Сюзън Еноч
Един секси планинец (4)

Глава четвърта

Панталоните драскаха бедрата й, но въпреки това Джулия завърза въжето, което Дънкън й бе дал, около кръста си и го омота няколко пъти, за да е сигурна, че панталоните няма да се свлекат по краката й. Дори да не бе предложил да не облича балната си рокля, тя бе повече от готова да не го прави, тъй като роклята бе мръсна, скъсана и представляваше доказателство за всичко, което я бе сполетяло. Онази нощ тя бе глупава и наивна и бе заплатила за това с репутацията си. Ако дядо й не бе сметнал за нередно да й даде четиридесет хиляди паунда преди брака й, тя щеше да загуби и състоянието си.

Тя погледна през стаята към Дънкън, който бе седнал на масата с обувките й и обвиваше около тях заешки кожи. По това време вчера, тя седеше на края на едно легло в спалня, която не бе нейна, гледайки един мъж, който с всеки изминал миг ставаше все по-непознат и все по-плашещ.

В началото Белами беше доволен от себе си, бе мил и дори в думите му се долавяше извинение. Когато тя не се огъна и не падна на колене пред него, съгласявайки се да се омъжи за него, за да спаси репутацията си, милото му отношение започна да се топи. До вчера сутринта тя се боеше, че това може да прерасне в нещо физическо… нещо подобно на това, което правиха с Дънкън миналата нощ и тази сутрин. Макар че нямаше да бъде същото, защото дори мисълта Белами да я докосне, я отвращаваше и ужасяваше.

Когато бе открила Дънкън, след като бе усложнила неимоверно положението си, тя мислеше, че е малко… заслепена. Все пак той я спаси, въпреки че не бе длъжен да го прави. И колкото повече общуваха, тя толкова повече осъзнаваше, че просто го харесва. Харесваше честността му, откровението му, харесваше й как се грижи за сестрите си, чувството му за хумор, начина, по който изглежда — той просто я разбираше и я караше да се чувства смела. Разбира се, не беше перфектен… нямаше перфектни хора. Но, за бога, беше прекрасен и състрадателен и очевидно бе удивен от привличането между тях, точно колкото бе удивена и тя.

Когато бе казал, че ще й даде вана и че иска да я споделя с нея, първата й мисъл бе да направи точно това. Тя искаше още време с него. Още много време. Единственото, което я тревожеше, бяха проклетите й пари. Дънкън знаеше, че е съсипана, тъй като бе изиграл голяма роля в съсипването й. Освен това знаеше, че ще получи голяма сума пари след сватбата си. Когато дядо й бе записал това в завещанието си, тя бе едва седемгодишна. И той вероятно е мислел, че така ще й осигури хубав и комфортен живот. За нещастие, това бе накарало почти всеки мъж в Англия да гледа на нея като на крачеща банкова сметка. Дали Дънкън гледаше на нея по същия начин?

— Обувай си обувките, момиче, и да видим дали можем да ги опаковаме с кожите — каза той, ставайки, за да й занесе белите пантофки за танци.

Когато коленичи пред нея, вълнение плъзна по гръбнака й. Имаше ли значение дали иска парите й, или не? Със сигурност никой друг не я бе карал да се чувства по този начин. И тя подозираше все повече, че няма да изпита същото към друг мъж.

— Може би ще започна нова мода — каза тя и се хвана за рамото му, повдигайки единият си крак и слагайки го върху кожата, за да може той да обвие обувката и да я завърже добре с кожени ленти.

— О, съмнявам се — отвърна той развеселено. — Но стига да държи краката ти сухи и топли, ще съм повече от доволен.

Щом обви и двете й обувки, тя се разходи малко из колибата.

— Може да станеш обущар — обяви тя. Със сигурност не бе много модно, но с пухкавата козина от вътрешната страна на краката й им бе топло, а щавената кожа от обратната страна би трябвало да задържи краката й сухи. Много умно изобретение.

— Е, ако се проваля като фермер-джентълмен, ще си отворя малък магазин. — Изправяйки се на крака, той я целуна звучно по устните, преди да преметне чантата си през рамо и да й подаде едно тежко палто. — Вече не приличаш на мис Джулия Прентис — заяви той, гледайки я как се пъхва в тъмнокафявото палто. — И имаме да изминем само няколко километра. Ножът в теб ли е?

Тя повдигна палтото, за да му покаже закаченият за гърба й нож.

— Почти ми се ще да останем тук.

— Да, и на мен. — Спирайки пред нея, той обхвана лицето й с дългите си, силни пръсти. — Няма да позволя никой да те нарани, Джулия. Кълна ти се.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна нежно.

— Знам, че няма. Сега да тръгваме, преди да съм изпаднала в истерия.

