Лора Лей
Целувка за Коледа (9)

Девета глава

Беше нощ само за любов. Дори по време на партито освен коледното настроение, размяната на подаръци и смехът, имаше една топлина и интимност, които свързваха Джесика и Хоук.

Дискретни усмивки, докосването на ръката му, знанието, че сексуалната нужда нараства и в двама им. Когато кожата й започна да настръхва от усещане и чувствителност, Хоук я хвана за ръка и я поведе към Улф и Хоуп, за да се сбогуват.

Всеки, който ги гледаше, щеше да разбере защо си тръгват и какво ще се случи тази нощ. Освен факта, че бяха Породи, те можеха да подушат разгонването. Джесика знаеше, че всяко докосване, всеки откраднат поглед един към друг, ги издава.

Обратният път до къщата им премина в мълчание. Краткото разстояние беше изпълнено с магия. В примигващите светлини, в топлината, простираща се между тях. Когато спряха на алеята, Хоук заобиколи автомобила, отвори вратата и вдигна Джес на ръце.

Тя не можеше да говори. Гърлото й се сви от емоция, когато Хоук отвори входната врата и вместо да тръгне към горния етаж, той се насочи към всекидневната.

Преди да излязат за партито, стаята беше празна, а сега там имаше елха и застлан с коприна матрак, който ги очакваше.

Лампичките на елхата светнаха, когато двамата влязоха в помещението. Синьо и златно. Цялото дръвче светеше в синьо и златно. Имаше само лампички, без украшения, но в основата имаше малка кутия с весела опаковка.

— Какво е това? — прошепна Джесика, когато Хоук я отнесе до матрака и я пусна върху плътната копринена покривка.

— Това е нашата първа Коледа.

Хоук се взря в блестящите й очи. В тях имаше сълзи. Джес гледаше дървото, сякаш никога преди не беше виждала такова, точно както той беше гледал първата елха, която Улф и Хоуп бяха украсили за първата Коледа в Хейвън преди няколко години.

Там, на фона на цветовете, които Хоук беше избрал за тяхното семейство — нейните сини очи и неговите златни — той я проследи как се протегна и докосна с треперещи пръсти една от малките лампички. Златна. Неговият цвят.

— Хоук — прошепна името му с треперещ глас, обърна се и се вторачи в него сякаш току-що й беше дал най-ценния дар на света.

Мъжът преглътна тежко, гърлото му се беше свило от емоция. Това беше най-трудното, с което трябваше да свикне, помисли си той. Толкова много емоции, докато преди беше чувствал толкова малко. Лабораториите ги бяха изтръгнали от Породите. Войниците и учените ги пребиваха, вледеняваха ги и в някои случаи убиваха, за да се отърват от онези, които не можеха да скрият чувствата си.

Хоук беше оцелял. Беше прикривал всичките си емоции, понякога дори от себе си. Не го интересуваше нищо друго, освен оцеляването на Породите като цяло, и след неговото бягство това бе станало основната му цел.

Допреди Джесика.

Сега, загледан в кадифените дълбини на очите й, той разбра, че ще умре, ще убие, ще се отрече дори от расата си заради тази жена.

— Това е първият ми подарък за теб — вдигна малката кутия, оставена под елхата, и я подаде на половинката си.

Лекото докосване на пръстите й по неговите беше като близване на пламък. Хоук усети вибрацията точно под кожата й, подуши възбудата и следа от нуждата, която я изпълваше. Също така можеше да усети любовта, излъчваща от нея. Никога преди не беше подушвал любов, не и по отношение на себе си.

Можеше да се пристрасти към това ухание.

Гледаше как Джес взе подаръка и бавно развърза панделката, която беше завързал около малката украсена кутийка. Тя се освободи лесно, позволявайки й да отвори капака.

Бръкна вътре и извади малката фигурка. Фино изработен ангел с червена коса, сини очи и порцеланово тяло. Облечен с дънки и пуловер, с боси крака. На гърба му бяха закрепени кристални крилца, а на главата — блестящ ореол.

В краката му стоеше прекрасен сив вълк, чиито златни очи го гледаха с обожание. Намирането на художник, който да създаде исканото от Хоук, със сигурност не е било лесно. Деликатното украшение за елха беше изработено само за няколко седмици.

