Лора Лей
Целувка за Коледа (2)

Втора глава

Джесика имаше чувството, че Хоук е готов да избухне, когато влязоха в просторната колиба и чуха приглушен удар по вратата на мазето.

Младата жена сви устни непокорно, когато той се обърна към нея и я погледна с присвити очи, след което отиде до вратата, водеща към мазето.

Отвори я и замръзна, когато Ашли Тру се просна на дървения под на всекидневната. Дългата й руса коса, изпъстрена с фини кичури, закри лицето й за миг, преди да я отметне назад и да скочи грациозно на крака, за да погледне Джесика.

Хоук също се взираше в нея с изражение, което тя мразеше — студено и неподвижно. Струваше си едва ли не да целуне кучия му син, само за да види някаква емоция по лицето му.

— Тя ме заключи вътре — изръмжа Ашли, посочвайки Джесика обвинително с пръст. — Счупих си нокът. — Обърна се към Хоук и повиши тон: — Имаш ли представа колко е трудно да накарам моят Алфа да разреши посещение на салона? Да не говорим да плати за него? Сега страдам. Ако трябва да поема още един куршум, за да ми оправят ноктите, отиваме да се бием, Хоук.

Джесика скръсти ръце на гърдите си.

— Прави като останалите простосмъртни — отрежи ги и си ги изпили сама. — Гласът й беше изпълнен със сарказъм.

Бе изминала повече от година, откакто Джесика беше посетила козметичен салон. Не изпитваше никакво съчувствие към момичето.

— И си скъсах дънките. — Ашли погледна към краката си, сякаш другата жена не беше казала нищо.

— Изчакай година и скъсаните дънки ще излязат отново на мода. — Джесика сви рамене, като се стараеше да не показва нервността си от безмълвния, мрачен Хоук, който я пронизваше с поглед.

— Тя е напаст. — Ашли отново посочи с пръст в нейната посока. — Отказва да стои мирна. Опитва се да се измъкне. Никога не приема заповеди и никога, при никакви обстоятелства, не споделя газираната си вода с мен.

Джесика се подсмихна. Обичаше газирана вода, а да се сдобие с нея не беше лесно. Повечето Породи отказваха да й вземат нещо от града и когато успееше да получи, гледаше да си я скрие. Няколко пъти обаче я бе споделяла с Ашли, а тя никога не се отплащаше.

Изключително неблагодарна, заключи Джес. Ето защо отказваше вече да поделя.

— Свободна си за остатъка от деня, Аш — изръмжа Хоук, без да откъсва поглед от Джесика, сякаш бе прокълнат да остане завинаги в тъмнината.

Ноздрите на Ашли пламнаха от раздразнение, погледът й се плъзна към Хоук, след което се върна отново върху другата жена.

— Някой трябва просто да я застреля и да ни избави от страданието.

— Някой почти го направи — информира я Хоук.

Думите му я накараха да спре, очите й се присвиха върху Джес, а нацупеното разглезено изражение се трансформира в хладна, опасна решителност.

— Някакви заповеди? — попита тя. — Освен да си тръгна?

— Да си в готовност — нареди, без да сваля поглед от половинката си. — Сигурен съм, че скоро ще имаш привилегията да прекараш повече време тук.

Този път нямаше остроумни забележки. Ашли кимна бързо и сериозно, след което тръгна към вратата, отвори я и се измъкна толкова бързо, колкото Хоук бе издърпал Джесика на влизане.

— Ашли не може да бъде измамена лесно — заяви Породата лениво, като я погледна. — Как успя да я вкараш в мазето?

Джесика го погледна насмешливо и поклати ханш.

— Газирана вода. Казах й, че имам запаси долу и не слизам за нея.

— Газирана вода. — Хоук поклати глава. — Това момиче ще съсипе стомаха си с този боклук. Или ще те застреля за една. Откъде взе този път?

Джес стисна устни. Нямаше начин да предаде източника си. Последния път много неразумно бе казала кой я снабдява и Породата беше прехвърлена към неизвестен екип.

— Нямаш право да ги ограничаваш. — Джесика отпусна скръстените си ръце и се отправи към кухнята и плота с кафеварката и безкофеиновото кафе.

Още едно „не, не“. Кафе с кофеин.

