Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (2)

Две

Примигвам няколко пъти и пак поглеждам — но той още си е тук, почти скрит между две програми за конференцията и чаша от „Старбъкс“. И какво може да прави телефон в кош за боклук, ако смея да попитам?

Оглеждам се, за да видя дали някой не ме гледа. После предпазливо пъхам ръка и го вадя. По него има две капки кафе, но иначе си изглежда съвсем нормален. При това е доста добър. Изглежда нов.

Обръщам се бавничко и оглеждам тълпите във фоайето. Никой не ми обръща капчица внимание. Никой не тича към мен и не крещи: „Ето ми най-сетне телефона!“. От друга страна, обикалям тук вече десетина минути. Значи който и да е този, който е изхвърлил телефона, го е направил преди това.

На гърба на телефона има стикер, на който е напечатано с миниатюрни буквички: Консултантска група „Уайт Глоуб“. И някакъв номер. Да не би някой да го е хвърлил, защото вече не става? Натискам зеленото копче и екранът светва. Изглежда ми в перфектно състояние.

Един тъничък гласец в главата ми ми напомня, че трябва да го предам. Да го отнеса на рецепцията и да кажа: „Извинете, но някой си е изгубил телефона“. Това трябва да направя. Просто да тръгна с бодра стъпка право към рецепцията като всеки отговорен, нормален член на обществото…

Обаче краката ми не помръдват. Дори на сантиметър. Ръката ми обгръща собственически телефона. Защото, виждате ли, аз също имам нужда от телефон. Басирам се, че Консултантска група „Уайт Глоуб“, които и да са те, си има милиони телефони. И не е като да съм го намерила на пода в гардеробната, нали така?! Намерих го в коша за боклук! А нещата, които отиват на боклука, са… боклук. Значи са предадени обратно на света. И са си на онзи, който ги намери. Правило.

Надниквам отново в коша за боклук и забелязвам червен шнур, точно като онези по вратовете на делегатите около мен. Хвърлям крадешком поглед към рецепциониста, за да съм сигурна, че не ме гледа, и измъквам пропуска. От него ме гледа не особено добра снимка на зашеметяващо момиче, под която пише: Вайълет Ръсел, Консултантска група „Уайт Глоуб“.

Така. Ето каква теория назрява в главата ми. Вече съм същински Поаро. Това е телефонът на Вайълет Ръсел и тя го е хвърлила. По причина… по някаква причина.

Е, проблемът си е неин, не мой.

Телефонът внезапно иззвънява и аз се стряскам. Мамка му! Ама той е жив! Рингтонът започва с максимална сила на звука — със „Самотни дами“ на Бионсе. Бързо натискам бутона за отказ, но миг по-късно телефонът отново започва да звъни, силно и непоколебимо.

Абе това проклето нещо няма ли контрол на звука? Две бизнес дами наблизо вече са се обърнали и ме гледат, а аз съм толкова сконфузена, че натискам бутона за приемане, вместо за отказ. Бизнес дамите продължават да ме гледат, затова съм принудена да сложа телефона на ухото си и да се обърна.

— Човекът, когото търсите, не е на разположение — изричам, опитвайки се да звуча като механичен глас. — Моля, оставете съобщение — това е, за да се отърва, от когото и да е там.

— Къде, по дяволите, си? — започва да говори кадифен, добре образован мъжки глас и аз едва не изписквам щастливо. Значи се получи! Той си мисли, че съм машина! — Тъкмо говорих със Скоти. Той има един познат, който гарантира, че ще стане. Ще бъде като лазерна хирургия. Той е много добър. Няма да останат никакви следи.

Не смея да дишам. Нито да си почеша носа, който внезапно много започва да ме сърби.

— Окей — продължава мъжът в телефона. — Така че, каквото и да правиш оттук нататък, бъди много внимателна!

Затваря и аз се вторачвам изумена в телефона. Никога не бях допускала, че някой някога наистина би оставил съобщение по телефона.

Сега вече се чувствам малко виновна. Това си е истинска гласова поща, а Вайълет я изпусна. Вярно, не е моя грешката, че тя си е изхвърлила телефона, но въпреки това… Инстинктивно започвам да ровя в чантата си за химикалка, но единственото, върху което намирам да запиша съобщението, е някаква стара театрална програма^[1]. Върху нея надрасквам: „Скоти има познат, лазерна хирургия, без следи, бъди много внимателна“.

Само един бог знае за какво е цялата тази работа. Може би липосукция? Както и да е, няма значение. Важното е, че ако някога засека някъде тази Вайълет, ще мога да й предам съобщението.

И преди телефонът отново да се е раззвънял, аз се насочвам към бюрото на рецепциониста, което внезапно се е освободило от народ.

— Здравейте! — изричам задъхано. — Пак съм аз. Някой дали вече не е намерил пръстена ми?

— Мога ли да ви уверя, мадам — изрича той с ледена усмивка, — че веднага ще ви уведомим, ако някой го намери. Все пак вече разполагаме с телефонния ви номер…

— Не, не разполагате! — побързвам да го прекъсна почти победоносно. — Точно в това е проблемът! Номерът, който ви дадох, е… покойник. Извън употреба. Даже напълно — последното, което искам, е този човек да се свърже с типа със суичъра и да му спомене за безценен смарагдов пръстен. — Моля ви да не звъните на него. Бихте ли записали на негово място този номер? — и внимателно преписвам телефонния номер, изписан на гърба на моя телефон. — Всъщност, за всеки случай… Може ли да го пробвам? — грабвам слушалката на хотелския телефон и набирам напечатания номер. Миг по-късно от мобилния телефон в ръката ми гръмва Бионсе. Окей. Поне това е известен повод да се отпусна. Вече имам телефонен номер.

— Нещо друго, мадам?

На рецепциониста започва да му писва от мен, а и зад себе си виждам голяма опашка от хора. Затова отново му благодаря и се запътвам към най-близкото канапе, изпълнена с адреналин. Имам си телефон, имам и план.

