Робин Дехарт
Нейният разбойник (5)

Глава 5

— Какво искаш да кажеш с това, че си тръгваш? — попита Аналис на следващата сутрин. Знаеше, че гласът й прозвуча пискливо, но изведнъж се изплаши, че той ще я остави — не просто тук сама в тази колиба, а възнамерява да й обърне гръб завинаги. Напомни си, че я беше излъгал, беше я предал. Но тя първа му бе обърнала гръб, молейки един непознат, който смяташе за обикновен крадец, да я отведе далеч от годеника й, нали така?

— Имам бизнес среща в Кент — каза той спокойно.

Тя отвори уста, за да проговори, но от устните й не се отрони нито звук. Дали още възнамеряваше да се ожени за нея? Или смяташе да отиде при родителите й, само за да им пожелае всичко най-хубаво, преди я да изостави? Да опази името си, докато гледаше как нейното бива окаляно?

— Пени и Хилди ще кажат на всички какво ми се е случило — каза тя тихо. — Никой няма да те обвини, ако решиш да ме изоставиш.

— Няма да те изоставя. Повикал съм карета, която ще те отведе там, където пожелаеш — каза й той.

— Ами сватбата?

Той наклони глава настрани, поглеждайки я.

— Планирам да бъда в църквата, както се бяхме разбрали. Ако избереш да дойдеш, ще се венчаем.

— А ако не дойда?

Той сви рамене.

— Тогава предполагам, че ще бъда зарязан пред олтара, а ти ще си свободна да правиш каквото пожелаеш. Можеш да избягаш от приличието и скуката и да търсиш приключенията, за които копнееш.

Тя трепна, но все пак направи крачка към него.

— Това ли е? — попита тя, без да знае какво иска да й каже, но знаейки, че иска повече. Много повече. „Бори се за мен“, шепнеше сърцето й. „Желай ме, Грифин, обичай ме.“

— Това е — каза той меко. Обърна се да си върви, но спря за миг. — Ако решиш да тръгнеш към Лондон, може би трябва да го направиш скоро, времето застудява и може да завали сняг. Не ти трябва да останеш заседнала насред пътя. — Погледът му потърси лицето й, преди да затвори вратата след себе си и да си замине.

Остана сама в колибата. Грифин така и не й каза защо иска да се ожени за нея или дали въобще смята да го стори. Тя знаеше, че е мъж на честта, въпреки глупавия облог, който го бе накарал да се преоблече като разбойник. Щеше да се ожени за нея само защото бе казал, че ще го направи. Дори и репутацията й вече да бе съсипана. Но това щеше да се отрази и на него. Той го знаеше. Нямаше значение, че целомъдрието й бе непокътнато, или че той е единственият мъж, който някога я бе докосвал. Обществото нямаше да се интересува от подробностите. Всичко, което щяха да знаят, бе, че е отвлечена от разбойник два дни преди сватбата й.

Сега тя осъзна, че е искала той да й признае любовта си. Да я моли да стане негова съпруга, тъй като не може да си представи да преживее дори още един ден далеч от нея. Но мъжете не говореха такива неща, поне не на нея. Защо копнееше да чуе тези думи, изречени именно от него? Със сигурност не го обичаше. Той бе отегчителен и невнимателен… и страстен, и невероятно чаровен. Тя бе забелязала още през първата вечер на запознанството им, а след това всичко бе изчезнало.

Но миналата вечер, докато играеха на пленница и похитител, всичко бе различно. Те говореха, сближаваха се, бяха почти като приятели. Шегуваха се и флиртуваха. Той се държеше с нея така, сякаш я ухажва, съблазнява. Но дали това значеше, че таи нежни чувства към нея. Макар тя да знаеше, че не може да е това, защото иначе би се борил за нея… но да се бори за какво? За жена, която бе решила, че не го желае и не го обича?

Аналис се загледа навън в гората, обграждаща колибата. Заслуша се, надявайки се да чуе звука от копитата на коня му, свидетелстващ, че Грифин се връща при нея. Но, разбира се, той не го направи. Като по този начин оставяше решението на нея. Ами ако се качеше на каретата и заминеше за Лондон? Да се появи пред вратата на леля си и да работи заедно с нея в сиропиталището? Може би щеше да намери някакво удоволствие в живота си, работейки с тези, които са имали по-малко късмет от нея в живота си. Освен това обичаше леля си и двете винаги прекарваха много весело времето си заедно.

Ами любовта? Ами това да бъде съпруга и майка? Ами страстта, която бе вкусила за пръв път миналата нощ? Може би в момента Грифин не я обичаше, но това не значеше, че не може да я заобича. Нали така? Бе поискал ръката й и дори след като бе говорила толкова грозни неща за него, не й бе обърнал гръб. Тръгна за църквата с ясното намерение да се ожени за нея.

Или може би възнамеряваше да й обърне гръб, щом застанеше до него пред олтара. Не, той не можеше да бъде толкова жесток. Грифин, красивият Грифин, който притежаваше повече страст и авантюризъм, отколкото бе очаквала.

А дори нямаше нужда да споменава начина, по който я докосваше. Страстта, която носеше със себе си. Тя затвори очи и въпреки утринния студ, беше стоплена от мислите за него, докато си спомняше докосването на устните и ръцете му по кожата й.

Сърцето й се разтуптя лудо, а в корема й сякаш се стегна възел. О, господи. Нима бе възможно? Нима бе влюбена в собствения си годеник?