Адам Кенеди
Принципът на доминото (33)

33

Робърт Кенет Апългейт. Онова, което трудно преглътнах, когато за първи път се запознах с него и стана ясно, че ще ме превъзпитава, независимо дали щеше да срещне съдействие от моя страна или не — беше не фактът, че бе висок, хубав и привлекателен, талантлив и преуспяващ кучи син в армията или навън, а това, че беше толкова дяволски млад. По-възрастен от мен, сигурно. Но не много. И изобщо не много, когато започнеш да сравняваш какво беше направил от себе си и какво аз не бях успял. Това ме караше да го избягвам през онези първи седмици в Япония.

Но той имаше отговор и за това. „Ти не се състезаваш с никого освен със себе си. Запомни това. А тази борба е достатъчна. Не се сравнявай с хора, които по някаква причина са успели да стартират преди тебе.“

Ако Апългейт беше по-голям, щях да го гледам с възхищение. Но не можеш да се възхищаваш на някое копеле, което е почти на твоите години. Ако наистина те превъзхождат толкова много, си склонен да свършиш с някаква смесица от завист и себеомраза. И така, ако не си внимателен, те побеждават извън всякаква категория и се чувстваш много лошо, ако прекалено се замислиш.

Това беше номерът на Апългейт. Той никога не ти даваше време да мислиш, а те улавяше в движение, поне с мен така се случи — ума, тялото, чувствата, всичко.

Апългейт никога и не се опитваше да се преструва, че съм най-добрият му приятел. Ние бяхме от различни породи — бобър и ястреб, — идвахме от различни гнезда, имахме различни навици на хранене. Той беше своето рода златен, оживял трофей, който никога не се е провалял в нищо, а аз бях просто един негов обект на въздействие. Апългейт беше много откровен за това: „Не обичам да се напивам всяка вечер и да търся проститутки. И се изморих да играя покер или да се състезавам на стрелбището. Смятам да прекарам шест месеца от свободното си време, като те обучавам. Ще те накарам да жадуваш всичко, което ти е липсвало. Оттук нататък никога няма да бъдеш доволен от нищо с изключение на най-доброто, което можеш да получиш.“

Но за това той грешеше. Никога не разбра какво значи да бъдеш програмиран за неуспеха. Не знаеше, че култивирането на вкус към хубавите неща отнема дълго време. Повечето хора биха заменили най-доброто един ден за нещо, с което са свикнали. Аз произлизам от поколения хора, които са вървели след воловете и мулетата, копали са земята, секли са дърва, отглеждали са чиста храна и са яли и умирали в леглата, в които са се родили.

Моите роднини не вземаха заеми и облигации, не се стремяха към някоя кантора, не ходеха в колежи. Те правеха това, което винаги са правили. Или поне се опитваха. И каквото и аз щях да правя, ако случаят не ме беше принудил да се занимавам с по-други неща.

Но Апългейт не разбираше това. Той беше мотивиран в посока нагоре. И не разбираше какво значи да си мотивиран настрани. Ако той беше на моето място, изправен срещу факта, че не може да ходи на училище, Апългейт щеше да работи в аптека или болница и да посещава училището вечер. Такъв щеше да бъде неговият инстинкт. И не можеше да разбере, че моят инстинкт бе да си намеря работа като нечий шофьор.

Казах, че Апългейт беше читател. И то повече, отколкото всичко друго.

„Има смисъл — обичаше да казва. — Всичко е тук. Всичко, което е красиво или мъдро, или значително, е било написано през едно или друго време. Как може някой да има наглостта или самодоволството да пренебрегва всичко това? Кой би искал? Човек чете, за да се чувства жив, да проумее за себе си нещата от живота, които не е знаел. Всички тези гънки и чупки в мозъка ти си имат някаква функция, някакъв потенциал, всички нервни окончания очакват да бъдат стимулирани. И всичко това е в книгите. Всичко. Целият шибан свят е тук, ако знаеш как да го откриваш. Четенето не е бягство от живота. То самото е живот и създава живот.“

Обичах да го слушам, когато говори така. И вярвах на всичко, което той казваше. Но не можех да го направя. Не можех да чета по този начин. Опитвах, но просто не се получаваше. Трябва да умееш да бъдеш сам. Трябва да го искаш, да бъдеш спокоен и уравновесен, когато си насаме със себе си. Всичко това не беше за мен. Аз побеснявах и се изнервях, когато нямаше никой наоколо. Обичам да има хора в къщата, в стаята, кучета и котки, да се говори, да се пее. Когато съм бил сам, това никога не е ставало по мое желание. Самотата за мен е наказание. Винаги е било така.