Нора Робъртс
Последният любим (12)

Дванадесета глава

В един от първите дни на новата година, въоръжена с дебела папка, Ейвъри отново обикаляше мястото, което тя вече категорично смяташе за „Мактий“. Но този път бе взела Хоуп и Клеър за консултанти.

— Барът ще бъде пред онази стена. Тъмно дърво, нещо много внушително. Ще се опитам да уговоря, изнудя, измоля и принудя със секс Оуен да го направи.

— Как вървят нещата? — попита Клеър. — По отношение на секса.

— Виж тази физиономия. — Ейвъри посочи с палци към лицето си.

— Задоволена, ведра, щастлива. И само леко граничеща със самодоволство. Значи, отговори на въпроса ми.

— Засега всичко е добре. Осветление тук, тук и там, топли цветове. И си мисля за кожен диван — може би в тъмнокафяво — ето там, ниска масичка отпред. Няколко високи табуретки пред прозорците до входа, ниски столове там и там. А преминаването към ресторанта ще става ето оттам.

— Ще бъде страхотно. Но преди да минем към цвета на стените и масите — обади се Хоуп, — не мога да не попитам защо не се хвалиш с въпросния секс и не споделяш подробно с единствената от нас, която за съжаление не прави такъв в момента.

— Може да предизвикам съдбата и да те натъжа още повече.

— Моля те. — Хоуп отхвърли аргументите й с небрежно махване на ръка. — Видях Оуен преди малко и неговото изражение също беше доволно, ведро и щастливо. Не съм сигурна за самодоволството, но може да се е прикривал. Ще се виждате ли довечера?

— Не. Имам само около час, после трябва да тичам в ресторанта. На работа съм. А и той е — както и всички останали — толкова зает точно сега. Готвят се за откриването само след няколко дни, работят по другата сграда, подготвят плановете за това място. Двамата сме заедно почти всяка нощ от Нова година насам и аз реших…

— Че ти е нужно малко време? — предположи Клеър.

— Реших, че аз, че ние трябва да си дадем кратка почивка. Знаеш ме каква съм. Винаги се впускам в нещо такова с мисълта, че всичко е съвсем неангажиращо, забавно, нормално. Харесваш някого, имаш му доверие, привлечена си от него и просто се оставяш на момента. После, понеже говорим за мен, почвам да се чудя дали не е нещо повече, дали не трябва да е по-сериозно, дали не е любов — голямата, истинската любов.

— Влюбена ли си в Оуен? — попита Клеър.

— Имам… — Тя размаха ръка пред гърдите си.

— Сърцето на Мактавиш. — Хоуп кимна.

— Не може да му се има доверие. Но работата е там, че винаги съм обичала Оуен. Обичам всички от семейство Монтгомъри. Това ми е вродено. Така че може да е просто това. Нещо като измамно положителна реакция. Ако се превърне в голямата любов, може да обърка нещата.

— Защо — не разбра Клеър, — автоматично предполагаш, че той не може да е влюбен истински в теб?

— Не знам, може би и това ми е вродено. — Тя вдигна рамене, после ги отпусна рязко. — Мисля, че отчасти е заради майка ми, което е просто отчайващо.

— Изобщо не си като майка си.

— И не искам да бъда — заяви Ейвъри и кимна на Клеър. — Тя изневеряваше, лъжеше и използваше мъжете. Сексът беше нещо лесно за нея и определено не беше обвързващ. Затова си мисля, че онази част от мен, която не може да понесе мисълта да бъда като нея, се хваща за лесния и неангажиращ секс и настоява да го превърне в нещо повече. Като инстинктивна реакция. Или противоотрова. После обръщам всичко наопаки, защото голямата любов почти никога не се случва. Глупаво е.

— Не е — настоя Хоуп. — Говорим за теб.

