Адам Кенеди
Принципът на доминото (58)

58

Когато ме оперираха в полевата болница близо до Ки Нхон, ми даваха натриев пентатол за обезболяване. Тогава ми казаха да броя от десет до едно. Успях да стигна до седем. След това вече нямах усещания. Нямаше замъгляване. Нямаше потъване. Просто всичко изчезна. Но идването в съзнание беше съвсем друга работа. Слаби проблясъци на светлина, движещи се цветни петна, вълни от розов пушек, жълти приливи — идващи и отдръпващи се, глуха тишина без музика или вой на вятър. Горещо и топло усещане за плуване. Липсваше всякакво напрежение. Просто едно безразлично и дезориентирано съществувание и съзнанието за това, чувството, че усещанията ми са остри и напълно нормални, че всичко е наред и никакво допълнително регулиране не е необходимо, нито възможно.

Разликата сега беше в мускулите. Чувствах се силен, в пълно равновесие и в прекрасна форма като атлет. Нямаше никакво плуване. Бях като спортист, стъпил здраво на земята, спринтиращ между тебеширените линии, прескачащ препятствията по маркирания с бяло коридор, приемащ маршрута без никакви въпроси.

Беше точно четири сутринта, когато излязохме от къщата и се качихме в колата. Брукшайър караше, Тейг седеше край него, а Ризър беше с мен на задната седалка, като пушеше и тихо си подсвиркваше през зъби. Като се включихме в уличното движение, Тейг си сложи чифт слушалки и започна да настройва радиостанцията, която беше край него на предната седалка.

Улиците бяха тъмни и тихи. Брукшайър шофираше внимателно, докато свихме по магистралата. Той мина в лентата за бързо движение, където имаше съвсем малко коли, и продължи на изток, после на север, после пак на изток.

Ризър седеше и гледаше през прозореца, без да каже нищо. От време на време Тейг измърморваше нещо в микрофона, прикрепен към слушалките му, и никакви други звуци не се чуваха в колата. Само ревът на мотора, свиренето на гумите по настилката и случайният грохот от камионите, с които се разминавахме в насрещните ленти. Опрях глава назад на седалката си, затворих очи и изключих всичко.

Вече минаваше пет, когато излязохме от магистралата и свихме на изток по едно двупосочно шосе с много завои, отправяйки се към района на гористите планини. От двете страни на пътя имаше дървета, не се виждаха учреждения, нито бензиностанции, само случайни къщи, полускрити в гората.

Накрая Ризър погледна часовника си и каза:

— Време е. Къде е отклонението?

— След около половин миля — отвърна Брукшайър.

— Всичко е наред — рече Тейг. — Всеки от нас е точно там, където се предполага да бъде.

— Магистралата изолирана ли е? — попита Ризър.

— Идеално изчистена, пет мили напред и пет след нас. Няма никакво движение.

Тогава свихме надясно, пътувахме миля и нещо през гората по каменисто шосе, завихме наляво и се заизкачвахме все по-високо през дърветата по добре утъпкан коларски път. Когато спряхме на едно обрасло с трева сечище, беше вече шест без двайсет, почваше да се развиделява и един боядисан в бяло хеликоптер с червен кръст от всяка страна ни очакваше със загрят двигател и пилот в пълна готовност.

Докато излизахме всички от колата, Тейг предаваше по радиостанцията. Ризър се наклони и му каза нещо, после се обърна и се насочи към вертолета.

— Хайде — извика ми той, — да се качваме.

Докато вървяхме, Ризър ми говореше:

— Този вертолет не е като онзи, с който летяхме преди пет дни. Този е по-малък и по-бърз. Но вратите се отварят по същия начин. Що се отнася до тебе, нищо не се е променило. Щом стъпиш на борда, затегни си колана и си фиксирай стола на удобна позиция. Ще бъдем над целта точно в шест часа. Ще сме се издигнали пет минути преди това. Така че няма никакво време за зяпане наоколо.

Ризър си сложи слушалките веднага щом влезе във вертолета. Той се настани отпред при пилота, а аз заех мястото отзад, до вратата.

В шест без девет перките на вертолета се завъртяха и Ризър дойде при мен и ми подаде пушката.

— Проверявана е петдесетина пъти. Всичко, което ти трябва да направиш, е да я насочиш. Щом веднъж застанем над покрива, вратата от твоята страна ще се отвори и ние ще се спуснем рязко. Ще се опитаме така да го изчислим, че той да е на средата на пътеката към басейна. Знаем, че ще е там. Той е там като часовников механизъм всяка сутрин. Но може и да ни изиграе лош номер. Може да бъде във водата. Където и да е, трябва да го улучиш. Не пропускай.

Ризър се върна обратно на седалката си и сложи наушниците. Виждах го как си говори с пилота, но не разбирах какво си казваха от шума на моторите. Изведнъж гласът на Ризър се усили и той изкрещя нещо на пилота и вдигна ръка в посоката, където бяхме оставили Тейг и се бяхме издигнали.

