Адам Кенеди
Принципът на доминото (38)

38

Два дни след като пристигнахме в Коста Рика, отидох с колата до Пунтаренас с банковата книжка в джоба си.

Касиерката ме изпрати до бюрото в ъгъла, където седеше един плешив мъж и си бършеше очилата. Като му казах името си, той се изправи, раздруса ми ръката и ми донесе стол.

— Радвам се, че дойдохте при нас, мистър Уолдроун. Коста Рика приема добре новопристигналите американци. Шест хиляди души от вашата страна живеят тук през цялата година.

— Знам. Прочетох го в брошурката, докато самолетът се спускаше.

— Няма престъпления. Няма лош въздух. Животът тук е хубав.

— Да се надяваме.

— Дума да не става. А вие си имате и хубав дом на чудесно място. Хуапала е приятно село. Сега… с какво мога да ви бъда полезен?

Казах му, че искам да обменя петстотин долара в костарикански пари. Той написа нещо върху лист хартия, подаде го на секретарката и ми каза:

— Ще видите, че с вашите пари ще можете да си купите много неща тука. Може би по-късно ще пожелаете да използвате спестовната ни каса. Или да си купите акции. Ако мога така да се изразя, сумата, която имате на вашата сметка, може да бъде инвестирана така, че да си живеете от лихвите и да не пипате основния капитал.

Момичето се върна с парите и ми ги наброи.

— Това е добра информация — кимнах. — Дайте ми малко време да се установя първо. После ще поговорим за това отново.

— Разбира се. — Той се изправи и си стиснахме ръцете.

— Има вероятност да поискам да купя още малко земя тук. В такъв случай ще се наложи да изтегля много пари от сметката си. Какво трябва да направя тогава?

— Просто да подадете заявление. Точно както направихте днес.

Щом излязох от банката, се спуснах надолу по улицата към пътническата агенция, която бях видял, докато карах из града. Момичето зад бюрото говореше чист, но беден на много думи английски.

— До Рио де Жанейро има по два полета всеки ден. В осем часа сутрин и в седем вечер. Самолетът се сменя в Панама сити. Там има един час престой.

Отидох до кантората по недвижими имоти и влязох в стаята, където пишеше „Англоговорещи“. Разговарях със сивокоса дама, която носеше тежка сребърна огърлица на врата си.

— Разбира се, че знаем тази къща. Тя е чудесен имот.

— Да, така е — отвърнах. — Но плановете ми за работа могат да се променят. И ако стане така, ще трябва да напусна Коста Рика в кратък срок. Ще бъде ли трудно да продам къщата си?

Тя се усмихна и докосна огърлицата си.

— Нашата работа е не да продаваме, а да издирваме къщи за продаване. — Тя прелисти купчина книжа и ми връчи един списък с двайсет или трийсет имена на него. — Това са купувачи, които не могат да намерят къща за купуване. Сериозни местни хора с пари в банката. За къща като вашата ви гарантирам, че бихте могли да намерите подходящ купувач за двадесет и четири часа.

Същия следобед един сребрист мерцедес спря пред къщата ни и слаб мургав мъж в кафяв костюм излезе от него и изкачи стъпалата на предната тераса. Тръгнах към него, за да го посрещна.

— Сеньор Уолдроун?

— Да.

— Аз съм капитан Руис. Имам удоволствието да ви кажа добре дошъл в Коста Рика.

— Благодаря.

— Работя в службата за имигранти в Пунтаренас.

Предложих му пиене, после попитах:

— Имигранти? Това означава ли, че съм направил нещо, каквото не трябва?

— Съвсем не. Обикновено ние изискваме да дойдете до офиса да се регистрирате при нас, но този следобед трябва да бъда в Хуапала, така че реших да ви спестя пътуването.

— Добре… благодаря ви.

— Ако ми дадете паспорта си, ще накарам някой от нашите чиновници да ви направи регистрацията. А вие ще можете да се подпишете следващия път, щом дойдете в Пунтаренас.

— Защо да не ви донеса паспорта си утре сутринта и да направим всичко това наведнъж?

— И така може да стане. — Той се усмихна и скръсти ръце. — Но след като вече съм дошъл дотук?

Когато влязох в спалнята за паспорта си, Телма спеше, загърната в плажния си халат. При затварянето на чекмеджето тя се събуди.

— Ей.

— Спи си, спи си.

— Какво става?

— Нищо, само един местен чиновник е тук. Трябва да види паспорта ми. Чака отвън на терасата.

— Нали няма проблеми?

— Не, просто бюрокрация.

След като Руис си отиде, ние с Телма слязохме надолу по брега и влязохме в морето да плуваме. Върнахме се след повече от час. Докато тя си взимаше душ, аз потърсих жената по недвижимите имоти в Пунтаренас.

— Обажда ви се мистър Уолдроун. Тази сутрин говорихме с вас за моята къща в Хуапала.

— Да, спомням си.

— Току-що получих известията, които очаквах. Изглежда, че ще трябва да продам къщата.

— Разбирам.

— Искам да намерите купувач колкото е възможно по-бързо. Можете ли да го направите?

Настъпи кратка пауза. После тя каза:

— Да, разбира се, мистър Уолдроун. Сигурно ще ви се обадя съвсем скоро.