— Но сега сме двамата с Оуен. Всеки път, когато имам връзка с някой мъж, се опитвам да я изкарам нещо повече заради трепета в сърцето си, нали разбирате. После трепетът изчезва и осъзнавам, че той не е единственият за мен. Съвсем порядъчен и добър човек — предимно са такива — но не е мъжът с главна буква, ако изобщо има такъв за мен.

— Има — твърдо отсече Клеър.

— Може би. Сега изпитвам същия трепет към Оуен и когато това изчезне…

— Защо говориш така? — Клеър поклати глава. — Може да не изчезне.

— Ако съдя по досегашния си опит, ще изчезне. Не искам да го превръщам в нещо повече и после да се налага да го омаловажавам. Не и с Оуен. За мен той е по-важен от сърдечния трепет или проблема с майка ми.

— Мисля, че подценяваш себе си и него. Но… — Клеър погледна часовника си. — Не мога да се впусна в подробности по темата сега, защото трябва да се прибирам. Но ще поговорим — обеща тя и я бодна с пръст.

— Нямам против. Време е да заключа тук. Мога да те придружа до хотела, Хоуп, да прегледам с теб онази част от менюто за откриването, която ще е моя отговорност, преди да ида на работа.

— Добре.

Излязоха, разделиха се с Клеър, която тръгна да пресича главната улица, докато Ейвъри и Хоуп тръгнаха към хотела срещу църквата „Сейнт Пол“.

— Тя е влюбена — обади се Ейвъри. — Подобно чувство те прави оптимист и те кара да смяташ, че всички ги очаква едно щастливото бъдеще.

— И защо и ти да не си оптимистка?

— Не съм прекалено оптимистично настроена — не мисля. По-скоро съм предпазлива.

— Аз не съм влюбена, нито голяма оптимистка, но мога да кажа, че се радвам на отношенията ви с Оуен.

Тя отключи вратата към рецепцията.

— И напълно разбирам защо ти — и всеки друг на мястото ти — може да искаш кратка, обмислена почивка. Сексът може да е нещо лесно и необвързващо, но може да замъгли мозъка ти. Затова си проясни мислите за ден-два.

— Права си. — Господ да благослови практично настроената й приятелка, помисли си Ейвъри. — Антракт за проясняване на мозъка.

— Ще направя чай, докато преглеждаме менюто.

— Правиш чай в хотела. — Ейвъри се настани на една от високите табуретки до кухненския плот. — И обсъждаме менюто за откриването. Преди година това беше толкова далечна перспектива. Ти дори не живееше в града.

— Преди година си мислех, че бъдещето ми е свързано с хотел „Уикъм“ и Джонатан.

— Изпитваше ли трепет в сърцето?

— Не. — Замислена, Хоуп сложи чайника на котлона. — Но мислех, че го обичам. Имах му доверие, възхищавах му се, беше ми приятно с него. И затова си мислех, че го обичам. Той го знаеше. Знаеше за доверието и възхищението ми, за чувствата ми, както и че вярвах в общото ни бъдеще.

— Защо да не вярваш?

— Нали? — съгласи се Хоуп без следа от горчивината, която някога бе преглъщала толкова трудно. — На практика живеехме заедно. Той казваше, че ме обича, говореше с мен за общото ни бъдеще.

— Съжалявам, Хоуп. Боли ли те още?

— Не… може би мъничко — призна тя, докато изваждаше чаши. — Но на този етап е по-скоро наранена гордост, отколкото сърдечна болка. Той ме използва, а това просто ме вбесява. Не мисля, че е имал такова намерение от самото начало. Но в онези последни месеци ме е лъгал и използвал и накрая ме накара да се чувствам като глупачка. От това боли. Да те направят на глупачка.

— Той е глупакът. Не искам никога да нараня някого по този начин.

— Не би могла. Не си такъв човек, Ейвъри.

Надяваше се, че не е, но от време на време тази тревожна мисъл я държеше будна посред нощ.

