Сюзън Еноч
Един секси планинец (2)

Глава втора

Дънкън Ленокс вероятно бе най-упоритият мъж на света. Със сигурност един истински джентълмен веднага би предложил да помогне на една млада дама, която е напълно сама като нея. И все пак, той стоеше, насочил очи към купата си със заешко задушено, поглеждайки я от време на време с хитър поглед, отказвайки да каже каквото и да е било.

Може би той нямаше какво друго по-добро да стори, но тя знаеше. Джулия отпи бавно от чая си.

— Мистър Ленокс, помолих за помощта ви. Това би трябвало да е всичко…

— Дънкън — прекъсна я той.

— Добре, Дънкън да бъде, за бога. Трябва да изпратя вест до Абърдийн и то възможно най-скоро.

— И ще се погрижа да изпратиш тази вест, веднага щом стигнем до Ленокс хаус. След като премине бурята.

— Готова съм да се намокря, стига да стигна до цивилизацията. — В нейния свят цивилизация значеше безопасност… или поне спокойствие в свят, в който хората знаеха правилата и ги спазваха.

Той изсумтя.

— Цивилизация — повтори той. — В Ленокс хаус? Определено не си тукашна.

— Което само доказва, че се налага час по-скоро да изпратя вест до Абърдийн. — За бога, щом той осъзнаваше, че не е била навън само да язди, че няма къде да отиде, че не е облечена като жена от планините, тогава защо не осъзнае, че тя има силна нужда от помощта му?

Дънкън я погледна със странен блясък в очите.

— Някога играла ли си игра на име „въпроси“? — попита той.

— Детската игра в която някой измисля нещо и останалите се опитват да отгатнат какво е? Разбира се. Но нямам намерение да играя с теб, ако предлагаш това.

— Аз само ще предполагам някои неща, и ако искаш, би могла да ми казваш дали съм прав, или греша.

— Няма да играя — повтори тя, насилвайки се да погледне отново към вкусното задушено.

— Била си в Абърдийн, за да се срещнеш с бъдещия си съпруг — каза той въпреки думите й.

— Не.

— Била си в Абърдийн — опита пак той — на празник.

— Губиш си времето. Ако искаш да се отървеш от мен, просто ме заведи в Ленокс хаус, дай ми молив и хартия и изпрати писмото ми.

— Била си на соаре — продължи той, очевидно решен да игнорира прекъсването й. — На изискано соаре с танци. Сигурен съм, защото не си обута нито с ботуши за яздене, нито с обувки за разходка.

— Браво на вас, мистър Л… Дънкън.

— Срещнала си лорд Белами на това парти. Решила си, че е красив момък, и си излязла навън, за да го целунеш, тогава той ти е предложил прекрасен живот, ако заминеш с него за Белами Парк, затова ти…

— Не съм направила такова нещо! — възкликна тя изнервена. — Спри да говориш, става ли?

Изведнъж той се наведе напред и целият хумор изчезна от погледа му.

— Много добре, момиче. След като не искаш да ми разкажеш за положението си, нека аз да ти споделя за своето. Аз съм в съюз с Маклаури. Повечето от тях… леърдът и семейството му… са тук в момента. Моят имот граничи със земите на Ферсън. Не се харесваме много, аз и Ферсън. Гледам да стоя далеч от политиката на клановете, или поне доколкото мога, тъй като Гленгаск и най-близките ми роднини се намират на около дванадесет километра оттук. И тъй като нямам нито братя, нито братовчеди, нито чичовци под покрива си, няма кой да застане зад мен. Но имам три по-малки сестри и баба, и няма да позволя някой да ги нарани, или да бъдат предадени заради когото и да е било. — Той се наведе още по-напред, приковавайки я с директния си, тревистозелен поглед. — Затова ще те питам отново, Джулия Прентис. Каква беда смяташ да донесеш на прага на дома ми?

О, господи! Не биваше да идва тук, трябваше да продължи да върви. Трябваше да удържи юздите на коня си и да продължи да язди към… към където и да се бе насочила. И вероятно за Коледа трябваше просто да поиска нова шапка. Тогава нищо от това нямаше да се случи.