Необходими са ми само пет минути, за да запиша номера на мобилния си телефон на двайсет отделни листа хотелска хартия, придружен от надписа: „Попи Уайът — смарагдов пръстен, моля, позвънете!!!“ с големи главни букви. За моя неприятна изненада вратите на балната зала вече са затворени (въпреки че все още чувам прахосмукачките, работещи вътре), затова съм принудена да започна обиколки из хотела — в чайната зала, дамската гардеробна и дори спа центъра, раздавайки номера си на всеки хотелски работник, когото сгащя, и обяснявайки случая си.

Обаждам се и на полицията, за да им издиктувам новия си телефонен номер. Изпращам съобщение на Руби (чийто номер знам наизуст) с думите:

„Здрасти! Телефонът ми откраднат. Това е новият ми номер. Можеш ли да го предадеш на останалите моля? Нещо ново за пръстена?“

След това се стоварвам обратно на новото си любимо канапе доста изтощена. Имам чувството, че цял ден съм живяла в този проклет хотел. Бих могла да звънна и на Магнус, за да му дам този номер, но още нямам сили за това. Някакво досадно гласче у мен ми подсказва, че само по гласа ми той ще отгатне, че пръстенът ми е изчезнал. Ще долови голия ми пръст в мига, в който му кажа „Здрасти!“.

Моля те, пръстенче, върни се! Моля те, МОЛЯ ТИ СЕ, върни се при мен!

Отпускам се назад, затварям очи и се опитвам да изпратя телепатични послания през етера. Затова, когато Бионсе започва отново да реве, се стряскам не на шега. Може би е това! Пръстенът ми! Някой го е намерил! Дори не поглеждам екрана, преди да натисна бутона за приемане и весело да отговоря:

— Ало?

— Вайълет? — нечий мъжки глас удря ухото ми. Това не е мъжът, който се обади преди — този сега има по-басов глас. И звучи леко ядосан, ако човек може да прецени само по три срички^[2]. Освен това диша доста тежко, което означава, че е или перверзник, или трупа мускули във фитнеса. — Във фоайето ли си? Японците още ли са там?

Без да мисля какво правя, аз се оглеждам. И наистина — край вратите виждам цяла тумба япончета.

— Да, тук са — отговарям. — Но аз не съм Вайълет. И това вече не е телефонът на Вайълет. Много съжалявам, но ще ви помоля да съобщите на всички ваши общи познати, че номерът й е променен.

На всяка цена трябва да изхвърля от телефона си дружките на Вайълет. Не мога да им позволя да ме стряскат на всеки пет секунди! Ами, да!

— Извинете, но с кого говоря? — пита мъжът. — И защо вие вдигате този телефон? Къде е Вайълет?

— Вдигам телефона, защото вече го притежавам — изричам с доста по-голяма самоувереност, отколкото изпитвам. Което си е напълно вярно. Притежанието е девет десети от закона^[3].

— Вие го притежавате? Каква, по дяволите, сте вие? О, господи! — започва да ругае той и някъде около него чувам бързи стъпки. Имам чувството, че той тича по стълбите^[4]. — Само ми кажете, че не си тръгват, нали?

— Кой, японците ли? — присвивам аз очи по посока на въпросната група. — Може би. Не мога да преценя.

— Има ли с тях един нисък тип? Малко закръглен? С гъста коса?

— Имате предвид мъжа със синия костюм ли? Да, той е точно пред мен. Изглежда ядосан. В момента облича лодена си.

Виждам как един от колегите на ниския кръгъл японец му помага да облече скъпия си лоден от „Бърбъри“. Докато се облича, от устата му изригват вбесено някакви неразбираеми за мен неща на японски, а останалите членове на групата кимат притеснено.

— Не! — възклицанието на мъжа в телефона ми ме хваща неподготвена. — Не може да си тръгне току-така!

— Да, ама си тръгва. Съжалявам.

— Трябва на всяка цена да го спрете! Моля ви, вървете при него и не му позволявайте да напуска хотела! Вървете при него веднага! Направете всичко необходимо, за да не напусне фоайето!

— Вижте какво — вторачвам се объркано в телефона, — много съжалявам, но аз не ви познавам и…

— Аз също не ви познавам! — срязва ме той. — И коя сте вие, между другото? Да не би да сте приятелка на Вайълет? И бихте ли ми казали защо тя най-внезапно реши да напусне работата си насред най-голямата бизнес конференция на годината? Да не би да е решила, че вече нямам нужда от лична асистентка?

Аха! Значи Вайълет е негова лична асистентка! Е, връзва се. И внезапно го е изоставила. Не съм изненадана — звучи ми като твърде деспотичен човек.

— Както и да е, няма значение — поправя се сам. — Искам да кажа, че вече съм на стълбите, на деветия етаж, защото асансьорът е пълен. Ще бъда във фоайето след по-малко от три минути, а от вас се иска да задържите Юичи Ямасаки, докато пристигна! Която и да сте!

Ама че наглец!

— Или? — срязвам го аз.

— Или цяла година преговори отива по дяволите заради едно абсурдно недоразумение. Или най-голямата сделка на годината се проваля! И екип от двайсет човека губят работата си! — отсича безапелационно гласът му. — Става въпрос за старши мениджъри, секретарки, въобще — за всички. Само защото не мога да сляза достатъчно бързо долу, а единственият човек, който може да помогне, не иска.

По дяволите!

— Добре де! — отсичам бясна. — Ще направя всичко възможно да го спра. Как казахте, че е името му?

— Ямасаки.

— Почакайте, господин Ямасаки! — втурвам се аз през фоайето. — Моля ви, господин Ямасаки! Бихте ли ме изчакали за момент?

Господин Ямасаки се обръща с въпросителен поглед и двама яки мъжаги автоматично застават пред него, за да го защитят. Виждам, че човекът има широко лице, все още разкривено от гняв, и як, волски врат, около който е увил копринено шалче. Оставам с впечатлението, че никак не си пада по празни приказки.

