Адам Кенеди
Принципът на доминото (23)

23

Не съм съвсем сигурен за времето, но ми се стори като петнадесет минути бързо каране. После завой, пет минути по чакъл и още пет върху нещо като бит пясък. Накрая спряхме и шофьорът каза:

— Е, хайде, измъквайте се оттам. И двамата. Ще смените колите.

Той излезе от кабината, заобиколи отзад и ни отвори вратата.

Слънцето огряваше косо дюните и се отразяваше в езерото. Блясъкът ме заслепи. Когато в първия момент стъпих от каросерията на камиона долу, не можех да гледам. Тогава всичко се проясни. Точно пред нас, на разстояние петдесет стъпки, чакаше черна лимузина „Крайслер“, пред нея две млади момчета, препасани с колани, единият в сива шофьорска униформа, а другият в тъмносиня риза.

— Окей. Движете се — каза шофьорът на колата. — Хайде да тръгваме.

— По-спокойно с нарежданията, приятелче — рече Оскар. — Достатъчно сме ги имали, за да ни стигнат и за още малко.

Тръгнах към крайслера. Чух как Оскар се влачи през пясъка след мен и си мърмори:

— Господи, тук е като на някакъв шибан походен лагер.

Мъжът със синята риза имаше револвер в ръката си. Като приближих до него, попита:

— Тъкър? Така ли?

Кимнах и той рече:

— На задната седалка.

В момента, в който го отминах, той вдигна ръка и револверът изтрещя и отекна в дюните. Извърнах се назад и видях Оскар на десет стъпки зад мен с кръв, бликаща от гърдите му.

— Ах ти, кучи сине! — Отскочих настрани, за да сграбча ръката с оръжието, но преди да мога да я достигна, револверът изтрещя отново. Тогава нещо тежко ме удари точно зад ухото. Падайки, видях Оскар, проснат по гръб на пясъка, и чух някакъв глас да казва:

— Преместете го в колата.

А друг, слабо достигащ до мен отвърна:

— Да, сър.