 

 

В тишината на затворения ресторант Ейвъри завърза готварската си престилка и започна сутрешната подготовка. Включи фурните, зареди кафе машината. Преброи парите в касата, провери нивото на машината за лед. Движеше се от отворената кухня към задното помещение и обратно, докато допълваше съдовете с продукти за пиците, отбеляза си да поръча още кутии за доставка, отвори нова кутия с моцарела.

След като премести няколко тави с тесто в хладилника под тезгяха, реши, че ще трябва да направи още преди обяд. Извади големите тенджери със сос и ги сложи да се топлят на печката. Сметна, че сосът й „Маринара“ е по-малко, отколкото би искала, и събра нужните съставки да направи още.

Спря за миг, когато на вратата се почука, и по дяволите, отново усети онзи трепет в сърцето, когато забеляза Оуен да наднича през стъклото. Той вдигна ключа в ръката си и след като тя му кимна, си отключи сам входната врата.

— Явно си заета.

— Не особено. Сосът „Маринара“ е на привършване.

— Мога ли да поработя тук на бара известно време? На обекта е прекалено шумно, а в хотела са заети с развеждането на журналисти наоколо.

— Разбира се. Искаш ли кафе?

— Ще си сипя след малко. — Той остави куфарчето си и голям тубус, свали палтото си, смъкна плетената шапка от главата си. Прокара пръсти в косата.

После заобиколи бара, обхвана лицето й с длани и я целуна.

— Здравей.

— Здрасти.

— Мирише хубаво.

— Най-добрият сос „Маринара“ в окръга.

— Говорех за теб, но и сосът си го бива. Искаш ли кафе?

— Ръцете ми ще са заети, докато не приключа с това. Ти не трябваше ли да се включиш в представянето пред медиите?

— В определени моменти. — Той отиде да си вземе чаша, повиши леко глас, докато тя отваряше огромен буркан смлени домати. — Ще получим прилично отразяване. Хоуп има връзки в столицата, както и във Филаделфия, така че ще бъдем показани не само в местните новини. Което е хубаво за нас.

— Много.

— Мама и Каролий се занимават с по-голямата част от представянето, заедно с Хоуп, а останалите ще се включваме, когато им потрябваме за нещо.

— Вълнуващо е.

Той стоеше, загледан в нея, докато тя бъркаше, добавяше подправки.

— Не трябва ли да премериш колко?

— Не — простичко отвърна тя.

— Погледнах менюто, което си предложила за новия ресторант. Откъде си се научила да готвиш такива неща?

Тя му отправи кос поглед, който Хоуп би определила като самодоволен.

— Имам много таланти.

— Мисля, че е редно да изпробваш някои от ястията върху доброволец.

Тя го погледна през рамо.

— Така ли? Ти такъв ли си?

— Най-малкото, което мога да направя.

— Благороден до мозъка на костите си, такъв си ти. — Но идеята не беше никак лоша, замисли се тя. Като това да изпробват всяка стая в хотела преди откриването. — В понеделник съм свободна.

— Става.

— Дай си поръчката.

— Каквото искаш.

— Не, погледни отново примерното меню и си дай поръчката — салата, предястие, основно. Както си му е редът. Когато всичко се подреди, ще имам главен готвач, за да не се налага да правя всичко сама, както и помощници, които да улеснят процеса, но това може да е показателно. Трябва да изпробвам различните ястия с различни хора, да направя нужните корекции предварително.

— И като заговорихме за корекции. Готова ли си вече?

— Готова съм. — Но можеше да се захване с тестото сега и да си спести време следобед.

— Искам да ти покажа нещо.

— Само набързо — предупреди го тя, докато бършеше ръцете си. — Трябва да се заема с месенето на тесто, докато имам малко свободно време. А ти нямаш ли си работа? — добави тя, докато отиваше до хладилната витрина. Реши, че иска кофеина си студен, и си взе диетична кола.

— Това е част от работата ми.

Отвори дебелия тубус, извади архитектурните планове и ги разгъна на бара.