И оттук нататък вече нямам идея какво да кажа. Не говоря японски, нямам никаква представа нито от японския бизнес, нито от японската култура. С изключение на сушито. Обаче не мога просто да се приближа до него и да изрека внезапно: „Суши!“, ухилвайки се. Все едно да се приближа към някой висш американски бизнесмен и да изтърся: „Пържола с кокал!“.

— Аз съм… ваша голяма почитателка! — започвам да импровизирам. — На вашата работа! Ще може ли да ми дадете един автограф?

Той ме поглежда объркано, а един от колегите му бърза да му преведе думите ми в ухото му. Веднага след това челото му се отпуска и той ми се покланя.

В отговор аз също се покланям, а той щраква с пръсти и излайва някакви инструкции. Миг по-късно пред него разтварят красива кожена папка и той започва да пише нещо много сложно и неразбираемо на японски.

— Там ли е още? — стряска ме внезапно гласът на непознатия от телефона, който не съм затворила.

— Да — промърморвам тихичко. — Засега. Къде сте? — питам, а господин Ямасаки дарявам с широка усмивка.

— На петия етаж. Задръжте го там! Каквото и да ви струва!

Господин Ямасаки ми подава листа, на който написа посланието си, слага капачката на писалката си, отново ми се покланя и прави крачка към вратата.

— Почакайте! — провиквам се отчаяно. — Може ли да… да ви покажа нещо?

— Господин Ямасаки е много зает — намесва се един от неговите колеги с очила с метални рамки и най-бялата риза на света, която някога съм виждала. — Бъдете така добра да се свържете с офиса ни.

И отново се обръщат, за да излязат. И сега какво? Не мога да поискам друг автограф, нали така? Не мога и просто да го поваля на пода. Налага се да измисля нещо, за да привлека вниманието му…

— Имам специално съобщение за вас! — изписквам, втурвайки се след тях. — Аз съм пееща телеграма! Нося послание от множеството почитатели на господин Ямасаки! Би било проява на неучтивост към тях, ако ми откажете да ме изслушате!

Думата „неучтивост“ автоматично си свършва работата — заковава ги на място. Те се смръщват и разменят объркани погледи.

— Пееща телеграма ли? — пита подозрително човекът със скъпарските очила.

— Нещо като Горилаграма? — опитвам се да вляза в тон с японската култура аз. — Само че пееща.

Не съм много сигурна, че това изясни нещата.

Преводачът мърмори нещо ожесточено в ухото на господин Ямасаки, а след малко ме инструктира:

— Можете да представите телеграмата!

Господин Ямасаки се обръща учтиво към мен, а колегите му последват примера му. Всички скръстват ръце пред гърди в очакване. Забелязвам, че няколко от групите бизнесмени наоколо също проявяват интерес.

— Къде сте? — промърморвам отчаяно в телефона.

— На третия етаж — достига до мен гласът на непознатия. — Половин минута. Само не го губете!

— Започвайте! — отсича властно мъжът с очилата.

Няколко от гостите на хотела също се спират да гледат. О, боже! Но как успях да се забъркам във всичко това? Първо, не мога да пея. Второ, какво се пее на японски бизнесмен, когото виждаш за първи път? И трето, защо изобщо изтърсих, че съм пееща телеграма?

Но ако не направя нещо, при това веднага, двайсет човека може би ще изгубят работата си.

Покланям се дълбоко, просто за да печеля време, и всички японци ми се покланят в отговор.

— Започвайте! — повтаря мъжът с очилата и очите му зад тях проблясват заплашително.

Поемам си дълбоко дъх. Хайде де, какво пък толкова?! Има ли значение какво ще направя? Трябва да го задържа още само половин минута! А после ще избягам и никога повече няма да ме видят.

— Господин Ямасаки — започвам предпазливо по мелодията на „Самотни дами“. — Господин Ямасаки, господин Ямасаки, господин Ямасаки! — напявам закачливо, въртейки бедра и рамене към него точно като Бионсе^[5]. — Господин Ямасаки, господин Ямасаки, господин Ямасаки!

Брей, че то не било никак трудно! Няма нужда да знам думите, мога просто да продължа да си повтарям „Господин Ямасаки“ до края на света. След няколко секунди някои от японците се развеселяват дотолкова, че започват да ми припяват „Господин Ямасаки“, потупвайки шефа си по гърба.

— Господин Ямасаки, господин Ямасаки, господин Ямасаки, господин Ямасаки! — размахвам весело пръст и закачливо му намигвам. — Оооо, оооо, ооо! Оооо, ОООО, Оооо!

Песента се оказва невероятно заразна. Вече всички японци пеят с мен, с изключение на господин Ямасаки, който само си стои и ме наблюдава наперено, с особено доволно изражение. Някои от делегатите наоколо също се присъединяват към мен и чувам как някой зад гърба ми пита: „Това да не е някакъв нов пърформънс?“

— Господин Ямасаки, господин Ямасаки, господин Ямасаки… — припявам, а в телефона прошепвам: — Къде сте, за бога?

— Наблюдавам ви.

— Какво?! — обръщам се рязко и обхождам с поглед фоайето.

И внезапно очите ми попадат на мъж, стоящ встрани от всички останали, на трийсетина метра от мен. Облечен е в тъмен костюм, има гъста черна разрошена коса и държи на ухото си телефон. Дори от това разстояние се вижда, че се смее.

— Откога сте тук? — просъсквам вбесена.

— Току-що пристигнах. Не исках да ви прекъсвам. Между другото, страхотно се справихте! — допълва. — Мисля, че отново спечелихте за нашата кауза господин Ямасаки!

— Е, благодаря — изричам саркастично. — Радвам се, че ви бях от полза. Е, вече целият е ваш!

Покланям се с апломб на господин Ямасаки, а после се врътвам на пета и се насочвам важно към изхода, сподиряна от разочарованите викове на японците. Имам си много по-важни дела, отколкото да се тревожа за някакви си арогантни непознати и тъпите им бизнес сделки.