Той вече бе угасил огъня и сега, загасяйки и последния фенер, двамата стояха в притихналия мрак. И тогава, преди тя да успее да промени решението си, той отвори вратата и излезе навън. Само след секунда й махна да го последва.

Белами и ужасният Орвил Ферсън бяха някъде наоколо. Нямаше как да знаят къде точно, беше възможно да са и зад следващия хребет. Треперейки, тя бързаше, за да не изостава, насочила взор в широкия гръб на Дънкън. С пушка на рамо и решителен поглед, дори тя не би дръзнала да го заговори. Надяваше се всеки, който се изпречи на пътя им, да бъде на същото мнение.

— Дънкън? — каза тя, опитвайки се да отдалечи ума си от всевъзможните сценарии, по които можеше всичко да се обърка.

— Да?

— Чух Белами да казва, че прабаба ти е била Маклаури. Затова ли и ти си част от този клан?

— Да. Освен това имам прадядо, който е бил Кембъл, но никой не обича да говори за него. — Той намали леко крачките, изравнявайки се с нея. — Харесвам Маклаури. Те се изправят срещу чужденците, които опитват да привлекат планинците далеч от родните им земи, примамвайки ги с овце и земи. Гленгаск, брат му и сестра му са добри хора като баща им преди това.

— Но можеш, ако искаш, да станеш част от клана Кембъл, нали?

Той я погледна отстрани.

— Вероятно, макар че ще ми трябва дяволски добра причина да отдам верността си на някой друг. Но дори да бях част от клана Кембъл, пак не бих те предал в ръцете на Белами. Предаността отстъпва пред правотата и истината. — Поемайки си дълбоко дъх, той докосна пръстите й със своите. — Аз имам сестри, Джулия. Надявам се, че всеки мъж, който има сестри, би ти се притекъл на помощ.

Това бе приятна мисъл, но често хората предпочитат парите пред верността. А тя бе истинска късметлийка да намери мъж на честта.

— Надявам се, че не сподели леглото ми единствено от благодарност, задето не съм страхливец.

Тя поклати глава и застана малко по-близо до него, така че пръстите им да се докосват при всяка тяхна стъпка.

— Всеки мъж би трябвало да бъде джентълмен, но малко са такива. Не съм споделила леглото ти заради това. Споделих го, защото го желаех. — Повече, отколкото някога бе искала нещо в живота си. Достатъчно силно, че да рискува всичко, което можеше да се случи след това.

Пръстите му обвиха нейните.

— Ако, след като им изпратим съобщението ти, семейството ти реши да те върне в Лондон, ще имаш ли против един планинец и трите му сестри да дойдат там с теб?

Джулия погледна нагоре към профила му, докато вятърът рошеше черната му коса.

— Би ли изминал целият път до Лондон?

— Ако поискаш, бих отишъл и до Китай, момиче.

— Искам. — Тя сведе глава, знаейки, че лицето й е покрито с руменина. — Ще се радвам да те видя.

— Добре. Радвам се, че се разбрахме по този въпрос.

Известно време вървяха в мълчание през покрайнините на селото, държейки се за ръце. Вятърът, докосващ лицето й, бе леден, но с тежкото палто и обвитите в заешка кожа обувки, Джулия почти не чувстваше студа. Мислеше си, че преминаването през Шотландия ще е голямо приключение. Беше помолила за този подарък, тъй като искаше да се отдалечи от Сезона в Лондон, от парада на ухажорите, които се интересуваха повече от това, което ще им донесе с брака си, отколкото от това какъв е характерът й. Подаръкът да избяга от богатството си. Когато Белами я отвлече, дарът се бе превърнал в кошмар. Но сега… Сега би била напълно доволна никога повече да не се върне в Лондон, ако това значеше, че може да вижда Дънкън, да държи ръката му и да го целува всеки път, щом бе близо до нея.

— Изморена ли си, момиче? — попита той, поглеждайки отново през рамо.

— Не. Постоянно ходя на разходки.

— Тогава нека забързаме малко, става ли?

Леденият му глас изпрати тръпка по гръбнака й.

— Белами ли е? — попита тя разтреперана.

— Двама конника. Не знам дали той е един от тях, или не, но ни остава по-малко от километър. Предпочитам да сме в дома ми, преди да ни достигнат.

— И аз.

Той й изпрати успокоителна усмивка.

— Няма да бягаме, защото това ще ги накара да хукнат след нас като хрътки. Но няма да е зле да побързаме малко.

О, тя бе напълно съгласна. Той й помогна да прескочи каменната, покрита с мъх стена, която изглеждаше така, сякаш бе от времето на римските завоеватели, и тръгнаха през отъпканата пътека, обградена от трева и ниски храсти, докато вятърът свистеше между дърветата.

— Да не се задава нова буря? — попита тя.

