Адам Кенеди
Принципът на доминото (61)

61

Седях и дълго гледах през прозореца. Чувствах тялото си тежко и стабилно закрепено за седалката. Очите ми бяха сухи и горещи в орбитите си, а кожата на челото ми сякаш бе пресъхнала. Накрая, след около два часа, чух гласа на пилота по високоговорителя:

— Сега летим над Мексико.

Станах и отидох напред, там, където седеше Телма.

— Взе ли сандвичи?

Тя се пресегна за кутията на пода под нейната седалка.

— Има с шунка и сирене или със салам и сирене.

— Ще хапна от този с шунка и сирене.

Тя ми го подаде, увит в пликче, а аз попитах:

— Ами ти? Не си ли гладна?

— Закусих преди малко.

Седях край нея и гризях сандвича. После отидох до тоалетната, измих лицето и ръцете си и пих чаша вода. Когато после пак седнах до нея, й рекох:

— Съжалявам, че ти се развиках преди малко.

— Няма значение.

— Няма защо да побесняваш.

— Аз не побеснявам.

— Защо крещиш тогава?

— Страхувам се.

— От какво?

— Не знам.

— Няма от какво да се плашиш.

— О, Рой… за бога! Не съм на две години. Имам очи и уши. Да не мислиш, че съм мигнала от една седмица насам.

— Добре. Най-хубаво в случая е да го забравиш. Вече всичко свърши.

— Не, не е. И ти ЗНАЕШ, че не е.

— Според мен е отминало.

— Ти не ме попита къде ме държаха те и как се отнасяха с мен. Не каза нищо. Аз се върнах, а ти стоиш там с парче стъкло, притиснато до нечий врат, и кръвта течеше по ризата му, а ти не каза нищо за ТОВА. — Телма се обърна срещу мен на седалката. — Мислиш, че за мен е по-добре да не знам нищо. Но не е така. Гарантирам ти, че не е. Нищо не може да бъде по-лошо от онова, което мога да си измисля.

— Тогава не си измисляй.

— Мога ли да се спра? Да не мислиш, че ми е много приятно да се връщам към всичко това?

Усетих очите й, вперени в мен, да очакват отговор, какъвто аз нямах.

Тя се намести отново напред на седалката си. Когато погледнах към нея, тя се обърна към прозореца.

Накрая казах:

— Няма за какво да се караме. Не премълчавам нещата, защото така ми харесва. Просто не виждам защо трябва да напъхвам и твоя нос в тях.

— Но така повече не може да продължава. Няма да стане.

— При мен нещата стоят по-другояче. Аз съм бил в опасност през целия си живот. Свикнал съм с това. То ме следва навсякъде. Но не разбирам защо и ти трябва да свикваш.

— Но аз СЪМ свикнала. И ти го ЗНАЕШ. ЗНАМ какъв си. Но това няма значение. Важното е, че ти не можеш да бъдеш с някого и в същото време да се затваряш в себе си. Искам нещата да бъдат такива, каквито СА, независимо КАКВИ са. Но ти ме караш да се ПРЕСТРУВАМ през цялото време.

— Не те карам да се преструваш за нищо.

— Караш ме. Правеше го и по-рано, както и сега. Да не мислиш, че ПОВЯРВАХ на онази история, че някой те е извадил от затвора просто защото са разбрали, че си имал лош шанс и заслужаваш нов процес. Никога не съм го вярвала, дори и за минута. Знаех, че е лъжа, но не ми пукаше. Ако можех да те виждам и да бъда с теб, бих се преструвала, че вярвам всичко. — Тя отново се обърна към мен: — Да не мислиш, че повярвах и на онази история в Индианаполис? На процеса? Разбира се, че не. Не повече от съда. Но се престорих, че съм, защото ти го искаше. Теб не те интересуваше какво смята съдът, стига аз да те считам за невинен. Не беше ли така?

— Предполагам. Какво лошо има в това? Не виждам нищо лошо.

— Знам, че не виждаш. В това е бедата. Това ме кара да се чувствам по-особено. Знам, че искаш да ме държиш по-далече от нещата. Мислиш, че това е някакъв вид предпазване, предполагам. Но не можеш да ме защитиш от СЕБЕ СИ. Нямам нужда от всичко това. И не го ИСКАМ.

Чувствах очите й върху себе си. Когато се обърнах да я погледна, тя каза:

— Знам, че ти УБИ Ригинс. Бях готова да приема това още преди дълго време. И знаех, че имаше нещо гнило в онова, което е станало в Лос Анжелос. Нещо, в което ти си бил замесен. Мога да преглътна и това. Онова, което не мога да приема, е да бъдеш две различни личности едновременно.

Знаех, че Телма очаква да кажа нещо. Гледаше ме продължително, много продължително. После усетих тялото й да се отдръпва на седалката. Когато се обърнах към нея, тя отново се рееше през прозореца.

През останалата част от пътуването седяхме като неми. Накрая, тъкмо преди да кацнем в Пунтаренас, тя рече:

— Излъгах те по-рано за това, че не съм била с друг мъж. Той беше онзи приятел на Фей и мъжа й, онзи, който ти казах, че ме преследваше. Не исках и се чувствах ужасно после, но все пак го направих. И не само веднъж.

Тогава я погледнах, но Телма все още беше с лице към прозореца.

— Няма значение — отвърнах. — Всичко е наред.

— Не — възрази тя, — нищо не е наред.