпих ужасно с теб. Тежко е да го знам.

Когато Трейси си тръгна, Ейвъри застана до прозореца, загледа се в отдалечаващите се светлини на колата.

— Защо й даде тези пари?

— Защото тя страда. Изгубила е любим човек, а сега осъзнава, че е отхвърлила нещо ценно. Никога няма да си го получи обратно и тъгува и за това. А и защото за нас това е начин да затворим тази врата. Защо не ми каза, че е идвала да те види?

— Затова дойдох тази вечер. Да ти кажа. Аз просто… не можех да говоря за това известно време. Трябваше да ти кажа и тогава щеше да си подготвен. Трябваше да звънна на баба. Просто блокирах. Болеше ме, затова се затворих в себе си.

— Разбирам. — Той отиде до нея и я прегърна с едрите си ръце.

— Но тази вечер, когато я видях, толкова се ядосах. Така е по-добре, нали?

— За теб ли? Естествено. — Държеше я здраво в прегръдките си и лекичко я залюля. — Ще се оправим, миличка. Двамата с теб ще се справим с всичко. Не се тревожи.

Успокоена от гласа му, от уханието му и самото му присъствие, тя притисна лице до гърдите му.

— Така ми каза тогава, както и много пъти през годините. Винаги си прав. Обичам те толкова много.

— Аз съм по-голям. Обичам те повече.

Тя се засмя тихичко, притисна го по-силно.

— Направих супа. Рецептата на Мактавиш за супа от картофи и шунка, която прогонва всички тревоги.

— Звучи ми чудесно.

— Ще ида да я донеса от колата.