— Тук винаги се задава нова буря — отвърна той с бърза усмивка. — Щом изкачим възвишението, ще може да видиш Ленокс хаус. Имам арендатори, но колибите им са от другата страна на долината, до реката.

— Имаш арендатори?

— Да. Около стотина. Нищо в сравнение с тези на Гленгаск. Или Белами.

Пътеката продължаваше около зеленото възвишение на хълма, и ако не бързаха толкова много, тя вероятно щеше да поспре, за да огледа. Ленокс хаус бе нещо повече от къща. По английските стандарти това почти беше замък, с високи бели каменни стени и прозорци, гледащи към долината. Беше голяма колкото Белами Парк и много по… не заплашителна, поне в нейните очи. Изглеждаше приветлива, топла… или може би й изглеждаше така, защото такъв беше собственикът й.

— Прекрасна е — каза тя на глас.

Изстрел от пистолет прозвуча зад тях, отеквайки из хълма като гръмотевица. Джулия подскочи и едва не падна на земята. Дънкън я улови бързо за лакътя и я притисна до себе си, докато възвърне баланса си.

— Не се тревожи, момиче. Няма да те застрелят. Просто искат да ни накарат да спрем — каза й той, докато трима мъже се появиха откъм конюшнята. — Мъже, вземете пушките си и влезте в къщата — изкрещя той.

Мъжете изчезнаха отново. Джулия рискува да погледне през рамо и едва не припадна. Белами и братовчед му бяха на по-малко от двеста метра от тях и се приближаваха в пълен галоп.

— Дънкън!

— Знам — обръщайки се, той вдигна пушката и я насочи към мъжете. — Върви към вратата, момиче — каза той, побутвайки я към къщата.

— Върни ми това, което е мое, крадец! — кресна Белами.

— Ела тогава и си я вземи — отвърна му Дънкън, — ако можеш да го направиш с куршум в главата!

Тя достигна дебелата дъбова врата на къщата. Точно когато се чудеше дали е заключена, вратата се отвори и червенокос мъж й махна да влезе.

— Влизай бързо, момиче. Къде е господарят Дънкън? Чух гласа му.

— Точно зад мен е.

Тя се скри зад вратата, за да може да гледа, без да бъде забелязана, тя бе ябълката на раздора, и най-мъдрото, което й се виждаше, бе да стои далеч от погледа на Белами. Дънкън стоеше на няколко метра от вратата с пушката насочена към графа. Белами и Орвил яздеха напред-назад пред него, очевидно опитвайки се да намерят начин да минат покрай защитника й.

— Това са неприятности, които не искаш да си навлечеш, Дънкън! — изкрещя Белами. — Каквото и да ти е казала, е лъжа. Тя ми принадлежи, а единственото, което правиш, е да навлечеш неприятности на теб и на сестрите си.

— Ако не знаеш какво ми е казала, откъде знаеш, че е лъжа? — извика той в отговор.

— Защитаваш я, значи те е излъгала. Предай ми я и ще забравя за случилото се.

— Разкарай се от земята ми и ще доживееш да видиш залеза — отвърна Дънкън, а гласът му бе безизразен, все едно играеше партия шах.

— Добре. Но ще се върнем с подкрепление. Имаш време до три часа̀ да се вразумиш, Ленокс!

Той остана там, блокирайки вратата, докато графът и братовчед му се отдалечиха. Едва тогава свали пушката и влезе в къщата.

— Мърдок — каза той, — искам на прозорците да застанат мъже с пушки.

— Да, господарю Дънкън. — Слугата взе пушката на Дънкън, след това и палтата и шапките им. — Белами дойде тук вчера, търсейки английско момиче с кафява коса. Настоя да огледа къщата. Позволих му, но не дадох на проклетия Орвил Ферсън да прекрачи прага.

Кимайки, Дънкън хвана ръката на Джулия и я поведе към вътрешността на къщата.

— Къде са сестрите ми?

— Когато започнаха изстрелите, Сорча отведе другите две горе в стаята на баба ви.

— Добре. Кой друг е тук?

— Само обичайния персонал, както и мистър Финчи и отец Рос, които дойдоха да молят за дарение за възстановяването на къщата на госпожа Макгат, която изгоря, след като момчето й забрави да изгаси фенера. — Червенокосия мъж продължаваше да върви след тях, докато информираше господаря си за случилото се, докато го е нямало. — Вероятно това е английското момиче с кафява коса?

— Да, макар че всеки с очи ще види, че косата й е кестенява, не кафява.

Толкова простичко казано, думите му приличаха на комплимент. Небесата й бяха свидетели, мразеше, когато някой кажеше, че косата й е кафява. „Кафяво“ звучеше толкова неприятно за цвят. Докато „кестеняво“… Джулия поклати глава. Очевидно бе доста изтощена, за да стои тук и да мисли за това с коя друма хората определят косата й. Тя се обърна леко към червенокосия мъж.