— А ти нямаш право да излагаш на опасност здравето си. — Разбира се, Хоук я последва. — Доктор Армани те предупреди, че напитките могат да имат неблагоприятен ефект върху теб, но ти все още ги пиеш.

— И все още няма неблагоприятни ефекти. — Тя се обърна към него с напрегната усмивка и се хвана за плота зад гърба й. — Ти ограничи газираните ми напитки, кафето и шоколада ми. Не мога да напускам Хейвън, нито да се свържа с приятелите си. Мислех, че съм свободна, Хоук.

Това беше решението на Трибунала на Породите преди три месеца. Джесика е била упоена, принудена да следва получените заповеди, и все пак беше успяла да спаси жените, които Обществото за чиста кръв се бяха опитали да унищожат. Бяха й върнали свободата, но беше толкова ограничена, че понякога Джес се чудеше дали има някаква разлика от затвора, който бе понасяла преди.

— Ти си свободна. — Но дори в тона му можеше да се усети истината, че е всичко друго, но не и това.

Клатейки глава, младата жена му хвърли подигравателна усмивка, след което се отблъсна от плота и тръгна обратно към всекидневната.

— Вече можеш да си тръгваш. Както виждаш, жива и здрава съм. Не се нуждая повече от теб.

— А някога нуждаела ли си се?

В гласа му имаше една опасна, предупредителна нотка, която я накара да спре до вратата. Джесика се втренчи в камината в другия край на стаята, опитвайки се да се въздържи да не се обърне към него. Напомни си, че болката, която усеща в гърдите си, е страничен ефект от страха, а не от някакво друго чувство.

— Веднъж — отвърна най-сетне. — Това донесе ли ми нещо добро?

Не му даде възможност да отговори. Прекоси всекидневната и отиде в спалнята си, където затвори вратата тихо.

Веднъж беше плакала за него. Лежеше върху металното сгъваемо легло, ридаеше във възглавницата си и се молеше той да й помогне, или поне да я посети, да й даде възможност да обясни. Просто да говори с нея.

Но това не се случи. Една година беше живяла в почти пълна изолация. Месец след месец надеждата, в която се бе вкопчила в началото, бавно намаля, докато не остана нищо от нея.

Докато Джесика се движеше из стаята, вратата изскърца и се отвори, което я накара да се обърне на пети и да погледне изненадано към Хоук.

Гъстата черна коса падна на челото му въпреки опитите му да я отметне назад с пръсти. Златистокафявите му очи — нито кехлибарени, нито жълти — се взряха в нея мрачно и напрегнато, а дивите черти на лицето му, подчертани от еднодневната брада, правеха изражението му сурово.

Тесните дънки прилепваха към мощните му бедра и подчертаваха тесния ханш и стегнатия корем. Дънковата риза беше разкопчана на гърдите и не успяваше да скрие мускулестата плът.

Беше толкова красив, че дъхът й секна. Но това беше нормално за една Порода. Всички те изглеждаха невероятно добре по един груб и съблазнителен начин. Бяха създадени за сила, издръжливост и убийство. Както и да доставят удоволствие на сетивата на онези, които са създадени за тях.

Както и на тези, които ги видеха. Хоук беше образец на суровия и жилав мъжкар. Погледът му беше мрачен, изражението сурово, а тялото мускулесто и добре оформено. Беше оживялата фантазия на всяка жена.

Той беше мъжът, за когото Джес бе мечтала, за когото бе страдала и от когото най-накрая се бе отказала.

— Имах причини да стоя далеч от теб.

Джесика беше освободена от подземната клетка от почти три месеца, а това беше първият път, когато повдигаха темата. Тя не смееше да го споменава. Не искаше да го обсъжда, не искаше да се изправя пред емоциите, които знаеше, че ще я залеят.

— Ти взе правилното решение. — Младата жена се взря в него, отказвайки да отстъпи, отказвайки да му позволи да узнае колко я е наранило това.

От всички Породи, които познаваше, точно той би трябвало да знае, че никога не би ги предала доброволно.

— Това беше най-правилното решение. — Хоук кимна кратко и небрежно, пронизвайки душата й.

— Тогава защо повдигаш отново въпроса? — А тя защо просто не прекратеше темата? Защо го спомена, когато наистина нямаше значение вече?

