Софи Кинсела
Един пръстен и е твой (5)

Пет

Спечелих! Аз спечелих играта на скрабъл!

Всички бяха изгубили ума и дума. Преструваха се, разбира се, че не са, но си беше точно така. С напредването на играта повдигнатите вежди и изумените погледи станаха по-чести и не толкова сдържани. А когато отново изкарах резултат с тройна дума с КОНВАЛЕСЦЕНЦИЯ, Феликс буквално започна да аплодира и извика:

— Браво!

А докато после разчиствахме в кухнята, Уонда ме попита дали някога не съм мислела да уча лингвистика.

Името ми вече присъства в семейната тетрадка за скрабъл, Антъни ми предложи „чашата портвайн за победителя“ и всички заедно аплодираха. Беше много сладък момент.

Добре де, знам, че всичко беше измама. Знам, че не беше хубаво от моя страна да го правя. Ако трябва да бъда честна, непрекъснато очаквах някой да ме хване как лъжа. Обаче аз бях изключила звука на телефона и никой не разбра, че през цялото време със Сам си разменяхме есемеси^[1].

И да, естествено, че се чувствам виновна. А някъде към средата се почувствах още по-зле, когато изпратих на Сам едно съобщение, пълно с възхищение:

„Как си успял да научиш всички тези думи?“

А той отговори:

„Не съм. От Интернет са.“

Интернет ли?

За момент бях прекалено шокирана, за да отговоря. Аз си мислех, че той измисля думите. Изобщо не бях допуснала, че ги търси из интернет. Написах му:

„Това е измама!“

Той отговори:

„Ти вече пресече тази линия. Има ли някакво значение?“

А после допълни:

„Поласкан съм, че ме помисли за гений.“

И тогава аз, разбира се, се почувствах пълна глупачка.

Пък и той имаше право. Щом веднъж си започнал да мамиш, има ли някакво значение какви са методите ти?

Да, давам си сметка, че отлагам проблемите за бъдещето. Знам, че Сам Рокстън няма да бъде винаги в другия край на телефона ми, за да ми подава умни думи. Знам, че за нищо на света не бих могла да повторя този подвиг. Точно затова възнамерявам да се оттегля от семейния скрабъл — още от утре. Кариерата ми беше брилянтна, но кратка. И сега всичко свърши.

Единственият човек, който малко спести похвалите си, беше Магнус, което си е доста изненадващо. Вярно, каза: „Браво на теб“, както и всички останали. Но нито ме прегърна, нито ме попита откъде знам всички тези думички. А когато Уонда възкликна: „Магнус, никога не си ни казвал, че Попи е толкова талантлива!“, той я дари с една от традиционните си бързи усмивки и рече: „Напротив — казах ви. Казах ви, че Попи е брилянтна във всичко“. Което е много мило от негова страна, но някак си безсмислено.

Проблемът е, че… той излезе втори.

Да не би да ми завижда? Няма начин!

Вече наближава единайсет вечерта и двамата сме в моя апартамент. Аз почти се изкушавам да поговоря с годеника си по този въпрос, но той изчезна, за да се подготви за лекцията си „Символиката и символичната мисъл при Данте“^[2], която ще изнася утре. Затова аз просто се сгушвам на дивана и препращам на Сам няколко имейла, които дойдоха по-рано.

След няколко такива не мога да се сдържа да не цъкна отчаяно с език. Половината от тези имейли са за напомняне и преследване. Той все още не е отговорил нито за отсядането в хотел „Чидингфорд“ за онази конференция, нито на зъболекаря си. Нито пък за новия костюм на „Джеймс и Джеймс“, който го чакаше да го вземе тогава, когато му е удобно. Как е възможно човек да игнорира дрехи, при това нови?

Само шепа са хората, на които той като че ли отговаря моментално. Една от тях е жена на име Викс, която ръководи отдела за връзки с обществеността. Тя е изключително кратка и делова, точно като него, и сега му дава указания за някаква пресконференция, която ще правят заедно. Често използва адреса на Вайълет, но докато препратя имейла, Сам вече й е отговорил. Вторият човек е някакъв тип на име Малкълм, който почти на всеки час иска мнението на Сам — за всичко. И, разбира се, сър Никълъс Мъри, който очевидно е много важна клечка и в момента работи нещо за правителството^[3]. Очевидно е, че двамата със Сам се разбират много добре — ако се съди по имейлите им, естествено. Непрекъснато си бъбрят като стари дружки. Не разбирам и половината от нещата, за които си говорят, особено вътрешните им шеги, но тонът е безспорен, както и фактът, че Сам получава много повече имейли от сър Никълъс от всички останали.

