Адам Кенеди
Принципът на доминото (45)

45

На смрачаване кацнахме на летището в Лонг Бийч.

Тейг ни преведе през изхода и настани в една кола.

— Отивате в хотел „Сътър“ в Санта Моника. Има запазена стая за мистър и мисис Уолдроун. Не е нужно да седите до телефона, но не се отдалечавайте много. И не липсвайте повече от час-два. Скоро ще ви се обадя, най-вероятно утре.

Той ми подаде едно пликче.

— Ето ви малко джобни пари.

Хотелът ми хареса. Изглеждаше точно както би трябвало да изглежда един калифорнийски хотел. На висока улица досами океана, сред палмови дървета, с плувен басейн точно пред входа, с безкрайно шествие от руси и дългокраки момичета и мъже с бели обувки и ризи, разкопчани до кръста. По пътя към асансьора мярнах Брукшайър да седи в преддверието.

Стаята ни беше на деветия етаж, с изглед към парка през улицата. Плажът беше на двеста крачки по-надолу и после започваше океанът.

Щом останахме сами в стаята, Телма посегна към телефона.

— Какво правиш? — попитах.

— Ще се обадя на Фей. Ще ме убие, ако разбере, че съм тук и не съм й се обадила веднага.

Отидох при нея и издърпах слушалката от ръката й точно когато телефонистката се обади.

— Извинявайте — казах, — ще отложим обаждането за по-късно. — Поставих слушалката, а Телма попита:

— Какво става?

— Нищо.

— Защо да не мога да се обадя?

— Не мисля, че е добра идея.

— Искам само за минутка да поговоря с нея. Да й кажа, че съм тук. Фей беше страшно добра с мен…

— Бъди разумна, скъпа. Само бъди разумна.

— Искаш да кажеш, защото… Не знам какво имаш предвид.

— Имам предвид, че новините от първата страница на вестниците за моето освобождаване от затвора не са съвсем така.

— Но нали всичко е законно и…

— Така е, но не мисля, че е особено разумно да го афишираме.

— Затова ли използуваме и чуждо име?

— Това е част от цялото. Тейг не иска във вестниците да се дискутира моят случай, преди да мине през съда.

Не исках да я лъжа. И не съм особено добър в лъжите. Но не знаех какво друго да направя.

— Все още не разбирам какво ще стане, ако се обадя на братовчедка си в Сан Бернардино. Тя няма да тръгне да разправя по вестниците, че току-що е говорила с мен, нали?

— Не знам какво може да направи и какво не. Просто не искам да говориш с нея. Става ли?

— ДОБРЕ. Няма защо да побесняваш.

— Аз не побеснявам.

— Тогава защо ми крещиш?

Тя отиде в банята, затвори вратата и можах да я чуя как плачеше. Исках да отида и да й поговоря, но не го направих. Излязох на терасата и изпуших една цигара, като гледах към океана.

След малко чух как вратата на банята се отваря и тя излезе на терасата по пеньоар и ме прегърна.

— Съжалявам — каза.

— Няма за какво.

— Нищо, съжалявам все пак. Не искам да се карам с теб.

— Хубаво — отвърнах. — Ние не се караме.

Прегърнах я и я целунах. Тя се притисна към мен и опря главата си на гърдите ми.

— Искаш ли да чуеш нещо шантаво. Както си стоях там и плачех, и се самосъжалявах, и се опитвах да ти бъда ядосана, изведнъж сред всичко това поисках… знаеш ли… започнах да се чувствам много странно. — Тя взе ръката ми и си я сложи между краката си.

— Въобще не те чувствам странна.

— Нямам предвид странна. Знаеш какво.

Седнах на стола и я придърпах на коленете си, а пеньоарът й се развяваше на терасата от хладния океански вятър.

— Господи, Рой. Ще ни види някой.

— Няма. Всичко е наред. Тук е Калифорния. Хората правят всичко навън в Калифорния.

— Но ние сме с дрехите и…

— Нищо, още по-добре, нали?

— Щом казваш.

След малко я пренесох вътре, съблякохме се и легнахме на леглото, а лунната светлина нахлуваше през прозореца. После неусетно заспахме.