— Почакайте! — следва ме гласът на мъжа в слушалката. — Този телефон в ръката ви! Той е на моята лична асистентка!

— В такъв случай не е трябвало да го изхвърля! — срязвам го аз и бутвам стъклените врати. — Който си го намери, негов си е!

* * *

От Найтсбридж до дома на родителите на Магнус в Северен Лондон има дванайсет спирки и в мига, в който се измъквам от метрото, отново проверявам телефона си. Проблясва с нови съобщения — десетина есемеса и двайсетина имейла. Но от тях само пет есемеса са за мен и никой от тях не ми казва нещо ново за пръстена. Единият е от полицията и сърцето ми претупва с надежда. Оказва се, че само потвърждават жалбата, която съм пуснала, и ме питат дали имам нужда от среща с психолог.

Всичко останало са текстови съобщения и имейли за Вайълет. Докато минавам през тях, забелязвам, че значителна част са от някой си „Сам“. Влизайки отново в ролята на Поаро, аз натискам бутона за проверка на последния входящ номер и виждам, че той наистина е на Сам. Значи това е той. Шефът на Вайълет. Типът с тъмната рошава коса. И сякаш за да го докаже, имейл адресът й действително започва с името „Сам Рокстън“.

Просто от любопитство щраквам върху един от имейлите. Той е от някоя си Джена Смит и темата е „Re: Вечеря?“.

„Благодаря, Вайълет. Много ти благодаря, че не си споменала нищо за това пред Сам.

Чувствам се доста неловко!“

Охо! И за какво толкова й е станало неловко? И преди да се спра, вече съм успяла да се смъкна към предишния имейл, който е бил изпратен вчера.

„Всъщност, Джена, трябва да знаеш нещо — Сам е сгоден.

Поздрави, Вайълет.“

Хм, сгоден значи. Интересно. Докато чета думите отново и отново, усещам дълбоко в себе си някаква странна реакция, която не мога да определя. Изненада ли е?

От друга страна, защо би трябвало да се изненадвам? Че аз дори не го познавам!

Добре де, оттук нататък вече трябва да знам цялата история. Защо Джена се чувства толкова неловко? Какво е станало? Слизам още по-надолу в имейлите и най-сетне откривам първия от Джена, която очевидно се е запознала с този Сам Рокстън по време на някакво бизнес мероприятие, паднала си е по него и го е поканила на вечеря още преди две седмици, но той не й връщал позвъняванията.

„… Пробвах пак вчера… може би номерът не е верен… някой ми каза, че той е прочут с това и че най-добрият начин да се свърже с него човек е през неговата лична асистентка… много съжалявам, че те занимавам… Може би ще ме уведомиш какво става…“

Горката жена! Вече изпитвам истинско възмущение заради нея. И защо поне не е отговорил? Толкова ли е трудно да изпратиш един бърз имейл в стил „Не, благодаря“, а после се оказва, че бил сгоден, за бога!

Както и да е. Не ме интересува. Внезапно си давам сметка, че надничам в чужда поща, когато си имам далеч по-важни собствени проблеми, за които да мисля. Приоритети, Попи! Трябва да купя някакво вино за родителите на Магнус. Както и картичка с надпис „Добре дошли у дома“. И в случай че в следващите двайсет минути по някакво чудо не намеря пръстена, трябва да си взема и… някакви ръкавици.

Катастрофа! Истинска катастрофа! Оказва се, че през април не продават ръкавици. Единствените, които успях да открия, бяха от склада на магазина за аксесоари. Стари коледни ръкавички, налични само в най-малкия размер.

Не мога да повярвам, че съвсем сериозно планирам да посрещна бъдещите си свекър и свекърва с твърде малки за мен червени вълнени ръкавички с еленчета. С пискюли на всичко отгоре.

Обаче нямам никакъв друг избор. Или това, или ще се наложи да видят голите ми ръце.

Докато поемам по стръмния баир към къщата ми, започва съвсем реално да ми прилошава. Не е само от пръстена. От цялата тази история с бъдещите свекър и свекърва. Завивам зад ъгъла и виждам, че всички прозорци в къщата светят. Върнали са се.

Никога досега не съм срещала къща, която да подхожда така добре на семейството, което живее в нея, като къщата на семейство Тавиш. По-стара и по-величествена е от всички останали на улицата и ги наблюдава надменно от позицията си на върха. В градината има тисови дървета и мозайка. Тухлите са покрити с бръшлян, а прозорците и до днес си седят с оригиналните дървени рамки от 1835 година. Вътре има тапет на Уилям Морис, датиращ от 60-те години, а подовете са покрити с турски килими.

Само дето самите килими трудно се виждат, защото обикновено са покрити със стари документи и ръкописи, които никой не си прави труда да вдигне. В тази къща никой не си пада особено много по чистенето. Веднъж намерих в леглото в стаята за гости истински фосил — варено яйце, все още в чашката си, заедно с древно масло за препечени филийки. Сигурно бяха поне на година.

И навсякъде, из цялата къща, е пълно с книги. Подредени са на рафтовете на по три реда навътре, на големи купчини на пода и по полиците във всички бани. Антъни пише книги, Уонда пише книги, Магнус пише книги и по-големият му брат Конрад пише книги. Пише книги дори съпругата на Конрад — Марго^[6].

Което е страхотно. Искам да кажа, че да, страхотно е всички тези интелектуалци и гении да са събрани в едно семейство. Но със сигурност те кара да се чувстваш мъничко неадекватна.

Не ме разбирайте погрешно, смятам се за доста интелигентна. Така де, като всеки нормален човек и аз съм ходила на училище и в колеж, намерих си добра работа и всичко останало. Но тези хора не са нормални, те са от съвсем различна категория. Те имат супермозъци. Те са академичната версия на „Великолепната четворка“^[7]. Срещала съм родителите на Магнус само няколко пъти, когато Антъни долетя до Лондон за една седмица, за да изнесе важна лекция, но ми беше напълно достатъчно. Докато Антъни изнасяше лекция по политическа теория, Уонда пък представяше доклад за феминистичния юдаизъм, а след това и двамата се появиха в „Културното шоу“, заемайки противоположни позиции за някакъв филм, посветен на влиянието на Ренесанса^[8]. Е, такъв беше фонът на нашата среща. Нищо особено, без никакво напрежение.