— Не съм имала намерение да нося неприятности — каза тя тихо. През последните часове и дни тя бе треперила вътрешно и сега това се прояви във вид на сълзи. — Неприятностите сами ме намериха. И може моята собствена глупост да е виновна, но…

Той се пресегна и хвана ръката й. Лъжицата, която държеше тя, изтрополи на масата.

— Какво се е случило? — повтори той, вече с по-мек глас.

Трябваше да му каже. Колкото и неохотен герой да бе той, тя имаше нужда от помощ. И просто не бе прекалено смела, за да излезе навън в бурята по средата на нощта, надявайки се да бъде спасена от някой.

— Бях в Абърдийн — започна тя — с майка ми и сестра ми. Бяхме там за сватбата на леля ми. Първоначално нямаше да ходим, тъй като е в средата на Лондонския сезон и тъй като е толкова далеч от дома, но аз казах на родителите си, че всичко, което искам за Коледа, е да прекарам празниците в Шотландия. Много харесвам историите на Уолтър Скот. — Тя премигна, осъзнавайки, че се отклонява от темата.

Изражението му показваше, че няма против.

— И? — попита я все още държейки ръката й.

След всичко, което бе преживяла, докосването му би трябвало да я разстрои и уплаши, но не се случи. Пръстите му бяха нежни и тя знаеше, че може да се отдръпне от хватката му, когато пожелае. Освен това докосването му я успокояваше… Или просто бе пълна глупачка, но не я бе грижа.

— След сватбата родителите на съпруга на леля ми организираха голямо празненство. Лорд Белами и още много други леърди. Познавах лорд Белами още от Лондон и когато ме помоли за танц, се съгласих. Винаги се е държал много добре, и въпреки че съм чувала за репутацията му на зестрогонец, той ми изглеждаше… достатъчно безобиден. — Тя се намръщи. — Дори не се замислих за това. Просто ми беше приятно да общувам с някого, когото познавам.

Джулия прочисти гърлото си. Каквато и глупост да я бе докарала до това положение, вече бе прекалено късно да стори каквото и да е било. Сега трябваше да се измъкне от тази ситуация.

— Танцувахме и той каза, че е много щастлив да ме види там, и че времето е много хубаво. След това се препъна и каза, че му се е завило свят. Аз… тъй като явно съм достатъчно глупава… му помогнах да излезе навън на балкона. Следващото нещо, което помня, е, че някой нахлупи одеяло на главата ми. Събудих се в каретата, ръцете и краката ми бяха завързани, а Белами седеше срещу мен и ме питаше колко точно пари ще получи, женейки се за мен.

Дънкън измърмори нещо под нос. Тя не бе сигурна какво точно каза, дори не бе убедена, че е на английски, но й прозвуча доста смъртоносно. Той я издърпа по-близо до себе си и вдигна леко нагоре ръкава на роклята й. След три дни, през които не бе вързана, синините и драскотини бяха започнали да изчезват, но все пак още се забелязваха ясно.

— Нарани ли те? — попита той, много тихо.

— Не. Когато пристигнахме в Белами Парк, той ме развърза, заключи ме в една много хубава стая, и ме уведоми, че вече съм съсипана, и че е оставил бележка, в която пише, че сме избягали заедно. Щял да ми даде ден-два, за да започна да сътруднича, и след това ще уреди брака ни. — Тя се засмя безрадостно. — Явно не желае съпротивляваща се булка пред олтара. А просто такава, която осъзнава, че няма друг избор, ако иска да може да си покаже отново публично лицето.

— Копеле.

Джулия удари с юмрук по масата.

— И щеше да се получи, защото флиртувах с него, и хората го видяха. Освен това го прегърнах, докато излизаме навън.

— Но предполагам, че не си омъжена за него.

Тя отново вдигна глава поглеждайки го.

— Не, не съм. Реших, че по-добре репутацията ми да бъде съсипана, отколкото да се омъжа за този мъж и да му позволя да вземе дори пени от парите ми.

— Е, браво на теб, Джулия. Показала си доста кураж, бягайки в планините, без да има къде да отидеш и без да знаеш къде се намираш.

— Не знам дали е кураж или глупост, но поне изборът беше мой.

— Да. Макар че не е много хубав коледен подарък.