— Това за пекарната ли е? Така и не съм имала възможност да… — Тя замлъкна, останала за миг без думи, когато прочете надписа.

„Ресторант и бирария «Мактий».“

— „Мактий“. Тук пише „Мактий“.

— Това име избра, нали? Винаги можеш да го смениш. Можеш да промениш каквото си поискаш директно върху чертежите. Това копие е за теб. Бекет е зает тази сутрин, но ще ги прегледате заедно скоро. Засега и аз бих могъл да отговоря на всичките ти въпроси, ако имаш такива, да ти обясня каквото не ти е ясно.

— Моите чертежи.

— Точно така.

— Чакай за секунда.

Тя се извърна и се разтанцува из залата. Подскачаше, въртеше се, риташе с крака, припомняйки му за дните си като мажоретка в гимназията на Бунсборо.

Когато направи кълбо напред, той се стресна, после се разсмя.

— Мили боже, Ейвъри. Още ли можеш да го правиш?

— Явно. — Засили се и се хвърли към него.

Той я улови, но леко залитна, когато тя размаха юмруци във въздуха.

— Надявах се да покажеш малко повече ентусиазъм.

— Какво ще кажеш за това? — Тя сключи здраво ръце около него, стегна краката си около кръста му и вкопчи устни в неговите.

— Не е зле. — Той я завъртя в кръг. — Никак не е зле.

— Даже не съм ги видяла още. Трябва да ги видя! — Изви тялото си, за да се измъкне, и почти се строполи върху чертежите.

— Мога да ти обясня — подхвана той, но тя отхвърли предложението му.

— Да не мислиш, че не мога да разчета архитектурни планове? Само дето не спях с тях, докато планирахме „Веста“. Добре, добре — мърмореше тя. — Искам да преместя този хладилник оттук ето тук. Така е по-логично, а и ще ми трябва маса ето тук, до миялната машина.

Той извади молив от куфарчето си.

— Отбележи.

Тя отбеляза, нанесе и още някои дребни корекции.

— Този портал тук, отлична идея. Лесен достъп от едното до другото помещение за сервитьори и клиенти. Седиш си на бара и пийваш с приятел. После си казваш: „Защо да не хапнем нещо?“. И минаваш оттатък.

— Барът е много голям.

Тя кимна решително.

— Трябва да е внушителен.

— Трябва да ми кажеш какво искаш за него. Какво дърво, цвят, какъв стил, за да мога да ти предложа проект.

Тя премести погледа си върху него.

— Ти ли ще го направиш?

— Надявах се на това. Защо?

— Канех се да използвам много секс, за да те накарам да го направиш.

— Като се замисля, май съм доста зает.

Тя мигновено се засмя и се обърна да го прегърне. По дяволите да вървят антрактите за прочистване на мозъка.

— Оуен.

— Може и да не съм чак толкова зает.

Прегърна го здраво, затвори за миг очи.

— Няма да те разочаровам.

— Не сме си го и помисляли. Нито за миг.

Тя поклати глава, погледна нагоре към лицето му. Беше нещо повече от една сграда или само бизнес. Ставаше дума за Оуен и за онзи трепет в сърцето.

— Няма да те разочаровам.

— Добре.

Тя кимна и отново облегна глава на гърдите му. Стари основи, мислеше си тя, нов етап. Кой би могъл да каже какво ще излезе?

— Трябва да направя тесто.

— Че кой не трябва?^[1]

Тя се усмихна и вдигна глава.

— Трябва да направя тесто за пица, за да изкарам малко пари и да мога да си платя наема.

— И докато си заета с това, аз ще проведа няколко телефонни разговора на спокойствие.

Той леко я притисна на свой ред.

— Относно тези планове. — Посочи към чертежите. — Ще отнеме известно време. Да преправим плановете, да пресметнем всичко, да получим разрешителни. А и в момента сме фокусирани върху другата сграда.

