Адам Кенеди
Принципът на доминото (7)

7

Същата вечер в китайския строй вървях след Оскар, а зад мен бяха две момчета от съседната килия — едно стройно и с широки гърди копеле на име Харли и едно русокосо момче, на което викаха Небраска.

Харли беше много устат. Той се заяждаше с нас с Оскар, откакто се бяхме преместили от „Максимална сигурност“, като продължаваше да бърбори безспир, така че човек би могъл да схване смисъла на онова, което той казваше, но никога и да долови самите думи. Тъй като беше зад мен в редицата, го чух да почва отново с дрезгав и звучен шепот:

— …фантастичен жребец е той… голям дърводелец… много подъл… Максимална сигурност… но добър приятел на човека горе… бута си инструмента в шефската канцелария, чувам… там горе в шефската канцелария, и крънка за себе си по-ранно освобождаване…

Обърнах се, сграбчих го отпред за ризата и за едното ухо, завъртях го веднъж и блъснах силно главата му в бетонната стена. Когато той се обърна назад към мен с разперени ръце, опитвайки се да ме хване, аз го ритнах силно между краката и когато се свлече, го ритнах два пъти в лицето.

Върнаха ни обратно в килията, без никаква храна. След като захлопнаха вратата, Оскар попита:

— Какво те прихвана?

— Нищо.

— Нищо? И ти казваш на това нищо?

— Имах черен следобед. И не бях в настроение да понасям дрънканиците на онова копеле.

— За колко се обзалагаш, че ще ни преместят обратно пак през двора?

— Тебе пък защо? Ти не си направил нищо.

— Нищо ли? А кой, мислиш, се оправяше с Небраска, докато ти беше зает с неговата приятелка?

— Ти винаги си казвал, че си прекалено умен, за да се биеш.

— Да, но не можех да стоя там и да гледам как те пребиват до смърт.