— Да, не е точно най-хубавия. — Е, сега той знаеше историята й. Тя наблюдаваше внимателно лицето му, търсейки знак дали ще й помогне, или ще я изхвърли навън на дъжда, или по-лошо, дали няма да види удобна възможност да се облагодетелства самия той. Все пак не бе казала колко точно е богата, но бе казала, че е била отвлечена, за да се докопат до парите й. Освен ако не е пропуснал този факт… нещо, на което тя не би се обзаложила, че е пропуснал.

Изведнъж шотландецът скочи на крака.

— Играеш ли шах? — попита той, отивайки към скрина и отваряйки вратата му.

— Какво?

— Шах. Играеш ли? — Докато тя го гледаше изумено, той издърпа дървена дъска и малка кутия, преди да се върне до масата.

— Аз… малко, предполагам. Не съм играла от години. Защо, да не би да искаш да играем шах? Разказах ти историята си, а ти каза, че ако го сторя, ще ми помогнеш.

Той й се ухили, сядайки на мястото си.

— Е, поне тази нощ няма да ходим никъде. На сутринта ще се отправим към Ленокс хаус, ако дъждът ни позволи, и тогава ще съставим плана си.

От изражението й Дънкън можеше да каже, че тя би предпочела да съставят плана си още тази нощ, но, за бога, той имаше нужда от малко време да обмисли всичко, което му бе казала. Каквито и страхливи ходове да бе предприел Белами, факт беше, че графът не бива да бъде подценяван. Бяха започвани стотици войни между клановете, когато един мъж вземе чужда жена, без значение дали тя желае да бъде взета, или не. И, разбира се, под цялата му логика се коренеше желанието да открие Белами и да пробие дупка, или дори две, в тялото му.

Тя продължаваше да го гледа с тези нейни красиви кафяви очи.

— Какво? — попита той, най-после започвайки да реди шахматните фигурки.

— Ще останем тук за цялата нощ? Само двамата?

— Да — направи той гримаса, — казах ти, момиче. Няма от какво да се страхуваш. Ти може да спиш на леглото, аз ще остана тук, само за всеки случай.

— Имаш предвид, в случай че Белами дойде да ме търси. — Изражението му не се промени нито за миг, и все пак мисълта за това превзе съзнанието й. — Колко вероятно е това да се случи?

— Нямам представа. Има доста километри между земите на Белами и това място, но смятам, че той ще те търси на по-очевидните места, защото така е по-лесно. И защото навън се вихри буря.

Тя кимна и още един кичур от кестенявата й коса се измъкна от фризурата й.

— И мъж, който отвлича жена, вместо да се опита да я ухажва, определено ще избере лесният начин.

— Именно. — Допадна му, че тя умее да мисли логически, други момичета на нейно място или щяха да е изпаднат в паника още преди часове, или щяха да се предадат в мига, в който изгубят коня си. Ако въобще намереха кураж да избягат от похитителя си.

— Ами ако дойде?

Дънкън въздъхна. Това, което му се искаше да направи, не се приближаваше дори малко до това, което трябваше да направи в една такава ситуация, но той знаеше, че ще му се наложи да използва ума, вместо юмруците си.

— Честно казано, предпочитам да не се налага да се бия с него — каза той на глас. — Когато двама мъже от… неприятелски кланове се сбият, последствията може да са много лоши.

— Значи просто ще ме предадеш на него? — Тя скочи на крака, столът й падна назад, а тя стисна по-силно ножа в дясната си ръка. — Няма да го позволя!

— Преди да ме прободеш, може да ме оставиш да довърша каквото искам да кажа, Джулия. Ако нямаш нищо против.

— Нямаше да те пробода. Ще пробода него.

Той нямаше как да сдържи усмивката си.

— Вече съм много по-спокоен. — Движейки се бавно, в случай че тя забрави какво е казала и все пак опита да го наръга, той се насочи към леглото. Стигайки до единия крак на леглото, той го хвана и го издърпа настрани.

Там подът бе покрит със слама, както и останалата част от колибата. Той я разбута, докато намери малкия отвор, пъхна пръстите си в него и повдигна капака.

— Ако дойде да те търси, ще се скриеш тук. Няма да ти предлагам да прекараш нощта там, защото е малко тясно и тъмно.