— Няма значение колко време ще отнеме. — Тя се замисли за него, за тях двамата, за живота, който споделяха. — Важно е колко ще продължи.

 

 

Малко след отварянето на ресторанта Хоуп се втурна вътре.

Ейвъри тъкмо добавяше люти чушлета към една пица.

— Здрасти. Как върви животът в Холивуд?

— Чудесно. Съвсем спокойно засега. В момента правят няколко интервюта и снимки с братята Монтгомъри. Имам десет минутки.

— Седни. — Ейвъри пъхна голямата пица във фурната.

— Реших, че е по-добре да изтичам и да ти кажа лично, вместо да ти пращам съобщение. Много от хората в репортерските екипи питаха къде биха могли да обядват, така че им похвалихме „Веста“.

— Похвалите ви са високо оценени. Добре, че приготвих допълнително тесто.

— Работата е там, че на няколко от репортерите им хрумна да заснемат и кратко видео, да направят интервюта наоколо. Ще започнат оттук. С теб.

— С мен?

— И може би ще направят малко снимки.

— На мен ли? Не мога. Погледни ме. По престилката ми има сос. Не си измих косата сутринта. Лицето ми е без грим.

— Сосът не е проблем, част от работата ти е. Косата ти е добре. Разполагам с девет минути. Мога да те гримирам за шест. Да тръгваме.

— Ами поръчките… по дяволите. Чад. Във фурната има две големи за доставка. Заеми се с това. Връщам се след пет минути.

— Шест — поправи я Хоуп.

— Шест — викна Ейвъри, докато тичаше към вратата.

— Защо никой не ми каза, че може да се случи подобно нещо? Нямаше да изляза без грим.

— Шест минути, дори и по-малко. Бог те е благословил с прекрасна кожа. Само ще подчертаем очите, ще добавим малко цвят към лицето ти и ще го матираме, за да лъщи по-малко.

— Лицето ми лъщи! — Отчаяна, Ейвъри бутна рязко вратата на апартамента си и хукна към банята. — Облякла съм стара тениска.

— Престилката я скрива. — Съсредоточена, Хоуп отвори чекмеджето на тоалетката.

— Изцапаната със сос престилка.

— Казвам ти, че сосът не е проблем. Като част от декора е. Седни — нареди тя. — Нищо сложно. Това не са пробни снимки за голям холивудски филм. Просто няколко секунди във вечерните новини.

— О, боже.

— Тихо. Защо не си подредиш гримовете по групи? Очи, устни, страни?

— Не ми се карай, докато съм на ръба на нервна криза. Защо си боядисах косата в този цвят?

— Защо изобщо боядисваш косата си, която е прелестна в естествения си цвят?

— Почнах заради коловоза. Бях затънала в рутината, а сега е нещо като мания. Помогни ми.

— Млъкни и затвори очи.

Хоуп нанесе сенки, преля цветовете, сложи очна линия, леко я размаза.

— Нали ти казах да си купиш щипки за извиване на миглите.

Притеснена, Ейвъри отвори едно око.

— Страх ме е от тях.

— Преодолей го. Погледни насам. — Тя посочи с пръст, после сложи спирала на миглите й.

— Защо ти винаги изглеждаш толкова перфектно? — оплака се Ейвъри. — Защо си толкова красива? Мразя те.

— Мога да ти направя червени бузи като на клоун.

— Моля те, недей.

— Имаш кожа като порцелан. Мразя те. — Бързо и сръчно Хоуп нанесе малко руж по скулите й. — И за бога, купи си щипки за миглите. И молив за устни. Отпусни брадичка.

Избра червило от двайсетината, нахвърляни в чекмеджето, нанесе малко матираща пудра, попи я.

— Готова съм, и то за четири минути.

— Пиците ми.

— Чад ги наглежда. Погледни се.

Ейвъри стана, огледа резултата в огледалото над мивката. Очите й изглеждаха по-големи, по-сини, скулите й бяха по-ясно изразени, а устните — розови.

— Ти си гений.

