Адам Кенеди
Принципът на доминото (35)

35

Тейг ме чакаше на аерогарата в Сан Хосе, току-що избръснат, самоуверен и усмихнат.

— Наех едно малко селскостопанско самолетче да ни откара до Пунтаренас. Полетът ще трае само петнайсет минути. После още двайсет с кола покрай брега до Хуапала и ще си бъдете вкъщи.

— Ами Телма?

— Тя е там. Каза, че ще ви сготви вкусно ядене.

Слънцето залязваше, когато излетяхме с „Чесната“. Носехме се право на запад, ниско над планините, а слънцето продължаваше да грее пред нас, докато теренът бавно се спускаше към морското ниво. От летището в Пунтаренас можеше да се види океанът.

В колата беше необичайно тихо след режещия звук от мотора на „Чесната“ и вятъра, биещ в корпуса. Вторият пилот на самолета караше колата — четиридесетгодишна лимузина „Ласал“, със стъклена преграда между предните и задните места. Ние с Тейг седнахме отзад.

— Мисля, че ще ви хареса къщата — рече Тейг. — Разположена е съвсем самичка сред хълмовете на брега. Но е само на десет минути ходене пеша до Хуапала. И е съвсем близко с кола до Пунтаренас.

— На Телма харесва ли й?

— Мнението й беше твърде сдържано. Но вие ще получите доклад от първа ръка след няколко минути.

— Какво сте й казали?

— Съвсем малко. Мислех, че вие бихте се справили с това по-добре от нас. Тя знае, че сме ви помогнали да излезете от затвора и че сме я довели тук да ви чака. Телма не разпитваше много. От момента, в който й предадохме писъмцето ви, тя прояви готовност да ни сътрудничи.

— Все пак ще трябва да й обясня нещо.

— Телма не е виждала документите. Тя не знае как сте излезли от затвора. Вероятно е убедена, че ние сме организация, която се опитва да помогне на невинни хора, че намираме нови доказателства и се опитваме да организираме нов процес.

— Така ли й казахте?

— Струва ми се, че Пайн й намекна нещо такова.

— Ами ако аз не искам да я лъжа?

— Тогава недейте. — Тейг си запали цигара. — Това си е ваша работа. В такъв случай ще имате много въпроси, на които няма да можете да отговорите.

Докато минавахме покрай пищната растителност от двете страни на пътя, внезапно се беше стъмнило съвсем, почти до мастиленочерно. А някъде в далечината отдясно до нас достигаше шумът на прибоя.

— И какво по МОИТЕ въпроси? — попитах.

— Имате ли някакви?

— Вие какво мислите?

— Мисля, че ако бях на ваше място сега, в главата ми щеше да има само един въпрос. Дали да вдишвам с пълни гърди чистия океански въздух на това място и мириса на цветята, дали да си пийвам и да си бъбря с жена си, или да седя в килията си в Хобарт.

Свихме от шосето нагоре по криволичещ коларски път до една къщичка, построена от греди. Прозорците откъм океана светеха.

— Ще ви се обадим — рече Тейг. — А дотогава живейте.

Отворих вратата на колата:

— А какво, ако не съм тук, когато се върнете? Откъде сте толкова сигурни, че няма да офейкам?

— Не сме сигурни. Но аз ви имам разумно доверие. И мисля, че сте достатъчно умен, за да оцените една възможност, когато ви се предостави.

Гледах как колата обръща по коларския път и изчезва надолу по хълма. Когато вдигнах поглед, Телма стоеше до перилото на терасата и ме гледаше.