Тя пристъпи към него, за да огледа малката скована от летви дупка в пода, която бе с големината на леглото, което я криеше.

— Защо имаш подобна дупка на пода?

— Прадядо ми и много от приятелите му са били привърженици на Стюардите. Затова предполагам, че това е Стюардска дупка. Ако някой английски войник се появи наоколо, повечето колиби са били оборудвани с такива тайници, в които да се скрият привържениците на принц Чарлс при нужда.

Тя кимна, постави ръка на рамото му и се наведе да огледа от по-близо.

— Белами дали знае за това?

— Съмнявам се. Дупката е там почти от сто години. Държах я в добро състояние, защото… Е, защото съм предпазлив и имам сестри. — Той можеше да усети усмивката й. Това роди някаква топлина вътре в него. Той се насили да я прогони. Младата жена беше достатъчно загазила, че да добавя и похотта му към проблемите си.

— Дупката да крие теб ли е, или да крие тях?

Той спусна дървения капак, разпръсна отново сламата, за да го покрие, и издърпа леглото на мястото му.

— Те знаят за него, затова, ако се скрия, няма да имам голям успех. Но съм се изкушавал, много често при това.

— Колко са големи? Сестрите ти, имам предвид — попита тя, следвайки го към масата.

— Сорча е на шестнадесет, Бетия на тринадесет, а Кейви на девет. Сорча се превърна в банши преди около година, а подозирам, че до година, най-много две, всичкия разум ще избяга и от Бетия, и да се надяваме да мине поне пет години, преди това да сполети и Кейви.

Когато приключи с подреждането на фигурките и погледна към гостенката си, момичето му се усмихваше.

— Доста си привързан към тях, нали? — попита тя.

— Те са ми сестри. Обичам ги. Може да ме подлудяват и може скоро заради тях косата ми да стане чисто бяла като козината на зимен заек, но те и баба ми Мейвис са единственото ми семейство.

— Мисля, че съм извадила по-голям късмет, отколкото осъзнавах — каза тя след миг, а усмивката й се стопи. — Напълно наясно съм, че вероятността да попадна на някой като Хю Ферсън, или дори на някой по-лош, беше много голяма. Благодаря ти, Дънкън Ленокс.

— Не ми благодари, докато не те върна жива и здрава при семейството ти. — Осъзнавайки, че се е втренчил в устните й, той прочисти гърлото си и побутна дъската към нея. — Бели или черни?

— Черни — отвърна тя и завъртя шахматната дъска, така че пред него да се озоват белите, а пред нея черните фигурки.

Той премести една пионка и се облегна назад, наблюдавайки я. Какво трябваше да прави с нея? Най-лесното, най-безопасното за него и сестрите му би било да предаде Джулия Прентис на Белами. Но всеки брат, който има сестри, би бил прокълнат, че да стори подобно нещо. Само мисълта, че някой би могъл да влачи по този начин някое от хубавите му момичета, го караше да се гневи и да му прилошава. Не, не да се гневи. По-скоро да изпадне в кръвожадна ярост. И изненадващо или не, същите емоции го обземаха, като си представеше това момиче в ръцете на Белами.

Следващата най-добра опция за него би било да я качи на кон и да я ескортира възможно по-бързо до Абърдийн. Това обаче щеше да остави Ленокс хаус незащитен, ако Белами дойде да търси момичето… или булка, с която да я замени. И отново самата идея бе влудяваща. Лорд Гленгаск щеше да бъде от помощ, ако не бе заминал за Лондон в преследване на малката си сестра. Беър Маклаури също бе възможност, но бе по-вероятно по-младият брат на Гленгаск да започне война с Белами в опит да разреши проблема.

Не, да й позволи да изпрати писмо на роднините си и те да дойдат, за да си я приберат, а през това време той да я крие изглеждаше най-приемливото решение на тази ситуация. И това нямаше нищо общо с факта, че тя бе красива като лятото и притежаваше смелост за двама. Нямаше нищо общо с факта, че в очите на обществото репутацията й е съсипана, а той не бе особено… склонен да отпрати толкова бързо тази жена. Това просто бе най-удачният план за действие.