— Боже мой — прошепна Джесика и вдигна поглед към Породата. Пръстите й приютиха фигурката в дланта й. — Хоук, прекрасна е.

— Не толкова, колкото теб. — Трябваше да прочисти гърлото си, преди да продължи: — Това е първото ни украшение, Джес. Нашата първа Коледа заедно.

Хоук улови ръката й, вдигна пръстена от позлатено дърво на гърба на ангелчето, след което й помогна да се изправи и насочи ръката й към елхата.

Там, в центъра й, той прикрепи пръстена на едно клонче и се загледа как сини и златни светлинки проблясват около него.

След това сложи ръце на раменете на Джесика, обърна я към себе си, устните му докоснаха нейните и прошепна една молитва за бъдещето им.

Миг по-късно всичко потъна в мрак.

Джесика чу приглушения стон на Хоук. Но не от удоволствие или възбуда. Звукът беше толкова странен, така животински, че тя отвори очи, въпреки че той я дръпна към матрака.

Направо си беше падане. Не както мъж поваля жена, за да продължи с удоволствията, които заемаха мислите и на двамата. Беше пълно падане, ръцете му все още бяха обвити около нея, и той някак си успя да я плъзне под тялото си, въпреки че Джес усещаше, че почти е загубил съзнание.

— Хоук! — изкрещя тя и натисна много по-едрото му тяло, опитвайки се да го отмести от себе си и да разбере какво става.

След като успя да се измъкне, тя коленичи и стисна раменете му, когато внезапно беше дръпната за косата и захвърлена на пода.

Падна на ръце, вдигна глава и отметна косата от лицето си, опитвайки се да види нещо в мрака. Над нея падна мъжка сянка.

Устните на мъжа се извиха подигравателно, когато я погледна. Очите му, така познати, някога бяха изпълнени с топлота и приятелство. Едрото му тяло беше здраво, напрегнато от гняв, и Джес можеше да се закълне, че усеща желанието за убийство, излъчващо се от него.

— Тод — прошепна младата жена, гласът й беше дрезгав от предателство и болка.

Тод поклати глава, късо подстриганата му тъмноруса коса проблесна на коледните светлини.

— Мислех те за по-добра, Джес — отсече той. — Никога не бих предположил, че ще станеш курвата на едно куче. — Тя едва не трепна от презрението в гласа му, след което извика, когато той изрита Хоук. Неочакваният силен удар в ребрата не предизвика никаква реакция у половинката й, освен рязко издишване.

Джесика отмести поглед от очите на Тод към оръжието в ръката му. Безшумният автоматичен заглушител Глейсър беше изграден върху стария П-90. Напълно автоматичен, той използваше изгарящи плътта, разкъсващи броня муниции. Един куршум можеше да откъсне ръка или крак. Изстрел в главата, гърдите или гърба беше фатален. Оръжието беше незаконно, Съединените щати бяха поставили забрана за притежанието му преди повече от десет години, а всички продадени вече оръжия и муниции бяха издирени и конфискувани от собствениците.

— Какво правиш, Тод? — Джес съзря с периферното си зрение чантата си. Малкият Деринджър, който носеше там, не можеше да се сравнява с неговото оръжие, но ако успееше да стреля поне веднъж в главата или гърдите му, може би щеше да има шанс. Хоук може би щеше да има шанс.

— Глупава кучка — изсмя се Тод, лешниковите му очи горяха от гняв, когато ритна отново Хоук, преди да закрачи около матрака. — На какво ти прилича? Уверявам се, че ще си платиш за предателството към Бог и твоята страна. Тъпа курва.

Този път изрита нея.

Преди Джесика да успее да се отдръпне, стоманеният връх на ботуша му уцели корема й. Ударът я запрати към ръба на дървото и й изкара въздуха.

Задъхана, тя се опита да се отдръпне от пътя на следващия ритник и извика, когато той уцели бедрото й.

— Луд ли си? — изкрещя тя, едва отбягвайки следващия удар. — Породите ще те убият заради това, Тод.