— Така е.

— Ами косата ми?

— Остави я. Двайсет секунди. — Хоуп подръпна на места, приглади на други. Кимна. — Небрежна, свободна и само леко секси.

— Тениската…

— Добре си е. Други обеци. Трийсет секунди.

Хоуп хукна в спалнята и отвори чекмеджето с обеците. Огледа го набързо с присвити очи.

— Тези. Малко блясък, малко екзотика, а и са купени от магазина за сувенири. Всичко е свързано.

Тя сложи обецата на едното ухо, докато Ейвъри слагаше другата.

— Не трябва ли…

— Готова си — заяви Хоуп и задърпа приятелката си за ръката. — Съсредоточи се върху друго. Би искала репортерите да споменат за отличната храна и бързото и непринудено обслужване в една приятна атмосфера, нали така?

— Да, точно така. Господи, колко съм глупава. Няма значение как изглеждам. Е, има, разбира се, но трябва да предупредя служителите си. Трябва да повикам Франи.

— Няма да е зле. Сега ще бягам.

— Благодаря ти за грима. Наистина.

 

 

В един часа вече бе прекалено заета, за да се тревожи за тениската си, за соса по престилката или дали не е изяла червилото си. Беше се съсредоточила върху пиците, приготвяше ги една след друга и благодареше мислено на небесата, задето Франи се бе отзовала на обаждането й и сега се занимаваше с поръчките за спагети и салатите.

Не прекъсна работата си нито за миг, всъщност дори направи две кратки интервюта, докато стоеше зад работния си плот. И когато я помолиха, подхвърли тестото за пицата във въздуха няколко пъти за пред камерите.

Мислеше си колко е хубаво, че ще се появи в новините на столична телевизия, макар и за две-три секунди.

В три, след като лудешкото препускане бе приключило, Ейвъри си взе първата за деня почивка, като се строполи на един стол в празния салон отзад, стиснала газирано.

Махна вяло с ръка, когато забеляза Клеър да влиза.

— Мисля, че съм изразходвала всички електролити в организма си. Дойдоха ли и при теб?

Клеър вдигна картонената чаша с логото на книжарницата си.

— Пия лате с двойна доза кафе.

— Това отговаря на въпроса ми.

— Но беше хубаво. Добре е за книжарницата, за хотела, за града като цяло, мисля.

— Обзалагам се, че не се е наложило Хоуп да изтича до книжарницата, за да те гримира.

— Не, но аз не работя по цял ден в гореща кухня.

— Добър отговор.

— Репортерката от „Хагерстаун магазин“ иска да предложи на редактора си продължение на историята или свързана статия. За теб, мен, Хоуп.

— За нас ли? Каква статия?

— Три жени, три приятелки. Едната управлява книжарница, другата — ресторант, а скоро и два, и третата, която управлява хотела.

— Не искам пак да съм с окапана престилка.

— За готварска престилка ли говорим, или като на френска камериерка?

— Познай. — Ейвъри се подсмихна и посочи изцапаната си престилка. — Ще имаме повече време за подготовка, нали? Няма пак да се налага да се гримирам за четири минути за пред камерата.

— Много повече. Ако нещата се подредят, ще изберем удобен за всички ден и час. Ще бъде добра реклама за всички ни. И все пак не знам как го прави Хоуп. Доведе един от репортерите в книжарницата ми. Изглеждаше…

— Перфектно.

— Перфектно. И беше спокойна. Нямам търпение да гледам новините довечера, а после и да прочета вестниците. Бекет ще вземе децата от училище или вече го е направил. Каза ми, че имали нужда от време за мъже.

Ейвъри цялата се размекна.

— Попадна на златна мина с него, Клеър.

— Цяла планина от злато. Наредиха ми също да взема от „Веста“ спагети и кюфтенца. Порции за мъже.

— Винаги сме насреща.