Компанията на Сам очевидно е някаква консултантска фирма. Казват на другите компании как да си ръководят бизнеса и смазват нещата, каквото и да означава това. Доколкото схващам, те са нещо като медиатори или хора, водещи преговорите. Сигурно преуспяват, защото Сам Рокстън изглежда много популярен. Само тази седмица е поканен на три коктейла, а следващата седмица — на лов с някакъв банкер. А някакво момиче на име Блу му праща за трети път имейл, за да го попита дали би желал да присъства на специален прием в чест на сливането на „Джонсън Елисън“ с „Грийн Ритейл“. Събитието е в хотел „Савой“, с джазбенд, канапета и чантички с подаръци.

А той все още не е отговорил.

Просто не го разбирам. Ако аз бях поканена на нещо толкова бляскаво, щях веднага да отговоря: „Да, разбира се! Много ви благодаря! Нямам търпение“. И за цвят да добавя три усмихнати личица. Докато той дори не му е обърнал внимание.

Подбелвам очи, препращам всеки отделен имейл, а след това му пиша есемес:

„Отново блгд за скрабъла! Току-що пратих няколко нови имейла.

Попи.“

Миг по-късно телефонът ми звъни. Обажда се Сам.

— О, здрасти… — започвам.

— Добре де, ти си гений! — прекъсва ме той. — Имах някакво предчувствие, че Вивиан ще е останала до късно на работа. Обадих й се да си побъбрим и между другото споменах онези неща, за които си говорихме. И всичко излезе наяве! Ти беше права! Утре пак ще говорим, но мисля, че тя остава!

— О! — възкликвам. — Страхотно!

— Не само страхотно! — отсича той. — Направо невероятно! Изумително! Знаеш ли колко време, пари и неприятности ми спести? Този път съм ти много задължен, ама наистина много — кратка пауза. — Между другото, права си и за това, че мрази да я наричат Вив. Затова съм ти двойно задължен!

— Няма проблеми! Пак заповядай!

— Ами… това е всичко, което исках да кажа. Да не те задържам повече.

— Лека нощ тогава. Радвам се, че всичко се нареди.

В мига, в който затварям, си спомням нещо и бързо написвам съобщение:

„Записа ли си час при зъболекаря? Зъбите ти ще погрознеят!“

Няколко секунди по-късно получавам отговор:

„ЩЕ РИСКУВАМ.“

Щял да рискува ли? Ама той да не би да е откачил? Леля ми е стоматологична сестра, така че много добре знам какво говоря.

Издирвам в мрежата най-гадната, най-отвратителна снимка на развалени зъби, която успявам да открия. Зъбите са почернели, а някои дори са опадали. Натискам съответния бутон и му препращам снимката.

Телефонът ми почти веднага ми дава отговор:

„Накара ме да си изплюя питието!“

Изкисквам се и отговарям:

„Нищо! Страхувай се!!!!“

Едва не добавям: „Уилоу няма да бъде впечатлена, когато зъбите ти опадат“, но се спирам. Чувствам се неловко. Човек все пак трябва да удари някъде черта. Въпреки цялата тази размяна на текстови съобщения аз въобще не познавам този тип. А още по-малко познавам годеницата му.

Макар в интерес на истината да чувствам, че я познавам. И то не откъм особено добрата й страна.

Никога досега не съм срещала жена като Уилоу. Тя е невъзможна. Доколкото мога да преценя, откакто имам този телефон, тя е изпратила на Сам най-малко двайсет имейла. И всеки от тях по-гаден от предишния. Поне престана да изпраща съобщения, адресирани директно към Вайълет. Но въпреки това продължава да препраща имейлите си и до адреса на личната му асистентка, като че ли държи да е сигурна, че ще има максимален шанс да се свърже със Сам, без да я интересува кой ще прочете посланията й.

Но защо трябва да изпраща по имейла най-съкровените си мисли? Защо просто не водят тези разговори в леглото, като нормалните хора?

Тази вечер се оплакваше от някакъв сън за него, който сънувала снощи, и за това как имала чувството, че се задушава, но не му обърнала внимание и дали той си давал сметка „колко е токсичен“? Дали си давал сметка как корозирал духа й?

Вече задължително пиша отговор на писмата й — не мога да се сдържа. Този път пиша:

„А ти, Уилоу, осъзнаваш ли колко токсична си самата ти, вещица с вещица мръсна?!“

После изтривам всичко. Разбира се.

Най-разочароващото от всичко обаче е, че така и не мога да видя отговорите на Сам. Очевидно няма обратна връзка, защото тя винаги започва нов имейл. Понякога писмата й са приятелски — например вчера изпрати едно, в което просто се казваше: „Знаеш ли, Сам, ти наистина си много, много специален!“. Което беше много мило. Но девет от десет имейла са само хленчене. Не мога да не му съчувствам.

