Адам Кенеди
Принципът на доминото (6)

6

Тейг се облегна на стола и си запали цигара.

— Добре. Имаме известен напредък. Видяхте, че мога да направя това, което съм обещал.

— Знам, че ме извадихте от „Максимална сигурност“.

— Правилно. Но да продължим оттук нататък. — Той дръпна ципа на плоска кожена чантичка и извади папка с досиета, която отвори на масата пред себе си.

— Имаме нужда от човек. И смятаме да бъдете вие. Онова, което трябва да направя, е да убедя себе си, а после и моите хора.

— А кой ще ме убеди мен?

Тейг се усмихна широко, извади си очилата от джоба и си ги сложи.

— Не е толкова трудно. Всеки знае, че е по-добре да бъдеш вън от затвора, отколкото в него.

— За това ли говорим?

— Именно. — Той ме изгледа над очилата си. — Виждам, че слушате внимателно.

— Точно така.

Тейг погледна надолу към папката и занарежда страниците.

— Ще ви прочета какво имам за вас. Не всички подробности. Само най-важното. Ако не ме поправите, ще приема, че това, което виждам тук, е истина.

Седнах, гледайки към него, като се опитвах да отгатна в каква афера ме въвличаха. И веднъж влязъл, как бих могъл да изляза. Реших, че ще бъде просто. Бих могъл да се измъкна, когато си поискам. Веднъж да стана от стола, да мина през вратата и да обърна гръб на дърводелската работилница, на „Максимална сигурност“ и петнайсетте години минимум, на дървените стърготини и прахта, на скрибуцането на машините в ушите ми.

— Още нещо — добави Тейг. — Не бих искал да прозвучи заплашително… Дичър ви е споменал, че тези разговори трябва да бъдат пазени в тайна.

— Е, не ми го каза точно така. Просто ме посъветва да си държа устата затворена, иначе ще бъде глупаво от моя страна.

Тейг кимна и продължи:

— Ако имаме подозрение и за най-малкото изтичане на информация, всичко ще се прекрати. Ще бъдете поставен в ситуация, да не можете да съобщите нищо на никого. А ние с Дичър ще отречем, че някога сме били тук. Разбирате ли това?

— Разбрах го още от самото начало.

— Добре, да продължаваме тогава. — Той си намести очилата и започна да чете: — „Рой Тъкър. Роден в Андърхил, Западна Вирджиния, на 27 януари 1942. Родители — починали. Една сестра — Енид, която живее в Торонто.“ Как се е получило така, че е в Канада?

— Мъжът й не искаше да замине за Виетнам, рани се в колената и после отпътува за Канада. Тя отиде с него.

— Поддържате ли връзка с тях?

— Не. Не поддържам връзка с никого.

— Даже и със сестра си?

— Особено пък с нея.

— Защо?

— Защото съпругът й е голям глупак. Единственото умно нещо, което някога е направил през живота си, е да се отърве от войниклъка. От деня, в който тръгнаха с Енид, той употребяваше по-голямата част от времето си да й говори какво шило е брат й. Тя му вярваше. Така че бих могъл да си мина и без двамата. Той ще прави неговите десет хиляди на година, като целува нечий задник в Торонто. Тя ще надебелее като крава, ще имат половин дузина и повече деца, а що се отнася до мен, спокойно мога да ги пратя по дяволите.

— Фактът, че сте в затвора… нима сестра ви и нейният съпруг…

— Имате предвид сега?

— Да.

— Тя ми написа едно тъпо и шибано писмо, в което ми казваше, че не искала децата й да знаят, че чичо им е престъпник. И все думи от тоя сорт. Но всичко започна много по-рано. От петнадесетгодишна възраст постоянно си влизам и излизам от затвора. Това го има във вашата папка. Майка ми умря, когато бях на дванадесет години; Енид отиде да живее при нашата леля в Охайо. Баща ми избяга в Блуфийлд с някаква проститутка, а аз започнах да доказвам на всички какъв гангстер съм. Крадях всичко, до което можеха да се докопат ръцете ми, напивах се, биех се, чупех. Вие го имате в досието ми. За осем години се събира да съм бил вън от затвора година и два месеца. Тъй че сестра ми и мъжът й решиха, че ще е по-добре да минат и без мен.

— Вие казахте, че единственото умно нещо, което зет ви е направил, е да се отърве от армията. Щом смятате така, защо влязохте там?

— Нямах голям избор. Бяха ме пипнали за въоръжен грабеж в Уилинг и съдията ми даде възможност да реша: три години — или в армията, или в дранголника. Предпочетох казармата. Ако можех да избирам отново, щях да посоча затвора.

Тейг се втренчи в мен за миг и не каза нищо. После отново погледна надолу към папката:

— Никога не бих научил всичко това от досието ви. „Перфектна дисциплина, висока мотивация, първокласен стрелец в частта, произведен от редник в сержант за две години, три отличия…“

— Просто играх по правилата. За това ме бива. И знам кога съм надхитрен. Мога да играя по всякакви правила, ако се наложи.

— Казвате, че там сте получили жестока рана…

— Бях прострелян в задника, ако наричате това сериозно. „Многократно разкъсване на бедрения мускул.“ Това беше медицинското описание. Изглеждаше внушително върху удостоверението, но не беше толкова сериозно. Дяволски по-добре е от редица други места, за които мога да си помисля.

— Вие сте били подходящ за освобождаване от военна служба, след като сте излезли от болницата. Но сте отказали…

— По дяволите, направих го. Така пише в досието ми, но не е съвсем точно. Изпратиха ме в болница в Япония и докторът там реши, че Ще направи човек от мене. Майор Апългейт се казваше. Спеше с мен най-редовно и не мога да кажа, че не го харесвах. Той беше младо момче, около трийсетинагодишен предполагам, но беше страхотен лекар. Имаше мисионерска кръв в него. Твърдо бе решен да ме спаси от престъпния живот. Когато оздравях достатъчно, че да мога да седя, без да ме подпират с възглавници, Апългейт уреди да остана в болницата като помощен персонал, вместо да бъде уволнен. Изглеждаше така, сякаш исках да свърша с военната си служба. Считаха ме за геймена на болницата. Даже писаха за мен във вестника на рехабилитационния център. Апългейт ми беше промил мозъка до такава степен, че си мислех, че наистина бих могъл да се променя и да започна да върша нещо друго, освен да влизам в затвора. Здравата си поразмърдах задника през тези осем месеца в армията. Имах двойно удовлетворение от престоя си в болницата. Бях истински запален. Апългейт кудкудякаше около мен като майка квачка. Тогава му хрумна идеята не само да спаси душата ми, но и да направи от мен лекар. И както ви казах, започнах да вярвам на това. Излязох от медицинското поделение като биче, спуснато с парашут. Тогава бях на двадесет и шест години и имах чувството, че държа света за оная работа. Е, поне така си мислех. Но не се получи съвсем.

— Какво се случи?

— Вие знаете какво. Имате го в досието.