— Приятно ми е да се запознаем, Мърдок.

— И на мен, момиче.

— Задръж Финчи и отец Рос тук, Мърдок — нареди Дънкън. — Ако не помогнат, поне могат да бъдат свидетели.

— Значи няма да си тръгват. Лично ще се погрижа. — Докато тръгнаха нагоре по стълбите, Мърдок закрачи в противоположната посока.

— Това икономът ти ли е? — попита тя, крачейки с обвитите в заешка кожа пантофки по каменните стъпала.

— Той се грижи за къщата, затова да, предполагам, че е икономът ми. Но не го наричай така, защото ще се надуе.

Дънкън бе доволен, че Джулия въпреки всичко отделяше по миг да огледа обзавеждането в къщата, повечето жени в нейното положение вероятно досега щяха да са припаднали на пода. Но той вече бе осъзнал, че тя не е като всяка друга жена. Или поне не беше като жените, които бе срещал в живота си.

След като Белами им даде ултиматум до три часа̀, това значеше, че имат няколко часа да се подготвят за бой. Допреди ден той би направил всичко по силите си, за да избегне всяка подобна конфронтация, тъй като последното нещо, което искаше, бе да има съседи, които го искат мъртъв. Да са неприятели бе едно, повечето съседи наоколо не бяха приятелски настроени един към друг. Но това бе напълно различно.

Той спря на върха на стълбището и се обърна надясно, тръгвайки към западното крило на къщата. Имайки предвид какво предстоеше да се случи, първият му приоритет вероятно не би трябвало да бъде представянето й на най-близките му, но точно това смяташе да направи. Нямаше намерение да я остави да го чака долу в гостната, докато прави планове за защитата й.

Освен това имаше нужда неговите момичета да я харесат… не че щеше да я предаде на Белами, ако това не станеше, но се чувстваше така… сякаш е жизненоважно те да я харесват толкова, колкото я харесваше и той. Така щеше да се убеди, че това не е просто сън, а напълно реална жена с реален… шанс да му се случи нещо чудесно и неочаквано.

— Бабо Мейвис?

— Сам ли си, Дънкън?

— Не. С мен има едно момиче.

— Англичанката, която търси Белами ли?

Той стисна леко пръстите на Джулия.

— Да.

— Е, тогава нека да я видим. Отвори бавно вратата, момче.

Правейки точно това, което бе казала баба му, той натисна дръжката и отвори много бавно вратата. Баба му стоеше на стол в средата на помещението, бялата й коса бе опъната високо на главата й, а в скута й лежеше къса, широкоцевна пушка. Той бе наясно, че тя знае много добре как да използва мускета.

— Не си завряла сестрите ми в гардероба, нали? — попита той, дръпвайки Джулия с него в стаята.

— Зад дивана сме — каза по-малката му сестра Кейви, изправяйки се на крака.

Другите му две сестри също се изправиха и излязоха иззад дивана, за да го прегърнат.

Всяка от тях говореше едновременно, разказвайки им как Белами е дошъл, крещейки и настоявайки да претърси къщата и как Кейви е искала да му разбие носа, задето е Кембъл и е посмял да стъпи на земята на Ленокс.

— Преживели сте голямо приключение, а? — попита той. — Аз също. Дами, това е мис Джулия Прентис. Джулия, това са сестрите ми Сорча, Бетия и Кейви. А това е баба ми Мейвис.

Сестрите му направиха реверанс, преди да заговорят Джулия. Дънкън я остави при тях, усмихвайки се на изражението й, преди да седне до стола на баба си.

— Белами смята да се върне след три часа̀ — каза той тихо. — Със себе си ще има повече мъже с повече оръжия.

— Защо е избягала от него? Вярно, не е Адонис, но все пак бракът е нещо свя…

— Тя не е омъжена за него. Отвлякъл я е по време на бал в Абърдийн, възнамерявайки да я изнудва и да я принуди да се омъжи за него, за да спаси репутацията си. Тя е наследница с огромна зестра, която ще отиде при съпруга й веднага след брака.

— И е успяла да избяга точно под погледа на злите малки очички на Хю Ферсън?

Дънкън се ухили.

— Да, точно така. Натъкна се на мен и я скрих в старата колиба в долината.

Баба му го изгледа внимателно.

— И? — притисна го тя.

— Какво „и“? Изчакахме дъжда да спре и дойдохме тук. Белами успя да ни намери на няколкостотин метра от къщата.

— Ти държеше ръката й, момче — каза тихо Мейвис.

Можеше да отрече. Знаеше го, но това само щеше да направи обясняването на проблема още по-трудно.