През годините съм се запознавала с доста родители на гаджета, но ако трябва да бъда честна, това беше най-страшното ми от всички преживявания. Тъкмо се бях здрависала с Уонда и гордо й разказвах в кой колеж съм учила, когато Антъни вдигна студените си, пронизващи очи над очилата си с формата на полумесец, погледна ме и възкликна: „Степен по физиотерапия ли? Много смешно“. Бях автоматично съсипана. Нямах престава как да реагирам. Всъщност толкова се притесних, че излязох от стаята и отидох в тоалетната^[9].

От този момент нататък, разбира се, аз си глътнах граматиката. Следващите три дена бяха най-голямото изпитание в живота ми. Колкото по-интелектуален ставаше разговорът, толкова повече ми се връзваше езикът. Вторият ми най-гаден момент — произнесох името „Пруст“ грешно и всички си размениха погледи^[10]. Третият най-гаден момент — всички гледахме заедно „Университетско предизвикателство“, когато в шоуто дойде ред на темата за костите. Най-сетне нещо познато! Аз съм го учила! Знам им всичките латински наименования и прочее. Но тъкмо си поемах дъх да отговоря на първия въпрос, когато Антъни даде правилния отговор. Следващият път бях по-бърза, но той пак ме изпревари. Цялото преживяване беше като състезание, в което спечели той. А накрая ме погледна и заяви: „В това училище по физиотерапия не преподават ли поне за костите, Попи?“. Бях напълно унизена.

Магнус обаче казва, че обичал мен, а не мозъка ми, и че не трябвало да обръщам внимание на родителите му. А Наташа ми напомня в такива моменти да си мисля просто за титлата, за къщата в Хемпстед и за вилата в Тоскана. Такава си е нашата Наташа. Докато моят подход е малко по-различен — просто да не мисля за тях. Досега нямаше проблеми — те си бяха в Чикаго, на хиляди километри от нас.

Но сега са тук.

О, господи! А аз все още не съм сигурна за този Пруст. (Проуст? Прууст?) И не си преговорих латинските наименования на костите. И нося червени вълнени ръкавички с еленчета. С пискюли. През април.

Докато звъня на звънеца, краката ми леко треперят. Всъщност треперят си значително. Чувствам се като плашилото от „Вълшебника от Оз“. Всеки момент ще се строполя на алеята и Уонда ще ме гилотинира, задето съм изгубила пръстена.

Стига, Попи! Всичко ще бъде наред! Никой не подозира нищичко! И вече съм си измислила историята — изгорила съм си ръката. Точно така.

— Здрасти, Попи!

— О, здравей, Феликс!

Толкова голямо е облекчението ми, че ме посреща Феликс, че гласът ми излиза като треперлива въздишка.

Феликс е най-малкият в семейството — само на седемнайсет е и още ходи на училище. Всъщност Магнус живее при него, докато родителите им ги няма — нещо като детегледач. Аз също се преместих при тях, след като се сгодихме. Не че на Феликс му трябва детегледачка. Той е абсолютно дисциплиниран, непрекъснато чете и изобщо не се усеща, че има младеж в къщата. Веднъж пробвах да си поговоря приятелски с него за наркотиците. Той учтиво ме коригира за всеки един факт, който му представих, а после отбеляза, че пия „Ред Бул“ малко повече от препоръчителното, и ме запита дали не мисля, че започвам да се пристрастявам. Това ми беше първият и последен опит да се правя на по-голямата сестра.

Както и да е. Всичко това свърши сега, след като Антъни и Уонда се прибраха от Щатите. Аз се върнах в жилището си и започнах да търся апартамент за двама ни. Магнус нямаше нищо против да останем в къщата. Предложи да използваме стаята за гости и банята на най-горния етаж и ми напомни, че за него би било много удобно да продължи да използва библиотеката на баща си.

Той с всичкия ли си е? За нищо на света няма да живея под един покрив със семейство Тавиш!

Тръгвам след Феликс към кухнята, където Магнус се е излегнал на един кухненски стол, жестикулира оживено към някакъв лист хартия и казва:

— Мисля, че ето тук аргументацията ти куца. Втори абзац.

Както и да седи Магнус, каквото и да прави, все успява да изглежда елегантен. Обутите му в кадифени пантофи крака са вдигнати на друг стол, пуши доволно цигара^[11], а червеникавокестенявата му коса е отхвърлена назад от челото му като водопад.

Всички от фамилията Тавиш са с един и същи цвят на косата — като семейство лисици. Дори Уонда къносва косата си. Но Магнус е най-красивият от всички и не го казвам само защото ще се омъжвам за него. Кожата му е на лунички, но и много бързо хваща тен, а тъмната му червеникавокестенява коса е като излязла от реклама за шампоан. Точно затова държи да я носи дълга. И е доста суетен по отношение на косата си.

Освен това, макар че е член на академичните среди, не е някой мухлясал тип, който по цял ден си седи вкъщи и чете книги. Кара много добре ски и обеща да научи и мен. Всъщност точно така се запознахме. Беше изкълчил китката си по време на ски и дойде при нас на физиотерапия, след като лекарят му ни препоръчал. Беше записан при Анализа, но тя предпочете да приеме един от редовните си клиенти и затова накрая се оказа при мен. На следващата седмица ме покани на среща, а след месец ми предложи брак. „Само след месец, моля ви се!“

Сега Магнус вдига очи и лицето му светва.

— Скъпа! Как е красивото ми момиче? Ела тук! — прави ми знак да се приближа за целувка, а после поема лицето ми в ръце, както винаги прави.

— Здрасти! — насилвам се да се усмихна аз. — Е, тук ли са родителите ти? Как е минал полетът им? Нямам търпение да ги видя.

