Адам Кенеди
Принципът на доминото (41)

41

Беше десет часът сутринта, когато се върнахме в Пунтаренас. Телма почака в колата, докато аз се отбих до службата по недвижимите имоти. Сивокосата дама беше пак с нейната сребърна огърлица. Тя ме видя още като влязох и ме посрещна при първото бюро с широка усмивка.

— Все още нищо, мистър Уолдроун.

— Не разбирам.

— Какво искате да кажете?

— Това, че досега трябваше да сте намерили купувач.

— И аз така мислех. Но понякога предположенията ни излизат погрешни. Само имайте търпение. Скоро все нещо ще се появи.

Руис не бил в канцеларията, а излязъл някъде да пие кафе, уведоми ме секретарката му.

— Накъде е отишъл за кафе — попитах.

— Понякога се прибира вкъщи.

— А днес прибра ли се?

— Не знам.

Стоях пред бюрото и я гледах, а тя мълчеше.

— Какво има? — попита.

Не се помръднах, нито промених изражението си. Накрая тя не можа да издържи тишината.

— Наистина не знам… — започна тя, но не можеше да се застави да си повярва, знаеше, че аз също не й вярвам. Така че накрая ми каза къде е Руис.

Трябваше да отида до едно тежко, старо здание, с фасада, обърната към пристанището. Изкачих се до втория етаж. В офиса работеха вентилаторите, а няколко мъже в бели костюми седяха около масата, играеха на карти, пиеха кафе и пушеха черни цигари.

— Радвам се да ви видя — рече Руис.

— Търсих ви във вашата служба. Искам паспорта си обратно.

— Разбира се. Утре или вдругиден, мисля.

— Казахте, че това е формалност и че ще отнеме само няколко минути.

— Формалност е наистина.

— Какво означава това?

— Веднъж в годината моите началници в Сан Хосе преглеждат всички документи на чужденците. Докато паспортът ви беше в мен, те ги изискаха. Всичко е само въпрос на време. И не е в моите ръце, заедно с това.

— Вие дори не ми дадохте разписка, знаете ли?

— Не е необходимо. Когато паспортът ви се върне, ще ви го предам лично. Няма причини за безпокойство.

Щом се върнах в колата, Телма попита:

— Какво те задържа толкова дълго?

— Бюрокрацията.

— Някакви проблеми?

— Никакви.