— Да. Държах й ръката. Тя… Странно е, предполагам, тъй като я познавам само от ден, но тя ми е… скъпа. — Дънкън погледна към Джулия и я видя да седи на дивана усмихвайки се, със Сорча, държаща едната й ръка, а Кейви другата.

— Колко скъпа?

— Много скъпа.

— Достатъчно, че да рискуваш сестрите си и Ленокс хаус?

— Ще направя всичко по силите си да го избегна, но няма да му я предам. Беър Маклаури все още е в Гленгаск. Ще ви изпратя четирите там, за да сте в безопасност.

— Но докато пристигнем там и Беър реши да ти се притече на помощ, ще бъде прекалено късно, Дънкън. Нима смяташ, че Белами ще губи време и ще прекара нощта в сън, преди да изгори този дом до основи заради гордостта си и заради парите?

— Нямам намерение да губя, бабо. — Той си пое дълбоко дъх. — Отец Рос е тук. Ще го изпратя с вас и… — Очите на Дънкън се разшириха и той млъкна. Отец Рос беше в къщата.

Мейвис присви очи.

— Дънкън, какво, в името на света Бриджит, си мислиш?

— Извини ме за момент, бабо.

Тя сграбчи китката му, докато той се изправяше.

— Нима възнамеряваш да се ожениш за нея? Белами може да я направи вдовица и пак да се ожени за нея.

— Да — прошепна той тихо, — но така няма да получи наследството й. То ще дойде при мен и роднините ми. Това може да го спре.

— Само за да я спасиш от нежелан брак? Ти си много по-разумен от това, момчето ми.

Той освободи ръката си.

— Много повече от това е, и ти го знаеш. Аз… Знам, че съм разумен мъж. Но само като я погледна, ми иде да започна да се бия в гърдите и да ръмжа.

— Дънкън…

Той отстъпи назад с пресилена усмивка.

— Тя може да откаже и това ще е края на дискусията, сийнуа. — Игнорирайки намръщеното й изражение, той се насочи към дивана. — Трябва да говоря с теб, Джулия — каза той, протягайки към нея дясната си ръка.

Тя отпусна длан в ръката му и се изправи.

— Сестра ти Кейви тъкмо ми казваше, че може да стреля с мускет. Тя заяви, че доброволно ще застане до един от прозорците на първия етаж и да застреля всеки Ферсън или Кембъл, който посмее да се покаже главата.

— Да, тя си ни е кръвожадна — съгласи се той, поглеждайки осемгодишната си сестра. Все още държейки я за ръка, той я поведе навън от стаята и надолу по коридора към оранжерията в северната страна на къщата, с гледка към планините, ограждащи дома му. Това бе най-любимата му гледка.

— Какво мислиш за тях? Имам предвид сестрите ми?

— Възхитителни са. Мисля, че ме харесаха.

— И аз. Обикновено не стоят да си говорят така с гостите ни. Особено ако са англичанки. — Той замълча за миг, загледан през прозореца. Тя дали… щеше ли… да поиска да остане?

— Какво има? — попита тя, повдигайки едната си вежда.

— Имам идея. Ако бяхме прекарали следващите шест месеца, както възнамерявахме, щях да те последвам в Лондон, да те ухажвам и накрая да падна на коляно и да те помоля да се омъжиш за мен.

Очите й потърсиха неговите.

— Мисля, че вече ме ухажваш, Дънкън. Освен ако не си решил, че рискът е прекалено голям, за да го поемеш. Аз не мога… не искам… няма да тръгна с него, но мога да се махна оттук. Ако ми дадеш кон, вероятно бих могла…

— Искаш ли да се махнеш от тук? Защото аз не го искам.

— Е, и аз не го искам. Но се опитвам да разбера какво ми казваш, и това беше най-близкото ми предположение.

Хващайки и другата й ръка, той се отпусна на едно коляно пред нея.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че вече знаех, че след шест месеца ще поискам ръката ти, затова защо да не го направя сега? Познавам те само от ден, момиче, и в същото време чувствам, че сякаш те познавам от цяла вечност.

Лицето й пребледня, но ръцете й го държаха здраво и силно.

— Дънкън, да не го правиш единствено, за да ме защитиш.

— Не. Това ще спомогне да те защитя, но не за това го правя.

— Но Белами може да те убие, само за да се добере до мен. Това няма да помогне по никакъв начин и ще… ако нещо се случи с теб, аз ще умра.

— По някаква невероятна случайност под покрива ми има свещеник днес. И доста надеждни свидетели. Ако съм твой съпруг, значи зестрата ти ще е моя, нали?

Тя кимна смръщено.

— Да.

— И ако ме убие, зестрата ти ще отиде при моите наследници, нали така? Вече няма да е твоя.

— Да.