Опитвам се да звуча бодро и нетърпеливо, въпреки че на краката ми им се иска да се обърнат и да побягнат право към вратата и надолу по хълма.

— Не получи ли съобщението ми? — поглежда ме озадачено Магнус.

— Какво съобщение? О, да! — внезапно си давам сметка. — Разбира се. Но си изгубих телефона. И сега имам нов номер. Трябва да ти го дам.

— Изгубила си телефона си ли? — вторачва се в мен годеникът ми. — Защо? Какво стана?

— О, нищо особено! — изчуруликвам аз. — Просто… го изгубих и се наложи да си взема нов. Нищо особено. Никаква драма.

Взех мъдрото решение, че засега колкото по-малко казвам на Магнус, толкова по-добре. Нямам намерение да се впускам в дискусии за това защо толкова отчаяно съм се вкопчила в един телефон, който съм открила на боклука.

— Та какво искаше да ми кажеш със съобщението си? — побързвам да добавя, за да сменя темата.

— Че самолетът на родителите ми е бил отклонен. Трябвало е да кацнат в Манчестър. Ще се приберат чак утре.

Отклонен?

Манчестър?!

О, господи, спасена съм! Значи краката ми вече могат да спрат да треперят. Идва ми да се разкрещя и да запея „Алилуя“. Манчестър! Манчестър!

— Господи, колко неприятно! — полагам огромни усилия да разкривя лицето си в подходящата маска на разочарование. — Горките! Манчестър значи. Че това е на стотици километри оттук! А с такова нетърпение очаквах да ги видя!

Мисля, че звуча доста убедително. Феликс ме поглежда странно, но Магнус пак е грабнал своя лист. Без да направи никакъв коментар за ръкавиците ми. Феликс също не ги е видял.

Е, значи бих могла да се поотпусна мъничко.

— Така. Е… — оглеждам помещението. — Ами кухнята?

Магнус и Феликс бяха казали, че днес следобед ще почистят, но кухнята изглежда така, сякаш е паднала бомба. По масата има кутии от храна за вкъщи, на барплота — купчина книги, а в другия край дори тиган.

— Утре родителите ви се връщат. Не трябва ли да почистим малко, а?

Без да вдига очи от листа, Магнус отговаря:

— Нищо няма да забележат.

На него му е лесно да го каже. Но аз съм (почти) снахата, която е живяла тук и която ще трябва да поеме цялата вина.

Магнус и Феликс започват да говорят за някаква бележка под линия^[12], затова аз се запътвам към барплота и започвам да чистя. Не смея да сваля ръкавиците си, но за мое щастие момчетата изобщо не ме поглеждат. Поне съм сигурна, че останалата част от къщата е наред. Вчера я почистих цялата, смених старите бутилки пяна за вана и заредих с тоалетна хартия. И което беше най-хубавото, успях да намеря анемонии за кабинета на Уонда. Всички знаят, че тя обожава анемониите. Дори е написала статия със заглавие „Анемониите в литературата“. (Типично за това семейство — не можеш просто да обичаш нещо, трябва да станеш именит учен по въпросите, свързани с него.)

Когато свършвам, Магнус и Феликс са все така потънали в дискусията си. Вече цялата къща е чиста. И никой не ме е питал нищо за пръстена. Най-добре е да си тръгвам, докато имам време.

— Е, тръгвам си — изричам небрежно и целувам главата на Магнус. — Ти остани тук да правиш компания на Феликс. И поздрави родителите си с добре дошли от мен.

— Защо не останеш да прекараш нощта тук, а? — пита Магнус, плъзва ръка през кръста ми и ме придърпва към себе си. — Сигурно ще искат да те видят.

— Не, посрещнете ги вие. Аз ще дойда утре — изричам с ведра усмивка, за да му отвлека вниманието от факта, че се изнасям заднешком към вратата с ръце на гърба. — Ще имаме много време да се видим.

— Не те виня — изрича Феликс и вдига очи към мен от листа, който обсъждат.

— Моля? — поглеждам го аз и примигвам. — За какво да ме виниш?

— Че не искаш да останеш — отговаря той и свива рамене. — Мисля, че си забележително сангвинична предвид тяхната реакция. От доста време ми се иска да ти го кажа. Ти трябва да си много добър човек, Попи, за да ги приемаш така спокойно!

Ама какви ги говори той?

— Ами, не знам… Какво искате да кажете? — обръщам се за помощ към Магнус.

— О, нищо особено! — изрича той, но една идея по-бързо. Обаче Феликс вече гледа втренчено по-големия си брат и очите му блесват.

— О, господи! — възкликва. — Ти не си й казал, така ли?

— Феликс, млъкни!

— Не си й казал, нали? Не мислиш ли, че не е много честно спрямо нея?

— Какво да ми каже? — започвам да се въртя от единия към другия аз. — Какво?

— О, нищо — смотолевя унило Магнус. — Просто… — най-сетне се осмелява да ме погледне в очите. — Добре де. Не може да се каже, че родителите ми откачиха от радост, когато се сгодихме. Това е.

За момент нямам представа как да реагирам. Втренчвам се тъпо в него, опитвайки се да осъзная чутото.

— Но ти нали каза… — потреперва гласът ми. — Ти каза, че били във възторг! Каза, че били много развълнувани!

— Ще бъдат във възторг — отсича ядосано той. — Когато се вразумят!

Ще бъдат? В бъдеще време?

Целият ми свят се сгромолясва. Не стига, че родителите на Магнус са страховити гении, а сега се оказва, че били и против нашия брак.

— Но ти ми каза, че те не можели да си представят по-сладка и по-чаровна снаха! — изричам с треперещ глас и наистина треперещо тяло. — Каза, че ми изпращали целувки от Чикаго! Какво е било всичко това? Лъжи ли?

— Не исках да те тревожа — отговаря Магнус и поглежда на кръв брат си. — Виж какво, не е станало нищо особено. Ще се примирят. Просто сега си мислят, че е малко прибързано… още не те познават добре… Те са идиоти! — изсумтява. — И им го казах.

