Адам Кенеди
Принципът на доминото (46)

46

И двамата се събудихме към три часа през нощта. Треперехме от нощния хлад. Телма се плъзна под завивките, а аз намерих в гардеробчето едно допълнително одеяло и й го метнах.

— Така е по-добре — каза тя. — Сега ми е топло, но умирам от глад. Защо ли съм толкова гладна?

— Защото не сме вечеряли. Това ще да е причината.

— Имам чувството, че стомахът ми осмуква самия себе си.

Вдигнах телефонната слушалка. След дълго чакане се чу мъжки глас.

— Има ли някакъв шанс да получим храна тук? — попитах. — Умираме от глад.

— Съжалявам, сър. Обслужването по стаите престава в два часа. Но през цялата нощ работи кафето на партера.

— И не биха ли изпратили нещо нагоре?

— Боя се, че не. Те не доставят.

Поставих обратно слушалката и започнах да се обличам.

— Всичко е наред — каза Телма. — Не излизай. Мога да издържа и така, ако трябва.

— Ако ти можеш, аз не мога.

Върнах се след двадесет минути с четири хамбургера, четири хот-дога с лютива подправка, пликче с пържени картофи и четири чашки горещо кафе. Седнахме в леглото и изядохме и последната трошичка от всеки сандвич, сборичкахме се за последното картофче и глътнахме и последната капка от кафето. Изхвърлих празните пликове и кутии в кошчето в банята, върнах се в леглото и угасих лампата.

— Чудесно беше — рече Телма.

— Хапна ли достатъчно?

— Така се натъпках, че просто не ми се говори.

Тя се претърколи близо до мен, сложи главата си на рамото ми и крака си върху моя.

— Мириша на пържено картофче. Ще ти хареса ли да те обича някой с мазни ръце и с дъх, миришещ на лук?

— Чакай да си помисля — отвърнах.

— Късно е, аз вече реших.

Тя се навдигна и се отпусна бавно върху мен.

— Страхотно е. Не се ли радваш, че се събуди?