— Ще отиде в ръцете на детето ни, ако миналата нощ сме създали такова — промърмори той. — Но ако не сме, ще отиде при най-близкия ми роднина от мъжки пол, тоест лорд Гленгаск. Той ще ти върне парите. Ще запиша всичко, за да съм сигурен, че Белами няма да спечели нищо, ако се ожени за теб.

Сега ръцете й трепереха в неговите. Той се надяваше това да е добър знак, и че не значи, че се кани да му откаже. Може би беше луд, но от мига, в който му хрумна тази мисъл, решението му се виждаше по-смислено от всичко, което бе правил досега. Единственото, което му трябваше, бе нейното съгласие. Ако тя го искаше.

— Мислиш, че може да съм бременна? — прошепна тя.

— Ние не… Имам предвид, аз не те пазих. Не очаквах, че ще те срещна, Джулия. Не съм и мислил, че ще те пожелая така. Аз…

Тя освободи едната си ръка и нежно покри устните му.

— Това ли искаш, Дънкън? Кажи ми, че не е просто проява на твоята щедрост, на героичния мъж, който знам, че си.

Той й се усмихна.

— За бога, момиче, аз се чувствам като мошеник, използвайки Белами, за да те свържа със себе си. Ако не звучеше глупаво дори в собствените ми уши, щях да ти кажа, че те обичам. Но ще ти кажа, че това е началото на нашата любов и че чувствата ми към теб ще нарастват все повече и повече с всеки изминал ден. Но трябва да знаеш, че имам намерение да живея тук със сестрите си. През голяма част от годината ще си далеч от Лондон и…

— Да.

Той преглътна.

— Да, ще си далеч от Лондон или да, ще…

— Да, ще се омъжа за теб. Днес. И ще нараня всеки, който се опита да застане между нас.

Той се изправи бавно, прегърна я и целуна топлите й, меки устни.

— Няма да позволя никой да застане между нас — заяви той.

Когато обмисли всички възможности, по които можеха да се случат нещата и всички случайности, които ги доведоха до тук, където се намираха в момента, той започна да вярва… в нещо. В Господ, в провидението, в магията, в любовта. Или във всички тях наведнъж, само за да е сигурен, че благодари на когото трябва.

— Ще кажем ли на семейството ми, момиче?

Тя се усмихна, вдигайки поглед към него.

— Ще бъде интересно.

* * *

Почти два часа по-късно, Джулия Прентис вече не беше Джулия Прентис. Беше Джулия Ленокс. Свещеникът се бе поколебал, но очевидно знаеше на кого дължи хляба си. Уважението, което изпитваше към Дънкън, и това, че го познаваше добре, бе достатъчно да стори това, което искаха.

Преди да изрече клетвите си, тя бе решена да начертае маршрута на парите си, опитвайки се да разбере дали всичко това не е машинация на Дънкън с която той да подсигури парите й за себе си и за роднините си. Но в това нямаше никакъв смисъл. Като се изключи огромната къща, земите около имота бяха гледани и обработвани, градините добре поддържани и всичко крещеше, че Дънкън е заможен. Той не знаеше коя е тя и от документите, които бе изготвил заедно с адвоката, мистър Финчи, който бе дошъл в къщата заедно с отец Рос, ставаше ясно, че той иска нейните пари да отидат при детето им. Ако се окажеше, че няма дете, то парите щяха да станат притежание на лорд Гленгаск, и никой нямаше съмнение, че маркизът щеше се погрижи парите да се върнат при нея, но не като зестра, а като богатство. Само и единствено в нейна власт.

Това беше много по-добро от всичко, на което би могла да се надява, тъй като всеки, който я бе ухажвал досега, виждаше закрепена към китката й голяма сума пари, която ще получи чрез брака си с нея. Тя никога не бе вярвала на захаросаните думи на мъжете, които се домогваха до ръката й. Но Дънкън… Дънкън бе намерил начин да й върне парите или поне с тях да облагодетелства децата им.

Тя го погледна, приведен над масата върху съставения в последния момент документ. Дънкън. Вече нейният Дънкън. Това въобще не беше начинът, по който си представяше сватбата си, защото родителите й щяха да се погрижат церемонията да бъде голяма и пищна, сватба достойна за наследница и дъщеря на виконт. Но както бе казал той, днес или след шест месеца, пак щяха да бъдат той и тя. Обстановката щеше да е второстепенна.

Сякаш усетил погледа й, Дънкън вдигна глава и й се усмихна.

— Сега имаш доста интересна новина, която да пратиш на майка си, нали, момиче? — попита той, подавайки молива на мистър Финчи.

— Предполагам, че ще бъде облекчена, веднъж щом й обясня.

Изправяйки се, той обгърна с ръце лицето й и се наведе, за да я целуне.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш вътре при баба и мускета й? — попита той с дълбокия си, гърлен глас.