— Имал си скандал с родителите си? — вторачвам се ужасено в него. — Но защо не си ми казвал нищо?

— Не беше скандал — изрича с отбранителен тон той. — Беше по-скоро… различие в мненията.

Различие в мненията ли?

— Различие в мненията е по-лошо от скандал! — извивам ужасено. — Милиони пъти по-лошо е! О, боже, трябваше да ми кажеш! Какво ще правя сега? Как ще се изправя очи в очи с тях?

Знаех си! Знаех си аз! Професорите не ме смятат за достатъчно добра за семейството им. Аз съм като онова момиче от операта, което се отказва от любимия си, защото е твърде неподходящо за него, а после получава туберкулоза и умира, и още по-добре за нея, защото и без това е нищожество в сравнение с тях, и голяма глупачка. Сигурно и тя не е можела да произнесе правилно „Пруст“.

— Попи, успокой се! — изрича раздразнено Магнус. Става на крака и ме хваща за раменете. — Ето защо не ти казах нищо! Това са семейни глупости и нямат нищо общо с нас! Обичам те и скоро ще се оженим! Ще го направя и ще доведа това нещо докрай, независимо какво казват всички останали и независимо дали това са родителите ми, приятелите ми или който и да било друг! Става въпрос за нас! — гласът му е толкова непреклонен, че аз започвам да се успокоявам. — А и ти гарантирам, че когато те опознаят по-добре, родителите ми ще те приемат. Сигурен съм!

Не мога да не му се усмихна, макар и неохотно.

— Така. Браво на моето красиво момиче! — отсича Магнус, прегръща ме силно, а аз го потупвам дружески по гърба, опитвайки се с все сили да му повярвам.

Докато се отдръпва от мен, погледът му най-сетне пада върху ръцете ми и той се смръщва озадачено.

— Скъпа, защо си с ръкавици?

* * *

Вече ще получа нервен срив! Със сигурност!

Тази история с пръстена едва не излезе наяве! И щеше да стане, ако не беше Феликс. Тъкмо се бях впуснала в непохватен разказ за абсурдното си изгаряне, очаквайки Магнус всеки момент да заподозре нещо, когато Феликс се прозя и рече:

— Какво ще кажете да отскочим до кръчмата?

И тогава Магнус внезапно се сети, че първо трябвало да изпрати някакъв имейл и всички колективно забравиха за ръкавиците ми.

А аз се възползвах от тази удобна възможност, за да си тръгна. Много бързо.

И сега си седя в автобуса, вторачена в тъмната нощ, изпълнена отвътре със студ. Изгубих пръстена. Семейство Тавиш не ме искат за съпруга на сина си. Мобилният ми е откраднат. Имам чувството, че всичките ми защитни одеяла са били издърпани. Изведнъж.

Телефонът в джоба ми отново започва със своята Бионсе и аз го вадя, но без особена надежда.

Както и можеше да се очаква, не е от никой от приятелите ми, за да ми каже, че е намерил пръстена. Нито от полицията, нито от хотела. Обажда се той — Сам Рокстън.

— Избяга — изрича той без заобикалки. — Този телефон ми трябва. Къде си?

Чудничко. Нищо от рода на: „Много ти благодаря, задето ми помогна за сделката с японците!“.

— Пак заповядай — изричам в отговор на неизречената му благодарност.

— О! — казва той, неочаквано смутен. — Наистина. Благодаря. Задължен съм ти. И така, как смяташ да ми върнеш този телефон? Ще се отбиеш ли в офиса ми или да изпратя куриера? Къде си сега?

Нищо не отговарям. Изобщо не смятам да му връщам телефона. Имам нужда от този номер.

— Ало?

— Здрасти — смотолевям, стисвам още по-здраво телефона, преглъщам и казвам: — Проблемът е, че се налага да взема назаем този телефон. Съвсем за малко.

— О, господи! — чувам го как въздъхва дълбоко. — Виж какво, опасявам се, че телефонът не е за вземане назаем. Той е собственост на компанията и аз се нуждая от него. Или под вземане назаем имаш предвид кражба, така ли? Защото можеш да ми вярваш, че мога много лесно да те проследя и въобще не смятам да ти плащам стоте паунда за удоволствието!

За такава ли ме мисли той? Че искам парите му? Да не съм някакъв си похитител на телефони?

— Не искам да го крада! — възкликвам възмутено. — Просто ми трябва за няколко дена. Дадох този номер на всички, а случаят наистина е спешен…

— Какво си направила? — слисва се той. — Но защо?

— Защото изгубих годежния си пръстен — изричам, едва събрала кураж да го кажа на глас. — Много е стар и ценен. А после ми откраднаха телефона и аз бях абсолютно отчаяна, а след това минах покрай един кош за боклук и го видях. В коша за боклук! — повтарям, за да бъда по-убедителна. — Твоята лична асистентка просто го е хвърлила. А когато нещо се озове в коша за боклук, принадлежи на всички, нали така?! Който си го намери, негов си е.

— Глупости! — срязва ме той. — Кой ти каза това?

— Ами… всички го знаят — опитвам се да си придам увереност аз. — Пък и защо твоята лична асистентка ще бяга и ще си хвърля телефона, а? Ако питаш мен, за нищо не става.

— Така си е, за нищо не става. Беше по-скоро дъщерята на един приятел, на която изобщо не трябваше да давам работа. Беше при мен само от три седмици. Доколкото разбирам, получила е договор за модел точно днес по обяд. И една минута по-късно напусна. Дори не си направи труда да ми каже, че си тръгва. Разбрах от един от останалите лични асистенти — тук вече звучи доста ядосано. — Госпожице… как ти е името?

— Уайът. Попи Уайът.