Тод беше неин приятел. Бяха работили заедно в комуникационния център, бяха преминали заедно основното обучение и проверките на Породите. Той беше винаги усмихнат, винаги изглеждаше предан на Породите, винаги защитаваше техните права и правото им да живеят сред останалите хора.

— Първо трябва да разберат кой го е направил — засмя се той. — Как мислиш, че се промъкнах зад него, кучко? Как мислиш, че успях да се скрия в къщата, в която той прекарваше всяка свободна минута, строейки я за теб?

Джесика тръсна глава, за да отметне косата от лицето си, докато се опитваше да открие начин да излезе от тази ситуация. Как беше успял да се промъкне покрай Хоук? И да го извади от строя толкова лесно?

Тод се изсмя отново. Звукът беше грозен, брутален. В него отекваше заплаха и желание да причинява болка.

— Не можеш да разбереш, нали, Джесика? — попита подигравателно. — Предполагам Породите не са ти казали всичко за непосредствената близост и връзките, така ли е?

Всъщност тя знаеше това. Непосредствената близост и връзките се изразяваха в това, когато един човек станеше част от дадена глутница или семейство и мирисът му започваше да се смесва с този на околните членове на глутницата или семейството. Човекът започваше да излъчва не само собствената си миризма, но и тази на областите и на Породите в непосредствена близост.

— Постарах се да стоя близо. — Тод огледа всекидневната. — Носех дървен материал, навъртах се наоколо, говорехме си и се смеехме, докато къщата се строеше. А след това… — Усмивката му стана лукава. — След това влизах вътре възможно най-често, облечен в едни и същи дрехи, като се постарах да бъдат прани заедно с униформите на Породите. — Мъжът поклати глава. — Понякога е толкова лесно да се промъкнеш покрай тях. Затегнаха охраната около нас, когато заподозряха, че си ги предала, но въпреки това не беше достатъчно. Защото аз знаех как да ги заблудя.

Но не беше успял да ги заблуди задълго. Близостта и сътрудничеството само бяха направили миризмата му позната за Породите. Хоук може да беше пропуснал индивидуалният му мирис, смесен с неговия собствен, както и с този на останалите Породи, които бяха влезли в къщата, за да поставят елхата и лампичките, но това не означаваше, че Тод бе в безопасност.

Миризмата му сега беше смесена с тази на оръжието, както и уникалния му аромат, който сигурно беше по-силен заради разстоянието в стаята.

Познанията на Джес по тази тема бяха ограничени, но на Породите — не. Те знаеха как да проследяват враговете си, независимо дали те са били в непосредствена близост и сътрудничество, или не.

— Няма да ти се размине, Тод. — Младата жена поклати глава, но знаеше, че времето й изтича. Можеше да види в изражението му, в стягането на плътта на скулите и челото му, че той подготвя следващия си ход.

Не можеше да стигне до собствения си пистолет.

— Как успя да повалиш Хоук? — Не беше усетила удар по главата му, а със сигурност щеше, ако имаше такъв.

Тод се ухили отново. Усмивката му беше самодоволна и триумфална.

— Шампанското, което му дадох на партито. Имаше опиат. Специална малка смес без мирис, без вкус и отнема няколко часа да въздейства на сетивата на Породите. Възползвах се от удобния случай — сви той рамене. — И се увенча с успех.

Успех за него.

— Не искаш да правиш това, Тод — каза дрезгаво Джес и се изправи на крака, олюлявайки се сякаш е замаяна, сякаш ударите и шокът й бяха дошли прекалено много. — Не можеш да унищожиш Породите по този начин. Няма да проработи.

— Ще ми се размине — увери я той. — Те никога няма да разберат, че съм бил аз.

— Не ме слушаш, точно като баща ми — каза остро тя, привидно разгневена. — Начинът да ги унищожиш не е чрез този вид измама. А чрез разгонването.

Тод спря.

— Чифтосването е само слух. — И все пак в гласа му имаше съмнение.

Джесика се изсмя тихо, след което се хвана за ребрата.

— Ще ти простя синините само за миг — каза тя. — Дори ще се опитам да забравя, че си идиот, действащ на своя глава. — Мъжът се намръщи от обидата. — Представи си, ако можеш, че разгонването съществува. Как ще унищожиш Породите?

