Адам Кенеди
Принципът на доминото (52)

52

След като кацнахме, ние с Ризър тръгнахме от площадката за приземяване към паркинга. Там ни очакваше Пайн.

— Как мина?

— Беше отлично допреди няколко минути — рече Ризър. — Гладко като коприна. Но сега вече не знам.

— Какво значи това?

— Той казва, че няма да го направи.

— Какво?

— Питай него — сви рамене Ризър.

Пайн се обърна към мен, като се опитваше да се сдържа. Но вратът му започна да почервенява.

— И какво казва той?

— Няма да го направя.

— По дяволите, как няма да го направите! Ние сме пред дулото на пушката и няма накъде да отстъпваме. Вие сте част от този план и той ще бъде приведен в действие.

— Само че не чрез мене.

— Сега изслушайте ме…

— Не, вие ме изслушайте. За какъв плиткоумен кучи син ме мислите? Да не смятате, че не съм се досетил какво готвите? Наистина бях в затвора, но не бях погребан. И в пандиза пристигаха вестници. Не помня за какво предполагах, че се спазарявате с мен, но, по дяволите, не допусках, че е за такава лудост. Мислите ли, че след такова деяние нещата ще заглъхнат? Надявате се, че ще успеете да сметете всичко под килима?

— Това не е ваш проблем…

— Ами да, дявол да го вземе, не е.

— Всяка възможност е проучена. Планът е издържан. Няма хлабави краища.

— Глупости. Всичките му краища са хлабави. Той е динамит, който ще избухне в лицата ви.

— Ти да не си мислеше, че ще е нещо лесно? — попита Ризър. — Не сме те извадили от затвора, за да окосиш нечия ливада.

— Не казвам, че е лесен. Имам предвид това, че е луд. Това е, като да се затичаш след Форт Нокс с отварачка за консерви. И въпросът не е в това дали можете да го направите. Въпросът е какво ще стане с вас след това. Светът не е много голям. Няма достатъчно места, където да се скриете.

— Казвах ви, че имаме два плана — рече Ризър. — Този днешният е вторият.

— Каква е разликата? — попитах. — В края и на двата той ще е мъртъв, нали?

Пайн стоеше безмълвно и ме гледаше. Накрая каза:

— Мислите ли, че ще ви оставим да се измъкнете така?

— Да ви го обясня така. Ако имах избора дали да си пусна куршум в главата, или да скоча от десетия етаж, бих предпочел скачането. Да разчиташ на шанса е лошо нещо, но все пак е по-добре, отколкото да нямаш никакъв шанс.

Пайн стоеше на слънце в центъра на паркинга и ме гледаше. Накрая се усмихна:

— Вие сте прав. Да се разчита само на шанса е лошо нещо.

Той погледна към изхода, където току-що спря зеленият понтиак.

— Ето вашия шофьор. Тя ще ви върне в Санта Моника.

Пайн се обърна и тръгна към триетажното здание в дъното на паркинга. Ризър вървеше на няколко крачки след него.