Адам Кенеди
Принципът на доминото (56)

56

Седях на задната седалка, опитвайки се по някакъв на-чин да се освободя от сплетеното кълбо в стомаха си. Бяха ме притиснали в най-тъмния край на тунела и имаше само един начин за измъкване — надолу по тесния коридор към изхода. Нямаше място за маневриране, нямаше избор.

Те бяха улучили с Телма. С това вече не можех да се справя. Бих могъл да заложа на всякакви шансове и на най-безнадеждните, ако не губех нищо друго освен себе си. Бях го правил цял живот. Бях слагал бъдещето си на тепсия и бях сякъл картите. Бях печелил малко и губил много повече. И бях готов да го направя отново. Даже жадувах за това. Но не и с Телма. Щом тя влезеше в играта, всички трикове пропадаха и аз не можех да маневрирам повече. Те се бяха досетили за това.

Колата се плъзгаше напред по широкия булевард с ярки улични лампи от двете страни, с редици от палми и зелени площи, мяркащи се в тъмното, с шофьорски алеи, лъкатушещи и водещи към входовете на големи, бели къщи. Отминавахме и широки площади с цветя и храсти пред тях.

Бях виждал къщи като тези в Лейк Форест, когато работех за Ригинс — внушителни свидетелства за преуспяване и превъзходство; не само място, където Да се спи и да се яде, но и едно болезнено заявление, че хората отвътре знаят някаква тайна, която аз никога нямаше да науча. Кой живееше там? Откъде бяха дошли? Кой беше събрал такава неизменност в един човешки живот? Никога и не се приближих дори до отговорите, но не можех да спра да задавам въпроси.

Тази нощ, тези къщи и тревни площи, това спокойно и противно богатство бяха част от нещо, с което аз се борех — с тази охолна и непоклатима сила, която успяваше да се запази, без значение как, с тази смесица от безсилие и самодоволство, която година след година създаваха хора като Тейг, Пайн и Ризър.

Докато седях в запечатаната клетка на задната седалка като впримчено животно, вълна от жестокост се надигна в мен, после се укроти. Както знаех, че нямам шанс да спечеля, започнах да планирам детайлите от защитата си.

Загубването на войната не ме плашеше толкова много, тъй като смятах да спечеля няколко битки, като поразровя моравките и поизстържа боята от тези самодоволни богати къщи.

Докато преминавахме през каменния вход и се движехме по алеята за коли, пред къщата светнаха прожектори и Пайн, Хенмайер и Брукшайър излязоха отвътре и заслизаха по стълбите — сресани, чисти и изгладени, с гладни очи, озъртащи се за храна.

Докато те вървяха към колата, аз се отпуснах на седалката и затворих очи.

Моторът угасна. Чух щракване при отключването на вратите и шофьорът излезе от предната врата. После се отвори и задната врата и чух някой да казва:

— Какво му стана?

— Нещо буйстваше отзад — отвърна шофьорът. — Вече изглежда съвсем изтощен.

— Добре. Хайде да го отведем вътре — чух гласа на Пайн.

Почувствах как чифт ръце ме изправят на седалката.

— Дяволски е тежък — каза някой. — И сякаш е вкочанен. Дай ръка.

Друг чифт ръце хванаха краката ми. Те ме повдигнаха и изтеглиха от колата, като ме подпираха от двете страни. Нечестната борба е, като да стреляш по патици. Трябва да се целиш в един отделен паток. Ако стреляш в цялото ято, ще ги изпуснеш всичките. Ако се биеш с повече хора, ще трябва да се насочиш към един за момента. Няма значение какво ти правят останалите през това време. В края на краищата те могат да те надвият, но не и преди да си им създал доста неприятности.

Започнах с Хенмайер. Той се наведе над мен, за да ми повдигне краката и да ме пренесат в къщата. Беше в чудесно положение. Мушнах два пръста в носа му и го дръпнах с всичка сила. Кръвта бликна като фонтан по лицето му.

Тогава Брукшайър се раздвижи зад мен и се опита да задържи ръцете ми, но аз го блъснах с глава в лицето и го запратих към колата. Той падна върху задната седалка, а аз треснах вратата на краката му, които стърчаха навън.

Щом се обърнах, шофьорът ми налетя с един гаечен ключ, а Пайн гледаше да не се изцапа. Хвърлих се върху него и се стоварихме пред входа на къщата, после го грабнах за китката, завъртях го около себе си и заблъсках ръката му в една купчина камъни. Успях да го ударя три пъти, преди шофьорът да издебне удобна позиция зад мен и да ме прасне с гаечния ключ.

Имах чувството, че се разпадам на парченца, после, сякаш в забавен кадър, усетих как бавно паднах на коленете си, след това се пречупих в кръста, леко се наклоних надясно, паднах по рамо, по гръб, а някъде в далечината дочувах, че всички крещят, а Пайн реве и хленчи за осакатената си ръка. После всичко се замъгли и стана меко, черно и тихо.