Тя поклати глава.

— Ако ти, отец Рос и мистър Финчи смятате да се изправите лице в лице с него, значи и аз ще го направя. В противен случай може да помисли, че съм избягала, и това е само трик, с който искате да го измамите.

— Ти вече се доказа. Ако не искаш да го виждаш лице в лице, няма да те карам да го правиш.

— Господарю Дънкън, те идват.

Той се обърна, чувайки вика на Мърдок.

— Подраниха. Не съм изненадан, но е малко грубо, не мислите ли?

— Не се шегувай с това. Той е опасен мъж. — Бе много, много нервна. Дори нещо малко да се объркаше, имаше голяма опасност да изгуби Дънкън. А тъкмо го бе открила. Искаше вечността, за да опознае съпруга си.

— Аз също съм опасен мъж, лейнан.

Тя видя блясъка в светлозелените му очи и му повярва. Вече бе победил два пъти графа, и то само откакто се познаваха, а стоеше с години в мир между клановете Ферсън и Кембъл, които го обграждаха от всички страни през целия му живот. Топлина плъзна по тялото й. Когато всичко свършеше… и тя трябваше да вярва, че всичко ще мине по план, защото друго би било недопустимо… щяха да бъдат той и тя. Заедно.

Той протегна ръка към нея.

— Нека да приключваме с това, какво ще кажеш?

— Готова съм.

Навън пред къщата стояха петима конници, наредени един до друг. Зад тях имаше няколко редици от поне три дузини мъже, някои на коне, а други пеша, покривайки каменната пътека до дома. По прошепнатите думи на отец Рос Джулия разбра, че мъжете са най-вече от клана Кембъл.

— Е, значи си решил да ми я предадеш? — попита Белами, а оловносивият му поглед бе забит в нея, карайки я да се чувства като буболечка под ботуша му. — Почти е жалко, че си се вразумил.

— Защо така? — попита ледено Дънкън с безизразно изражение.

— Ами, ето те сам, а аз съм тук с повече от тридесет мъже. Може сам да видиш кой срещнах по пътя за дома си. — Той махна към високия, слаб мъж до себе си. Мъжът имаше червеникавокафява коса, дълга почти колкото тази на Дънкън, и огромен белег, минаващ през дясната страна на лицето, от брадичката до ухото. — Или може би не познаваш мистър Гердънс-Дайли?

Дънкън наклони глава, а един мускул потръпна на челюстта му.

— Джордж.

— Ленокс. Чух, че си откраднал жената на братовчед ми.

— Не. Просто помогнах на дамата, която е била отвлечена от братовчед ти.

Мъжът с белега поклати глава.

— Не съм чул тази версия на историята.

— Защото е лъжа. Джулия Прентис се съгласи да стане моя жена, а след това избяга. Искам си я обратно. Веднага.

Светлокафяви очи, почти кестеняви се обърнаха към нея. Опасни очи, но по различно опасен начин, отколкото на Белами. Очи на мъж, който би могъл да се промъкне зад човек в късните часове на нощта с нож в ръка. Тя потръпна.

— Мис Прентис — каза той спокойно, — защо не ни кажете какво се е случило с вас и защо сте избягали от братовчед ми в деня, в който сте се съгласила да се омъжите за него.

— Не съм обещавала нищо подобно! — сопна се тя.

— Защо те е грижа какво казва тя, Джордж? Дънкън Ленокс ме излъга. Той държи моята собственост и заплаши да ме застреля. Той е братовчед на Маклаури. А всички знаем какво казваш за Маклаури, че всички заслужават да са под земята.

Дънкън направи крачка напред.

— Спорът ми не е с теб, Джордж.

Гердънс-Дайли повдигна главата си.

— Разкажи ми, момиче.

Поемайки дълбоко дъх, и без да отмества поглед от лицето на мъжа с белега, тя му каза всичко. От момента, в който се бе съгласила да танцува с познато лице, през събуждането в каретата, взимането на коня от Белами парк и бягството й, до срещата й с Дънкън… макар че не спомена, че той бе гол… и за това, че се е крила от графа, когато дойде да я търси в колибата.

— Нищо от това обаче вече няма значение — намеси се Дънкън. — Предприех мерки, за да се подсигуря, че няма да получиш това, което искаш от нея, Белами.

Очите на графа се присвиха.

— Какви мерки? — попита той подозрително.

— Ожених се за нея.

Лицето на Белами стана пепелявосиво.

— Какво?

— Да, отец Рос ни венча. Мистър Финчи и дузина от моите мъже ни бяха свидетели. Богатството й сега е мое. Никога няма да го получиш, без значение какво ще се случи. Затова обръщай се и тръгвай към дома си и бъди благодарен, че няма да те смъкна от коня и да накарам да те арестуват за всичко, което си сторил на съпругата ми.