Седях там, загрят и отпуснат, с пушка на колене и поглед, вперен в часовника. Някаква чувствена памет в мускулите и нервите ми говореше, че отново е Виетнам. Припомнях си залитането в мрака на ранната сутрин, изгълтването на чашата кафе, за да се събудиш, качването във военния кораб, лазенето и прескачането на храсти по твърд терен с пушка в ръка, трескавото напрежение да видиш целта, програмата да убиеш всичко, което се движи.

Сега не беше същото, разбира се. Макар и напрегнат до крайна степен и натъпкан с наркотици, знаех това. Но едно нещо го правеше да изглежда много подобно. И тогава, и сега нямах избор.

Издигнахме се бързо, завихме и се понесохме напред към върха на високото планинско било и гората. Като достигнахме до най-високите дървета и излязохме от мрака на каньона, за първи път видях слънцето да се подава от изток. И долу под нас — бялата къща в заграденото с каменна стена сечище, и яркосиния квадрат на плувния басейн малко по-надолу от къщата.

Като преодоляхме склона, започнахме да се спускаме под остър ъгъл към къщата. Вратата пред мен се отвори и студеният планински въздух ме удари в лицето. През следващите няколко минути ми се стори, че едва преброих до десет.

Намирахме се на височина хиляда стъпки и се спускахме бързо, когато го видях да тръгва по пътеката към басейна. Вдигнах пушката и го хванах на мерника, очаквайки го да порасне, докато се приближаваше — слаб, рошав мъж с бяла коса и бели мустаци — вървящ надолу по алеята в халат на сини и бели райета, отлична цел.

Той чу мотора и погледна нагоре към нас, махна ни с едната ръка и продължи да се движи спокойно, привикнал на кацане и отлитане на вертолети. Или може би големият червен кръст отстрани на корпуса го отпусна. Каквито и да бяха причините, той не се чувстваше заплашен. Продължаваше да си ходи право към басейна.

Беше изминал повече от две трети от алеята, когато ние се спуснахме и закръжихме на около двеста стъпки. Когато той погледна нагоре и ме видя, можах да забележа как изражението му се променя. Той видя пушката и изведнъж всичко му стана ясно. Обърна се и се втурна назад по пътеката, а аз се целех в средата на гърба му.

Тогава изведнъж той направи нещо умно. Единственото, което беше възможно в случая. Инстинктът му подсказа, че гърбът му беше чудесна мишена, ако се движи направо по пътеката към къщата. Той се гмурна в тревата, претърколи се веднъж и отново стана, полусвит, бягащ на криволици — обратно към плувния басейн.

Дочух Ризър да ми крещи от пилотската кабина и усетих корпуса да се олюлява и нагласява, тъй като пилотът задържа в устойчиво положение заради мене. Пушката си стоеше стабилна и притисната до рамото ми, насочена към синьобялата цел, докато той бягаше на зигзаг към басейна, опитвайки се да се хвърли във водата и да се скрие под нея.

Когато достигна ръба на площадката за гмуркане, гърбът му дойде в центъра на мерника ми и аз изстрелях три куршума.

Докато падаше във водата, той беше вече мъртъв, с обърнато надолу лице и халат, разперен като криле, а тъмночервеното петно около него се разпространяваше бързо.

Тогава чух кучетата да лаят, видях половин дузина от тях да тичат към басейна от всички посоки, а трима мъже да се втурват надолу по пътеката откъм къщата. В този момент пилотът се наклони над лостовете и ние завихме наляво, и се заиздигахме бързо.

Точно преди да изгубя хората от поглед, видях, че единият от тях носеше пушка. Докато вратата пред мен се затваряше, първият куршум се вряза в корпуса. После още два.

— Боже господи! — извика Ризър на пилота. — Извади този шибан вертолет от обсега!

Пилотът рязко издигна вертолета над хребета, дърпайки го назад и напред, за да го направи трудно досегаема цел. Още два куршума изсвистяха през кабината, но разстоянието сега беше на наша страна. Бяхме точно над планинското било и го пресичахме, когато последният изстрел изтрещя отдолу и улучи крака на пилота. Той разкъса артерията от вътрешната страна на бедрото му и кръвта започна да блика от дупката.

Тогава вертолетът се наклони под нас и в неравен и криволичещ полет се заспуска към стената от дървета по планинския хребет.

Измъкнах се от седалката си и минах напред, като издърпвах колана от панталоните си, докато вървях. Коленичих до пилота и го превързах силно над раната, като стягах, колкото можех. Очите му започваха да се засенчват, но той все още беше в съзнание. Като погледна крака си и видя, че кръвта е спряла, малко дойде на себе си.

Ризър си сложи слушалките и защрака копчетата на радиостанцията. После се наклони над пилота.

— Можеш ли да ни свалиш долу?

— Ще направя всичко възможно, но не мога да гарантирам къде.

— Положението още не е съвсем отчайващо, нали?