Както и да е. Животът си е негов. И годеницата. Нима значение.

— Скъпа! — възкликва Магнус, прекъсвайки мислите ми.

— О, здрасти! — отговарям и побързвам да изключа телефона. — Свърши ли си работата?

— Нали не те безпокоя? — пита той, като кима по посока на телефона. — Бъбриш си с момичетата, а?

Дарявам го с уклончива усмивка и пъхвам телефона в джоба си.

Да, знам. Отлично го знам. Това не е никак добре. Да пазя нещо в тайна от Магнус. Да не му казвам нито за пръстена, нито за телефона, нито за нищо. Но как да започна точно сега? И откъде да започна? А може просто да съжаля, че съм му признала. Ами ако след признанието ми между нас настъпи дълбок разрив, а половин час по-късно пръстенът се появи и се окаже, че не е трябвало да му казвам нищичко?

— Е, познаваш ме добре — изричам накрая и се изкисквам. — За какво си говорихте тази вечер с родителите ти? — побързвам да премина на темата, която всъщност ме интересува. Което ще рече, какво мислят родителите му за мен и дали са си променили мнението.

— О, родителите ми — махва нетърпеливо с ръка той и се отпуска на дивана. Потупва с пръстите на едната си ръка върху другата, а погледът му е напълно невиждащ.

— Добре ли си? — питам предпазливо.

— Страхотно! — той се обръща към мен и облаците от очите му се разкарват. Изведнъж се фокусира. — Спомняш ли си какво стана, когато се срещнахме за първи път?

— Разбира се — усмихвам му се в отговор. — Как няма да си спомням!

Той започва да гали крака ми.

— Пристигнах при вас, очаквайки бойната брадва. А ето че намерих теб!

Ще ми се да престане да нарича Руби „бойната брадва“. Защото тя не е такава. Тя е разкошна, прекрасна и секси, а ръцете й са само съвсем мъничко месести. Но сега предпочитам да скрия раздразнението си и продължавам да се усмихвам.

— Ти беше като ангел в онази бяла униформа. Никога през живота си не бях виждал нещо по-секси! — ръцете му продължават да настъпват по-нагоре по краката ми, очевидно с конкретно намерение. — Пожелах те точно там, веднага!

Магнус много обича да разказва тази история, а аз обичам да я слушам.

— Аз също те пожелах — привеждам се към него и лекичко захапвам ухото му. — В мига, в който те видях!

— Да, знам. Личеше си — сваля блузката ми и започва да гризе голото ми рамо. — Хей, Попи, какво ще кажеш някой ден пак да се върнем в онази стая, а? — прошепва. — Това е най-хубавият секс, който някога съм правил! Ти в онази бяла униформа, директно на кушетката, с онова масажно масло… Господи^[4]! — започва да дърпа полата ми и двамата се прекатурваме от дивана на килима. И когато телефонът ми иззвънява с нов текст, почти не обръщам внимание.

Защото нещата стоят така. Знам, че се държах напълно непрофесионално. Знам, че трябваше да бъда наказана. Етичният кодекс във физиотерапията буквално крещи: „Не прави секс с пациента на кушетката, каквото и да става!“.

Но аз казвам друго — ако направиш нещо погрешно, но не нараниш никого с него и никой не разбере, защо трябва да бъдеш наказван и да губиш цялата си кариера? Трябва да гледаме голямата картина!

Освен това го направихме само веднъж. При това много бързо^[5]. (Не в лошия смисъл — просто в бързия смисъл.)

* * *

Едва часове по-късно, докато се приготвяме за лягане и аз втривам в тялото си лосион^[6], Магнус избира да пусне бомбата си.

— О, забравих да ти кажа — обади се мама — едва го чувам, защото устата му е пълна с паста за зъби. — За онзи човек по кожите.

— Какво?

Той изплюва пастата, изплаква устата си и пояснява:

— За Пол. Съседа ни. Ще дойде утре на репетицията за сватбата, за да погледне ръката ти.

— Какво?! — ръката ми автоматично се свива и аз изстисквам лосион из цялата баня.

— Мама казва, че човек трябва да бъде много внимателен с изгарянията, и мисля, че е права.

— О, не е било необходимо да го прави! — изписквам паникьосано.

— Скъпа, всичко вече е уредено — отвръща безгрижно той и ме целува по главата.

Излиза от банята, а аз се вторачвам в отражението си. Щастливият ми блясък след секса си е заминал. Отново съм в черната дупка на отчаянието. И какво ще правя сега? Не мога да продължавам вечно да отлагам проблема!

Нямам изгорена ръка. Нямам и годежен пръстен. Нямам и енциклопедични познания на разни думи. Аз съм една измамница.

— Попи? — появява се Магнус на вратата на банята и ме поглежда многозначително.