За няколко минути Белами просто стоеше и мигаше насреща им, докато Джулия не реши, че може да е получил удар, и че има възможност да се строполи мъртъв пред вратата на Ленокс хаус. Не че би я притеснило.

Най-после графът насочи пръст към мистър Гердънс-Дайли.

— Ти си Кембъл, Джордж, точно като мен. Настоявам ти и Орвил да унищожите Ленокс за това, което ми стори. Изгорете проклетата къща, изравнете я със земята, заедно със семейството му.

Гердънс-Дайли скръсти ръце на седлото си.

— Нима, Хю? Настояваш аз да ти върша мръсната работа?

— Той е проклет Маклаури! Зарови го под земята!

Зад тях звукът от пускането на предпазителите на мускетите и пушките бяха най-ужасния звук, който Джулия някога бе чувала. Въпреки, че Дънкън й бе казал да стои далеч от него, тя се приближи. До нейния Дънкън.

— Ах — провлачи Джордж. — Е, по някаква случайност днес, докато се връщах от Лондон, минах през дома ти. Имах да ти казвам нещо. Докато бях отседнал при Берлинг, имах малък разговор с Рануф Маклаури. — Той погледна към Джулия. — Това е лорд Гленгаск, ако се чудиш.

— Нима? Мъртъв ли е? — Белами изглежда много се надяваше на подобен развой.

Дънкън от друга страна пребледня.

— И как завърши този разговор? — попита той бавно, правейки крачка настрани от нея, отдалечавайки се.

— В по-голямата си част доста примитивно — заяви Гердънс-Дайли лениво, сякаш не бе наясно с кипящите емоции около него. — Но накрая си стиснахме ръцете и се съгласихме, че е крайно време да сложим край на кръвопролитията. — Той рязко свали шапката си и се поклони на Джулия. — По тази причина моите най-добри пожелания, мисис Ленокс. Мистър Ленокс. Желаем ви хубав ден.

— Ние… не, не, ние няма…

Страховитият мъж закова коня си пред този на Белами, карайки животното да отскочи нервно назад.

— Да, точно това ще направим. И ти ще ги оставиш на мира, иначе със сигурност ще науча. Няма да ме правиш лъжец заради проклетата си алчност, Хю.

— Аз…

— Кажи ми, че си разбрал, Хю — настоя Гердънс-Дайли, пронизвайки братовчед си с поглед.

— Аз… разбрах — най-после заяви пораженски Белами.

— Добре. — Обръщайки се отново, Гердънс-Дайли сложи шапката си и кимна към Дънкън. — Меала-наидхеахд орт — каза той. — Считай това за сватбения си подарък от Кембъл.

— Да, така и ще направя. Благодаря, Джордж.

Мъжете се насочиха на запад, откъдето бяха дошли, с Джордж Гердънс-Дайли яздейки най-отзад. След няколко минути те преминаха през хълма. Джулия не можеше да откъсне поглед от тях, чакайки да види дали няма да си променят решението и да се върнат, за да я отвлекат от новооткрития й рай.

Ръката на Дънкън се обви около рамото й.

— Изглеждаш сякаш си се вкоренила в земята. Съжаляваш ли, че се омъжи за мен, сега, след като всичко свърши, амедън?

Тя не знаеше какво значи думата, но определено не й звучеше като комплимент.

— Какво ти каза мистър Гердънс-Дайли?

— Каза „поздравления“. — Обърна бавно лицето й към себе си, за да може тя да види искрите в светлозелените му очи. Сериозната решителност, която бе зърнала там преди минути, сега я нямаше, заменена от веселие и… привързаност. — Съжаляваш ли? Мога да кажа на отец Рос да анулира брака ни.

Отец Рос прочисти гърлото си.

— Всъщност, църквата трябва да…

— Какво ще кажеш, Джулия? Ще останеш ли Ленокс? Ще останеш ли тук като моя съпруга? — прекъсна го Дънкън, незаинтересован от фактите.

Тя задържа погледа му за един дълъг миг, преди да се усмихне.

— Как се изговаря съпруга?

— Беан. А съпруг е сейле, в случай, че се чудиш.

— Тогава, аз ще остана и ще бъда твоя беан, Дънкън Ленокс, а ти ще бъдеш мой сейле.

Той я вдигна на ръце.

— Завинаги?

Ето това беше коледен подарък, по-хубав от всеки, който някога си бе представяла. Подарък и много повече. Действително в планините имаше някаква магия. Тя бе помислила, че това е възможно, когато за пръв път видя Дънкън да се приближава към нея гол, излизайки от езерото. Сега, поглеждайки надолу към усмихнатото му лице и разрошената му черна коса, тя бе напълно сигурна.

— Завинаги.