— Скоро ще ми е нужна и допълнителна помощ. След откриването ще ми останат само два месеца до сватбата. Знам, че няма да е особено голямо тържество, но…

— Всичко трябва да е перфектно.

— Като започнем от роклите. Моята, твоята и тази на Хоуп.

— Ще си отделим един ден. Само кажи кога. Аз ще си подредя нещата.

— В четвъртък ми е най-удобно засега — веднага щом е възможно след откриването. Трябва да питам и Хоуп. Мога да разместя някои ангажименти и да се опитам да си освободя срядата, ако така е по-добре.

— Устройва ме и по двата начина.

— Говорих с Каръл от „Маунтинсайд“ за цветята. Това е почти уредено. Не сме обсъдили храната.

— Защо не оставиш това на мен? Ще ти предложа примерно меню, после можеш да променяш, добавяш или отхвърляш каквото не ти харесва. Ще ти дам отправна точка.

— Много ми помагаш. Благодаря. — Тя се приведе напред и с блеснала усмивка улови ръцете на приятелката си. — Омъжвам се, Ейвъри.

— И аз така чух.

— Всичко става толкова бързо. Помниш ли, когато започнаха ремонта на хотела? Струваше ми се, че няма да свърши никога. Сега всичко е готово и скоро ще отвори врати. Аз ще се омъжвам, Бекет довършва къщата. Вече избирам плочки и душове, и полилеи.

— Притеснена ли си?

— Не, не съм притеснена. Малко съм замаяна на моменти. Брак, нов дом, а ако нещата потръгнат, както се надяваме, след няколко месеца ще чакаме и още едно бебе.

— Всичко това много ти подхожда.

— И усещането е страхотно. Ти притеснена ли си?

— За какво?

— За теб и Оуен.

— Не. Не е точно притеснение. Но може би да, може би съм леко замаяна от време на време. В един момент си мисля естествено, разбира се. А в следващия — какво? От къде се появи това и какво да правя с него?

Тя опря брадичка върху дланта си.

— И после пак се връщам към разбира се. Приятели сме от деца, а сега се гледаме с други очи. Това е малко смайващо. Но сигурно така е по-добре. Иначе вероятно би било лесно това „разбира се“ да се превърне в „и какво от това?“.

Преди да се облегне отново на стола си, Клеър леко стисна ръката на приятелката си.

— Ти смяташ, че си нехайна в отношенията си с хората. Не знам откъде идва това. Познавам те от много отдавна и никога не си била нехайна. В училище бяхме по-скоро добри познати с теб. Движехме се в различни компании, макар и двете да бяхме главни мажоретки.

— „Напред воини“.

— „Напред воини“. Но когато се върнах у дома след смъртта на Клинт, ти беше неотлъчно до мен. Помогна ми много, Ейвъри. Не знам какво бих правила без теб. И все още не знам.

Този път Ейвъри хвана Клеър за ръка.

— Няма да се наложи да разбереш.

— Същото важи и за теб. Ти не си от онези, на които им е безразлично за другите, Ейвъри. Не и в отношенията си с хората. Трябва да се връщам. Ще мина за спагетите и кюфтенцата за мъжете около пет.

— Ще изпратя да ти ги донесат, ще ти спестя разкарването.

Ейвъри остана на мястото си още малко. Беше си починала достатъчно във всяко отношение, каза си тя. И доста точно се бе притеснявала какво би могло да стане по-нататък, вместо да се наслаждава на онова, което имаше сега.

Извади телефона си и прати съобщение на Оуен.

„Приключвам след час. Искаш ли да минеш и да си разделим бутилка вино и голяма пица на горния етаж?“

Изпи газираната си напитка, размърда схванатите си рамене. И се усмихна, когато получи отговор на съобщението си.

„Свършвам след малко, ще изпием по бира с Рай в ресторанта. Ще те изпратя до вкъщи.“

— Да, изпрати ме до вкъщи, Оуен. Така правят гаджетата.

Стана, затанцува на място за миг, после се върна на работа.