— Не, ако успея да се справя. — Пилотът дишаше тежко. Говореше с огромни усилия.

— Добре. Дръж се. Виждаш ли ей там ивицата на пътя? Ще можеш ли?

— Ще се опитам, по дяволите.

Пилотът разтърси глава, за да дойде на себе си, и зави остро надясно, към пътя. Аз стисках превръзката около крака му, а Ризър говореше по микрофона: „Ние сме в беда. Пилотът е улучен от куршум. Можете ли да ни видите? Добре. Няма да успеем да минем сечището. Ще станем на палачинки долу. По дяволите, елате по-скоро тука и ни измъкнете.“

Той млъкна, за да чуе отговора, после каза: „Забравете това. Никой не идва насам. Вратите на двора са задръстени от навалица, а пътните барикади няма да пристигнат поне още десет минути.“

Ризър погледна пилота:

— Добре, слушай ме сега. Само не изпускай от поглед онази бетонна ивица. Ще бъдем долу след около минута. Тогава ще те оправим. Само си дръж очите отворени за още една минута и всичко ще бъде наред. Спусни ни леко, спокойно и спри…

Ние се спускахме надолу по склона на хребета стремглаво и неравномерно, прекалено бързо и в близост до дърветата. Но все пак той успя да изправи посоката и да вдигне вертолета на около стотина стъпки над земята. Ние се носехме и потъвахме, и засичахме в продължение на хиляда ярда над върховете на дърветата, като корпусът закачаше клоните на по-високите. И така — докато стигнахме до пътя, все още сивеещ се при недостатъчната светлина на утрото.

Пилотът ни смъкваше бавно, машината ту залиташе, ту се килваше в продължение на последните тридесетина стъпки, които ни отделяха от паважа. Тогава изведнъж очите му се затвориха, ръцете му се отпуснаха от лостовете и ние запропадахме право надолу.

Когато се ударихме в земята, главата ми се блъсна силно в таблото с апаратурата и аз отскочих и се претърколих по гръб към опашката. Изпълзях отново напред към пилотската кабина, като разтърсих глава, опитвайки се да си събера ума. Наоколо миришеше на разляно гориво.

Ризър се измъкваше от обвитата в пушек кабина, едната му буза беше дълбоко порязана. Пилотът лежеше, проснат по гръб, а кръвта отново бликаше от крака му.

Заопипвах наоколо, докато открих колана. Подмуших го под крака му и започнах да го затягам отново. Но Ризър ме сграбчи за рамото и ме дръпна настрана.

— Хайде, Тъкър. Изчезвай.

— Ти изчезвай, кучи сине. Да не искаш да изоставим това момче да му изтече кръвта.

Ризър се пресегна над рамото ми, дръпна колана от ръцете ми и го изхвърли навън на земята. Като се обърнах, видях дулото на пистолета, притиснат към врата ми, точно под ухото.

— Ако останеш тука, ще умреш.

Аз се обърнах отново към пилота, но Ризър ме извади от равновесие и ме изблъска от кабината на земята. Докато се навдигах на ръце и колене, спирачките на две коли изскърцаха и спряха на трийсет крачки от нас. Брукшайър, Тейг и Хенмайер излязоха от нея и се затичаха срещу нас.

Ризър ме посочи и каза:

— Вмъкнете го в колата. Иска да се прави на герой.

Те ме привлякоха през бетонната площадка и ме бутнаха на задната седалка на колата. Ризър се настани до мен, а Тейг и Брукшайър заеха предните места.

Ризър свали стъклото на прозореца и каза на Хенмайер:

— Зареди вертолета. Той ще избухне веднага, след като пламъците достигнат резервоара с гориво, но нека все пак да му помогнем.

Докато Хенмайер тичаше към неговата кола, Брукшайър направи остър завой по шосето и се насочихме обратно към Лос Анжелос. Бяхме изминали по-малко от миля, когато чух експлозията зад нас.

Тейг се обърна към нас и попита Ризър:

— Какво мислиш?

— Мисля, че се оправихме — отвърна Ризър. — Съвсем добре сме.

След две мили надолу по пътя спряхме в изоставена кариера за добиване на чакъл. Там ни чакаше един син камион, а млад чернокож мъж го караше. Отстрани на камиона пишеше „Химическо чистене“.

Ние излязохме от нашата кола, преместихме се в каросерията на камиона и седнахме на някакви възглавници, между закачалките с разни дрехи и костюми. Брукшайър седна зад кормилото и тръгнахме надолу по главния път, около половин миля, после завихме надясно по един черен път през дървета и хълмове. Подскачахме и се друсахме около четиридесет и пет минути. Черният път свърши и ние отново се включихме в магистралата, а колите бързаха от двете страни покрай нас.

Болките от ударите започваха да заглъхват, но цицината на главата ми пулсираше и аз чувствах, че ми се гади от всичко, което бях видял и направил. Казвах си, че нямаше начин да го избягна, и знаех, че това беше истина. И все пак някъде дълбоко в себе си отказвах да го повярвам.