Очите му се присвиха към нея. О, да, нека съмнението раздвижи малкия ти мозък, помисли си Джес. Тя беше дъщеря на човека, ръководещ Обществото за чиста кръв, част от което очевидно беше и Тод. Дъщерята, която беше в затвора и беше предала хората си. Но той не можеше да бъде сигурен, не съвсем. Никой не беше чул нищо за нея в продължение на една година.

— Ти можеш да докажеш разгонването — предложи той тихо.

— Татко няма да ме чуе. — Джесика поклати глава яростно. — Убийството на половинките им само ще ги вбеси, но те имат зад гърба си подкрепата на много влиятелни политически фигури. Това не е начинът да бъдат победени.

Тод кимна бавно.

— Трябва да накараме хората да се страхуват от тях.

Джес се усмихна одобрително.

— Аз не съм предала хората и страната си. Знаеш, че не бих го сторила. Обичам баща си. Обичам страната си.

— Ти измъкна половинките на Ганър и Арлингтън от капана — обвини я той гневно, но пистолетът му се отпусна и вниманието му се насочи другаде.

— Направих онова, което трябваше — изръмжа Джес. — Разгонването, Тод. Докажи разгонването. Как ще го сториш?

Мъжът облиза устни и я погледна, сякаш започваше да разбира гледната й точка.

— Остави разгонването да поеме своя курс — предложи тя. — След това е бягството. Веднъж да го направя и разгонването да ме обземе, тогава ще имам това, от което се нуждаем, за да унищожим враговете. Доказателство.

Нямаше такава възможност.

— Чифтосана ли си?

— Близо съм. — Джесика прокара пръсти през косата си, имитирайки раздразнение. — Докато ти не реши да си играеш на идиот. Боже, не можа ли да ми дадеш само още няколко дни? Това е всичко, което ми трябва.

Дали подейства? Тод беше подозрителен. Все още я наблюдаваше, сякаш знае, че го лъже, че си играе с него.

— Как мога да ти вярвам? — Искаше да й повярва, защото мисълта най-сетне да докаже, че Породите са заплаха, беше неустоима.

— Никога ли не обръщаш внимание на друго, освен на собствените си безславни малки фантазии? Кажи ми, Тод. Някога здрависвал ли си се с някоя от съпругите на Породите? Не си ли забелязвал, че никога не ти позволяват да ги докоснеш? Как само на определени членове на някое министерство им е позволено да бъдат около тях? Казаха ми за разгонването още през първата ми година тук, защото съпругата на Алфа, както и тази на втория по ранг, се сприятелиха с мен. Аз трябваше да подпиша откази и да се закълна във всичко под слънцето, че никога няма да разкрия това. За да го докажа, трябваше да се погрижа един от тях да се чифтоса с мен. — Джес погледна към Хоук привидно отвратена и забеляза лекото трепване на клепачите му.

О, господи, нека се събуди. Нека да се оправи. Тя нямаше идея как да се измъкне от ситуацията. Оставаше й само да говори. Тод беше прекалено далеч, за да мине покрай него, и прекалено подозрителен, за да успее да го изкара от стаята.

— Все пак Хоук трябва да умре — каза Тод, когато тя отново го погледна.

— О, разбира се, убий кокошката, която снася златни яйца. — Джесика извъртя очи. — Откъде мислиш идва разгонването? Не чете ли документите? Хормон, Тод. Хоук трябва да направи всички онези малки „живи“ неща, като да ме целува, да ме чука, опитвайки се да ме заплоди с малки бебета Породи. Все още ли не схващаш?

Младата жена щеше да повърне. Не можеше да повярва, че казва тези неща, че Хоук е там и може да я чуе. Беше се борила толкова дълго, за да се реваншира за онова, което беше сторила против волята си. Сега само доказваше, че може би ги е предала доброволно.

Сякаш можеше да види бъдещето си пред вътрешния си взор. Виждаше как щастието й умира, а животът й става залог. Но ако Хоук оцелееше, ако успееше да се спаси, всичко това щеше да си е струвало.