— Вярвам, че ти си на ред, Дънкън — каза тя, изтръгвайки го от мислите му.

Това беше. Той премести още една пионка и през останалото време, докато играеха, не говореха за нищо друго, освен за това, че в Шотландия няма нищо по-прекрасно от времето и сватбите. Също така имаше възможност да използва времето, за да помисли малко, защото, по дяволите, имаше доста за мислене. Тя бе доста неумел играч, но Дънкън не възразяваше. Когато играеше с Кейви, той гледаше да прави така, че тя да има достатъчно победи, които да подклаждат самочувствието й и да не я обезкуражават.

— Каза, че си била с майка си и сестра си — попита най-после той. — Ами баща ти?

— Той остана в Лондон за сезона. Той е… виконт. Лорд Прентис. Затова трябва да присъства на заседанията на парламента. Освен това каза, че макар пътуването до Шотландия да бе моя идея, на него много ще му допадне къщата да е тиха за няколко седмици. — Тя вдигна очи от шахматната дъска, за да го погледне. — Ами твоите родители? Спомена, че имаш баба.

— Да. Баба Мейвис. Тя е майката на баща ми. Родителите ми загинаха преди седем години от треска през зимата.

— О, господи. Много съжалявам.

Дънкън сви рамене, гледайки деликатните й пръсти.

— Отидоха си заедно, както биха искали. Аз вече бях на двадесет и две, затова имаше кой да се грижи за момичетата. — По онова време не беше толкова предпазлив, колкото сега, но тя нямаше нужда да го знае. Когато тя премести пионката си, за да блокира рицаря му, той я спря с офицера. — Колко голяма е сестра ти?

— Елизабет? На шестнадесет. Това е едно от нещата, за които съм благодарна… Белами избра мен, а не нея. На нея тепърва й предстои да направи дебюта си, да танцува и да флиртува, както иска да прави всяка млада дама.

— Но това няма вече да ти се случи ли? На колко си, деветнадесет? Малко си строга към себе си, не мислиш ли, момиче?

— На двадесет и една съм и липсвам от пет дни. Освен това последно съм забелязана да излизам от залата с необвързан мъж. Също така съществува и изфабрикуваното писмо, което Белами е оставил. Не бива да го забравяме. — Пръстите й се обвиха здраво около топа, сякаш се опитваше да го удуши.

Той не можеше да я вини за това.

— Но ако кажеш на обществото, че си била отвлечена против волята ти, това няма ли да промени нещата?

Джулия направи гримаса и пусна топа, за да хване офицера.

— За някои, може би. Все още имам шанс да се омъжа заради зестрата ми. Но ще ме гледат от високо и ще шепнат зад гърба ми, а другите дами няма да ме канят на соаретата си. — Една сълза потече по бузата й и тя побърза да я избърше. — Мога да се справя с клюките, стига да не засегнат Елизабет.

— Въобще не трябва да се справяш с тях. За бога, нищо от това не е по твоя вина.

— Това, Дънкън, не е от никакво значение. Но ти благодаря все пак, че го казваш. — Тя вдигна черния офицер към него и му го показа. — Мислиш ли, че днес това ще си ти?

Той се изкиска.

— Черен офицер, а не бял?

Тя му се ухили в отговор.

— Е, ти беше гол.

— Да, бях. — Срещайки погледа й, той измести още една фигурка. За да бъде напълно честен, не бе сигурен коя фигурка вдигна точно и дали въобще ходът му беше по правилата на играта.

Вратата зад тях издрънча и по стената се посипаха силни удари от юмруци.

Милостиви боже. Той скочи на крака, а Джулия си пое остро дъх, сякаш мислеше, че това ще е последния в живота й.

— Заключена е — напомни й той, събирайки шахматните фигурки и хвърляйки ги в кутията. Хващайки дъската и кутията, той забърза към леглото, избута го настрани и вдигна капака на скривалището и хвърли играта в дупката. — Влизай вътре при тях — прошепна й той, хващайки ръката й. Обгръщайки нежните й пръсти, той ги стисна леко. След като тя влезе в скривалището, Дънкън й подаде полупразната купа със задушено и чашата с чая й, усмихвайки й се окуражително.