— Играем тази игра, откакто беше освободена — заяви Хоук с тих, макар и мрачен глас, с някакво скрито чувство, което Джес не бе сигурна, че иска да назове.

— И каква игра е това? Онази, в която аз не искам да бъда тук? Или онази, в която ти настояваш да остана? Давай, прави каквото ще правиш, Хоук, и ме остави на мира. И докато сме на тази тема, дръж бавачките си вкъщи, ако нямаш нищо против.

— Ако имаше бавачка днес, нямаше да станеш мишена на един непознат убиец. — В гласа му имаше острота, скрит гняв, който тлееше и в самата нея.

— Оцелях. — Джес сви рамене, макар ужасът от мисълта за онова, което едва не се беше случило, да не можеше да бъде забравен толкова лесно, колкото би искала.

— Оцеля? — Изумлението личеше ясно по лицето му — очите му блестяха, изражението му беше наситено от емоцията. — Мамка му, Джес, едва не те убиха.

— Едва не се брои. Сега би ли си тръгнал? Искам да се изкъпя.

Младата жена му обърна гръб, опитвайки се да изглежда равнодушна, незаинтересована. Тя искаше да живее, но през изминалата година беше научила, че правилата на живота й са се променили. Сега, ако някой просто й кажеше какви са новите правила, тогава можеше и да получи шанс за живот.

Смайването на Хоук бавно се разсея от изражението му, но онова, което го замени, изпрати вълна от слабост по цялото й тяло. Един поглед не би трябвало да има силата да накара коленете на една жена да омекнат и да я залее възбуда. Не би трябвало да е толкова смел, толкова горещ, че Джесика да усети как слабините й пламват, подуват се и се овлажняват.

А на един мъж не му трябваха сетива, за да го разбере. Тя видя как ноздрите на Хоук се пламнаха, а очите му потъмняха, когато разпозна уханието на възбудата й. Не беше честно, защото тя не можеше да усети неговите емоции и възбуда.

Джес погледна неволно към предната част на дънките му и преглътна тежко при вида на издутината, която преди я нямаше. Доказателството за възбудата му притискаше плата и изпълваше главата й с еротични образи.

Младата жена трябваше да се насили да погледне отново лицето му, само за да види натежалите му клепачи и глада в очите му, които я увериха, че той знае какво точно е привлякло вниманието й.

— Водим загубена битка — каза Хоук, гласът му беше по-мрачен, по-дълбок. — Ще се случи, Джес, и тогава няма връщане назад. Знаеш го.

Да, знаеше го. Знаеше много добре какво е разгонването и какво ще причини на нея, както и на него. Знаеше също, че случи ли се веднъж, ще бъде обвързана с него завинаги.

Но беше ли готова да се обвърже с него завинаги, попита тих глас вътре в нея. Не беше като да го разкара от съзнанието си или от фантазиите й. Хоук беше там отпреди затварянето й, а мислите за него изпълваха мечтите й през цялото време, което бе прекарала там.

Дните и нощите, в които бе копняла да го види, жадуваща да облегне глава на гърдите му и да почувства ръцете му около себе си. Беше плакала за него. Двамата не се бяха целунали, не се бяха докоснали, но времето, което бяха прекарали заедно, ги свързваше в сърцето й.

Джесика не разбираше защо. Не питаше. Но знаеше, че е там. Това беше глупавата любов от пръв поглед, помисли си тя, ядосана на себе си. Мигновеното привличане, внезапното желание, надхвърлящи химичното и биологично разгонване, което Породите изпитваха.

— Искам да си тръгнеш — прошепна Джес, макар вътрешно да знаеше, че не желае наистина това. Искаше Хоук да я прегърне, да я докосне, да облекчи изгарящата болка, изпълваща душата й.

Той впи очи в нея няколко дълги секунди, след което кимна рязко.

— Този път — заяви с нотка на гняв. — Този път ще го направя, Джес. Но следващия път не се надявай.

Хоук се завъртя на пети и напусна стаята. Секунди по-късно входната врата се хлопна.

Джесика се срина върху дебелата покривка на леглото и изпусна дълга, уморена въздишка. Хоук не бе обещал да си тръгне следващия път. Времето й беше като взето назаем, що се отнася до чифтосването, и тя го знаеше. Проблемът беше, че след днешната атака имаше чувството, че и взетото назаем време вече е изтекло.