— Добре, Попи, стига игрички! Много съжалявам за пръстена ти. Надявам се, че ще се намери. Но този телефон не е просто някакъв забавен аксесоар, който всеки може да си приватизира, когато си пожелае. Това е служебен телефон със служебни съобщения, които непрекъснато влизат в него. Имейли, важни неща. Моята лична асистентка ръководеше живота ми. Затова имам спешна нужда от тези съобщения!

— Ще ти ги препращам! — просветва ми внезапно. — Ще ти препращам всичко! Става ли?

— Какво, по… — промърморва нещо под нос той. — Окей. Печелиш. Ще ти купя нов телефон. Дай ми адреса си. Ще изпратя куриер и…

— Не, трябва ми точно този! — отсичам непреклонно. — Точно този номер!

— За бога…

— Виж какво, гарантирам ти, че ще стане! — започвам да редя бързо аз. — Всичко, което влезе в телефона, ще ти бъде препращано веднага! Няма да разбереш разликата, ще видиш! Щом си изгубил личната си асистентка, каква полза тогава от телефона й, а? Смятам, че така е по-добре. Освен това ми каза, че си ми задължен, задето спрях господин Ямасаки, нали така? — не се сдържам да не му припомня. — Каза го преди малко.

— Не това имах предвид и ти много добре го знаеш…

— Няма да пропуснеш нищо, обещавам! — прекъсвам ядосаното му ръмжене. — Ще ти изпращам всяко едно съобщение, което влезе. Виж, ето сега ще ти покажа, дай ми секундичка…

Изключвам, повдигам всички послания, пристигнали в телефона от сутринта, и бързо ги препращам едно по едно към мобилния телефон на Сам. Пръстите ми са същински светкавици.

Съобщение от Вик Майерс — препратено. Съобщение от сър Никълъс Мъри — препратено. Въпрос на секунди е да препратя всичките. И всички имейли отиват директно към неговия имейл адрес.

Имейл от отдел „Човешки ресурси“ — препратен. Имейл от Таня Фелпс — препратен. Имейл от татко…

Тук се поколебавам. Трябва да внимавам. За чий баща става въпрос — на Вайълет или на Сам? Адресът в горната част на имейла не ми помага с нищо особено.

След като си казвам, че е за добра кауза, аз отварям имейла, за да съм сигурна.

„Скъпи Сам,

Отдавна не сме се виждали. Мисля често за теб, питам се какво правиш. Ще ми бъде много приятно някой път да си побъбрим. Получи ли някое от съобщенията ми по телефона? Не се притеснявай, знам, че си много зает.

Ако някога минаваш покрай нас, знаеш, че винаги си добре дошъл. Има един въпрос, за който искам да поговоря с теб — всъщност е доста интересен. Но както казах, няма нищо спешно.

Твой: татко“

Когато стигам края, се чувствам по-скоро шокирана. Знам, че човекът ми е непознат и че това не е моя работа. Но, от друга страна, как така не отговаря на съобщенията на собствения си баща? Толкова ли му е трудно да отдели половин час, за да си поговори с него? А баща му звучи като толкова сладък и смирен старец. Горкичкият, да трябва да праща писмата си до личната асистентка на сина си! Идва ми аз самата да му отговоря. Иска ми се да му отида на гости в малката къщурка^[13].

Както и да е. Няма значение. Това не е моят живот. Натискам бутона за препращане и този имейл заминава при останалите. Миг по-късно Бионсе пак започва да пее. Пак е Сам.

— Кога точно сър Никълъс Мъри е изпратил съобщението на Вайълет? — пита рязко той.

— Ами… — вторачвам се в телефона. — Преди около четири часа. Първите няколко думи вече се разчитат на екрана, така че няма нищо лошо в това да го отворя и да го прочета. Не че е особено интересен.

„Вайълет, моля те, кажи на Сам да ми се обади! Телефонът му е изключен.

С най-добри пожелания — Никълъс.“

— Мамка му! Мамка му! — ругае бясно Сам. После млъква. — Окей — изрича накрая. — Ако пак ти изпрати съобщение, веднага ме уведоми, става ли?

Отварям автоматично уста с намерението да кажа: „Ами баща ти? Защо не звъннеш на него, а?“. Но пак я затварям. Не, Попи, не е твоя работа!

— А, да! Имаше и едно съобщение по телефона! — спомням си внезапно. — За някаква липосукция или нещо подобно. Не е било за теб, нали?

— Липосукция ли? — провиква се изумено той. — Нямам впечатление да ми трябва.

Е, не е необходимо да звучи толкова презрително — все пак само попитах. Трябва да е било само за Вайълет. Не че и тя би имала нужда от липосукция, щом вече има договор за модел.

— Е, договорихме ли се? — питам накрая.

Известно време той не казва нищо и аз си го представям как стои и се мръщи, загледан в телефона си. Не знам защо, но не оставам с впечатлението, че той е на седмото небе от това положение на нещата. Но какъв друг избор има?

— Още утре ще помоля момчетата от поддръжката да прехвърлят имейл адреса на личната ми асистентка към моята пощенска кутия — изрича почти на себе си. — Но есемесите ще продължават да пристигат при теб. Ако пропусна и само един от тях…

— Няма! Обещавам! Виж какво, знам, че ситуацията не е идеална — опитвам се да го омилостивя, — но съм наистина отчаяна! Целият персонал на хотела има този номер, всички чистачки и… той е единствената ми надежда. Само за два-три дена! И ти обещавам, че ще ти пращам всяко съобщение, което пристигне! Честна скаутска!

Точно срещу мен в автобуса има парче зацапано огледало. Поставям едната си ръка на сърцето, насочвам телефона към отражението си, слагам си моята най-добра усмивка в смисъл „Напълно нормална съм“ и правя снимка. А после веднага я изпращам на мобилния телефон на Сам.

Пет секунди по-късно получавам съобщение:

„Бих могъл да изпратя това на полицията и да ги накарам да те арестуват.“

Изпълвам се с облекчение. Би могъл. Това означава, че няма да го направи. Отговарям:

„Много, ама много ти благодаря! Задължена съм ти!“

Никакъв отговор.