Гледката на огромните й кафяви очи, които го гледаха немигащо от дупката, щяха да го преследват цял живот, помисли си той, разбутвайки сламата и връщайки леглото на мястото му. Когато ударите по вратата станаха по-силни, той разбърка завивките на леглото и свали ризата си, мятайки я на стола, на който допреди малко бе седяла Джулия. След това свали единия си ботуш, разроши косата си и се насочи към вратата.

— Доули, казах ти, че… — Той млъкна, озовавайки се очи в очи с Хю Ферсън, граф Белами. — Белами? Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Видяхме светлините — каза графа, докато по лицето му се стичаше дъждовна вода — Може ли да влезем?

Дънкън се намръщи.

— Кои „ние“ — попита той, правейки крачка надясно, за да блокира напълно входа към колибата с тялото си. Фигурата зад Белами пристъпи напред и тръпка на безпокойство плъзна по гръбнака на Дънкън. — Орвил — каза той, кимайки.

Орвил Ферсън, братовчедът на Белами, се усмихна студено, а изражението накара неколкократно чупеният му нос да изпъкне повече.

— Наскоро минахме пред Ленокс хаус — каза той с нисък, скърцащ глас. — От там ни казаха, че си тук.

„Били са в Ленокс хаус.“ Където в момента спяха сестрите му. А той бе тук, на седем километра от тях.

— За какво ме търсите? — попита той, без да помръдва от мястото си. — Вече е почти полунощ.

— Вали, Ленокс. Не може ли да влезем? — попита графът.

— Не съм ти приятел, Белами. Нито ти си мой. Тук съм, за да заловя тези, които избиват телетата ми, и имам подозрения, че това сте ти и кучетата ти, Орвил, затова, след като зависи от мен, може да стоите навън, докато не ви удари гръм.

— Можеш ли да се обзаложиш за това, Дънкън? — Орвил направи крачка напред, насочвайки ръце към кръста си. Без съмнение там имаше скрит кинжал. А неговият бе в дупката при Джулия.

— Достатъчно, братовчеде. Все пак сме тук, за да искаме помощ от Ленокс.

— Каква помощ? — попита Дънкън. — Какво искате от мен?

— Всъщност е малко срамно — каза Белами и изчезващият му акцент показваше, че наскоро се е върнал от Англия… въпреки че дори и далеч, бе наясно какво се случва наоколо. — Изглежда съм изгубил нещо свое.

— Така ли? Може да имам някоя от вашите овце в стадото си, но не мисля, че това ви е довело дотук. Орвил може да претърси стадото утре, на дневна светлина.

— Изглежда ти се интересуваш повече от овцете, Ленокс — заяви сумтейки Орвил Ферсън.

— Престани — сряза го братовчед му. — Аз… Ами, аз съм женен. И младата дама е…

— Женен си? Поздравления, Белами, нямах представа.

— Да, ами бракът бе уреден и се боя, че булката е била доста… закриляна. Срамежлива е. Напусна Белами Парк този следобед и се боя, че нещо лошо може да й се е случило.

Дънкън повдигна едната си вежда.

— Избягала е? Да не би да си й показал члена си и да се е изплашила от големината му?

Белами се изкикоти, но звука бе фалшив.

— Нещо такова. И така, тревожа се за нея и трябва да я намеря. Виждал ли си наоколо английска дама през последните няколко часа?

— Не. Сигурен съм, че щеше да е нещо, което не се забравя. Искаш ли да тръгна с няколко от моите момчета, за да помогна в търсенето? Казваш, че е англичанка? Планините не са място, в което е полезно да се загуби една чужденка.

— Мога и сам да се справя с търсенето. Искам позволението ти да претърся тази долина и колибата ти.

Дънкън дори не опита да скрие смръщеното си изражение.

— Свободен си да претърсиш долината. Няма да съм доволен обаче, ако разбера, че сте претърсвали Ленокс хаус, докато не съм бил там. Не искам Орвил да се доближава до сестрите ми.

— Боиш се, че като ме видят, ще ти е трудно да намериш мъж, който да ми съперничи?

— Боя се, че заради теб ще започнат да сънуват кошмари и няма да успея да омъжа нито една от тях. — Дънкън бутна гърдите на Белами с пръст. — Претърсил ли си дома ми, без да съм там? — попита той много спокойно.