Знам, че иска вече да си лягаме, защото утре сутринта трябва да замине за Брайтън.

— Идвам.

Тръгвам след него, лягаме и аз се свивам в обятията му. Преструвам се много успешно на човек, който тихо и кротко заспива. Но отвътре всичко ми ври. Всеки път, когато се опитам да изключа мозъка си, в главата ми нахлуват милиони мисли. Ако се обадя, за да откажа дерматолога Пол, дали Уонда ще заподозре нещо? Дали бих могла да симулирам изгаряне на ръката си? Ами ако реша да кажа на Магнус точно сега?

Опитвам се да си представя последния сценарий. Знам, че той е най-разумният от всички. Знам, че именно него би препоръчала феята на агонията. Да го събудя и да му кажа.

Обаче аз не мога. Просто не мога. И не само защото Магнус е ужасно кисел, ако го събудят посред нощ. А и защото ще бъде шокиран. А родителите му ще ме запомнят като момичето, което изгуби семейното им наследство. Това ще сложи върху мен клеймо веднъж завинаги. И ще развали всичко.

Най-важното от всичко е, че не е необходимо да знаят. Това не е необходимо да излиза на бял свят. Госпожа Феърфакс може да се обади всеки момент. Ако можех да отлагам, докато…

А, не! Искам да си върна пръстена и тихичко да си го пъхна на пръста, и никой да не разбере. Ето това искам.

Поглеждам към часовника — 2:45 през нощта. После към Магнус, който диша спокойно. Изпълвам се с неразумно негодувание — добре му е на него!

Измъквам се изпод завивките и протягам ръка за халата си. Ще отида да си направя билков чай, както препоръчват в женските списания за безсъние, и ще напиша всичките си проблеми на лист хартия.^[7]

Телефонът ми е в кухнята и се зарежда. И докато чакам чайникът да заври, бързо преглеждам съобщенията, започвайки по навик да ги препращам на Сам. Аз имам съобщение от един мой нов пациент, който наскоро е претърпял операция на задното колянно сухожилие и му е трудно да ходи. Затова му изпращам кратък, окуражителен текст с думите, че ще опитам да го вмъкна в някой момент утре. Тъкмо наливам горещата вода върху торбичката чай лайка с ванилия, когато в телефона ми влиза съобщение и ме стряска.

„Какво правиш будна толкова късно?“

Сам е. Че кой друг да е?! Настанявам се на масата с чая си, отпивам и изпращам отговор:

„Не мога да заспя. А ти какво правиш толкова късно?“

„Чакам да говоря с един тип ОТ Лос Анджелис. Ти защо не можеш да заспиш?“

„Утре е последният ден от живота ми.“

Е, това може и да е леко преувеличено, но точно сега имам чувството, че утре наистина животът ми свършва.

„Разбирам защо не можеш да заспиш. Но защо да е последният ти ден?“

Щом толкова иска да знае, ще му кажа. Докато отпивам от чая си, изпълвам пет текстови съобщения с историята за това как пръстенът е бил намерен, но после отново е бил изгубен. Как дерматологът Пол иска да погледне ръката ми. И как семейство Тавиш вече достатъчно много се ядосват за пръстена, а какво остава, ако знаеха, че е изгубен. И как всичко постепенно се стоварва отгоре ми. И как се чувствам като комарджия, който се нуждае от едно последно завъртане на рулетката, когато всичко би могло да се оправи, обаче вече не са ми останали чипове.

Пиша толкова ожесточено и продължително, че раменете започват да ме болят. Раздвижвам се малко, отпивам още от чая си и тъкмо се чудя дали да не си отворя и бисквитки, когато пристига нов есемес.

„Задължен съм ти.“

Прочитам думите и свивам рамене. Добре де, задължен ми е. И какво от това? Миг по-късно пристига второ съобщение:

„Бих могъл да ти осигуря един чип.“

Вторачвам се сащисано в екрана. Нали е наясно, че онова с чиповете беше метафора, а? Нали не ми говори за истински чип от казино?

Или пък за любимата храна на тийнейджърите?

Обичайният дневен шум на колите го няма и от това стаята става ненормално тиха — с изключение на инцидентното обаждане на хладилника. Примигвам към екрана под изкуствената светлина, а после разтривам очи, чудейки се дали просто да не изключа телефона и да не отида да си легна.

„Какво искаш да кажеш?“

Отговорът му идва почти моментално, като че ли вече си е дал сметка, че предишното му съобщение е прозвучало твърде странно.

„Имам приятел бижутер. Прави дубликати за телевизията. Много реалистични. Това ще ти спечели време!“

Фалшив пръстен?

Май наистина трябва да съм ужасно задръстена. Защото това дори не ми беше хрумвало!