— Хвърлих един бърз поглед в празните ти стаи — отвърна графът, — придружаваше ме икономът ти. Орвил остана навън с конете. Знам, че вие двамата имате… различия.

— Така е — продължи спокойно Дънкън и направи крачка встрани, позволявайки им да влязат в колибата. — Нямам против, че ме изкарваш лъжец, след като не вярваш на думите ми, че момичето не е тук. Но знам, че човек съди по другите, визирайки собствения си характер, затова ви позволявам да огледате. Този път.

— Внимавай, Ленокс. Думите ти звучат почти като обида.

— Това е и намерението ми.

Двамата мъже спряха вътре, изтръскаха водата на пода и свалиха якетата и шапките си. Белами подаде дрехите си на Орвил, който изгледа лошо братовчед си, преди да ги закачи на гвоздеите на стената в близост до вратата.

— Дори не си помисляй да оставате тук, Белами. Каза, че искаш да намерите момичето ти. Гледайте каквото ще гледате и да ви няма. Нямам намерение да ви приютявам за през нощта.

— Защо бързаш толкова много да се отървеш от нас? — попита Орвил.

— Защото вече веднъж ме нарекохте лъжец и защото не харесвам никой от вас. Освен това на сутринта имам работа, а вие ме държите буден.

Братовчедът на графа огледа внимателно помещението, преди да насочи поглед към Дънкън.

— Значи спиш с килта си, така ли?

— Не, спя гол. Но някой започна да блъска по вратата ми и ме събуди. Имаш ли други тъпи въпроси за задаване?

Докато той се заяждаше с Орвил, графът отваряше всички шкафове и скринове, разбъркваше завивките на леглото и надничаше под него.

— Може ли някой да дойде тук, докато си ловувал?

— И да се е скрил в шкафа? Жена ли търсиш, или мишка?

— Това не е смешно. И предпочитам да не стоя цяла нощ навън в дъжда — заяви Белами, разбърквайки с лъжица каквото бе останало от заешкото задушено. — Можем да претърсим долината на сутринта.

— Не ме е грижа какво предпочиташ — заяви Дънкън. Можеха да прекарат нощта на пода, но това значеше Джулия да остане в тъмната дупка още поне четири часа с Белами хъркащ на няколко крачки от нея. След това, през което бе преминала, той нямаше намерение да я подлага на още изпитания. — Както виждате, тя не е тук. — Той се постара да изглежда загрижен. — Наистина ли мислиш, че тя е навън в това време? Може да замръзне до смърт. Какъв дявол я е накарал да избяга от теб?

— Това са мои дела, Ленокс. За твое добро е да не ме лъжеш.

С цената на много усилия Дънкън запази изражението си спокойно.

— Не знам защо продължаваш да сипеш заплахи срещу мен, Белами. Не съм направил повече от това да те погледна накриво.

— Да, ти си блестящ дипломат, Ленокс. Ако прапрадядо ти е бил Кембъл, вместо Маклаури, сигурен съм, че щяхме да бъдем приятели.

Дънкън дълбоко се съмняваше това да може да се случи. Той знаеше, че Белами е надут и арогантен и никога не мисли за последствията, беше го доказал неведнъж. Ако съществуваше мъж, който най-много заслужава да го ударят по главата, то това бе Хю Ферсън.

— Щом сме толкова близки приятели — каза той на глас, — може да ми кажеш, защо мислиш, че булката ти се крие в къщата ми.

— Конят, който открадна, се върна в конюшните ми преди два часа без ездача си. Тя е някъде наоколо и ти си наоколо.

С всеки изминал миг Дънкън бе все по-впечатлен от Джулия Прентис. Както и Белами да бе успял да я примами и да сложи ръцете си върху нея, тя бе успяла да се измъкне сама, отмъквайки достатъчно от гордостта му, че да подкара целият си клан подир нея. Тази мисъл доведе до друга.

— Нима казваш, че е откраднала коня ти? Явно доста си я изплашил, че да го вземе.

— Просто недоразумение, което не ти влиза в работата. — Белами приседна на ръба на леглото. — Колко голяма е тази твоя чернокоса сестра? Мисля, че беше Сорча?

— Не каза ли преди малко, че си женен?

— Аз съм, но Орвил не е.

— Ако Орвил дори дръзне да намигне на Сорча, лично ще му извадя окото. А след това ще извадя и другото, за да съм сигурен, че няма да повтори.

Графът погледна към Дънкън, който все още стоеше до отворената врата.

— Къде изчезна дипломацията ти? — попита той, а цинична усмивка изви леко устните му.

Дънкън наклони глава.

— Продължавай да говориш за сестра ми и ще разбереш. — Вече бе прекрачил линията. Ако Белами още не го бе разбрал досега, беше крайно време да го стори.

— Задушеното мирише доста добре, Ленокс — коментира Орвил. — Бих се насладил на една купа, преди да излезем навън на дъжда.

— Всяка птичка трябва да пее, за да получи вечеря — отвърна Дънкън. — Кажи ми защо братовчед ти се е оженил за момичето, отвел я е в Белами и след това тя е избягала. А аз ще обмисля дали да ти сипя от задушеното ми.

— Тя първа дойде тук, след което повиках отец Дуган да ни венчае — сопна се Белами. — Тя се изплаши и избяга, но както казах, всичко беше уредено. Ще си я върна и щом се озове в леглото ми, няма да поиска да избяга пак.

Сега Дънкън насочи вниманието си към Белами. И реши, че до сега би трябвало да се чувства раздразнен и решен да сложи край.

— Звучи така, сякаш вие двамата сте прекарали доста време заедно. Но осветлявайки ме за собствените си намерения, не ви спечелиха вечерята. Изплашената ти булка не е тук, а вие започвате да вмирисвате колибата ми. Махайте се. Веднага.

— А ако решим да останем? — попита Орвил, разбърквайки задушеното.

Дънкън направи само една крачка напред, за да разкрие пушката зад шкафа.

— Ще кажа, че ще бъде грешка.

Белами присви очи.

— Няма нужда от насилие, Ленокс.

— Любопитен съм, Белами. Нима ще останеш тук да ядеш вечерята ми, докато съпругата ти е навън в дъжда и чака да бъде спасена?

— Мис… Съпругата ми е тази, която избяга. Може да прекара нощта мокра и гладна, щом така иска — заяви графът, изправяйки се и тръгвайки към вратата. — И очаквам да се оглеждаш за нея и да ме информираш в мига, в който я видиш.

— Да, ще те информирам, стига да не ми прекъсваш повече съня — съгласи се Дънкън, отбелязвайки си коментара, който се изплъзна неволно от устата на Белами.

Двамата мъже облякоха палтата си. Орвил нахлупи шапката на главата си, но преди да излезе навън, той се спря пред Дънкън.

— Няма ли да попиташ как изглежда тя?

— Предполагам, че ако видя непозната девойка да се шляе наоколо без кон, вероятно ще е тя, но давай, кажи ми как изглежда. — Дънкън хвана вратата, подготвяйки се да я затръшне след гостите си.

— Тя има кафява коса и… зелени очи. Или може би кафяви. — Графът, който вече се мръщеше на дъжда, направи гримаса. — Или не, не си спомням. Беше…

— Уреден брак. Да, спомена го няколко пъти. — Не, тя нямаше кафява коса или зелени очи. Дънкън може да беше в компанията й за много кратко, но знаеше това. Косата на мис Прентис имаше повече червен оттенък и следа от кестеняво, която блестеше като полиран месинг на лунната светлина. А очите й бяха красиво, богато кафяви.

— И е облечена със синя рокля — добави Белами.

— Ако я видя, ще ви изпратя вест. Или предпочиташ да я завържа на коня си и да ти я донеса лично?

— Не е нужно да я плашим повече. Просто ми изпрати вест, за да кажеш къде си я забелязал — каза графа, говорейки прекалено бързо. Сякаш не искаше никой да говори с неговата така наречена булка.

Дънкън обаче нямаше намерение да продължава да коментира този въпрос.

— Така да бъде. — „Ти, проклето, лъжливо копеле“, добави той наум и затвори вратата пред натрапниците и пред вилнеещата буря навън.