Адам Кенеди
Принципът на доминото (32)

32

Когато след вечеря се върнах в стаята си, лампичката на телефона ми святкаше. Попитах за някакво съобщение и телефонистката каза:

— Можете да си получите билета за самолета от бюро „Браниф“, аерогара „О’Хеър“, утре сутринта в седем часа. Полетът ви ще бъде в седем и четиридесет и пет.

— Накъде ще замина? — попитах.

— В съобщението не се казва.

Опаковах си багажа, взех си душ и си легнах рано. Беше десет и петнайсет, когато изгасих лампата. Лежах по гръб и се чудех дали ще се повтори безсънието от предишната нощ. Следващото нещо, което помня, е, че телефонът звънеше.

— Вашето телефонно събуждане, мистър Уолдроун. Пет часът.

Закусих в стаята си, после взех такси до аерогарата. Момичето от бюро „Браниф“ имаше букли над очите си и голяма чаша с кафе в ръцете си.

— Името ми е Хари Уолдроун. Имам предварително платен билет.

— Закъде?

— Не знам.

— Не се притеснявайте, господине. Още е рано.

— Компанията ми е направила резервация. Но не знам направлението.

— Имате ли поне някаква представа закъде?

— Слушай, сладурче, знам, че е рано. Но е точно толкова рано за мен, колкото и за вас. Сега ще пуснете ли името ми в този компютър, или да се обадя в контролния офис и да ги накарам да го направят?

Тя не отговори. Седна и натисна клавишите на компютъра, погледна го и каза:

— Ето го и нашия полет, три-едно-седем, за Мексико сити. Със спирка във Форт Уорт.

— Добре. Сега ми намерете билета и ще ви оставя сама с вашето кафе.

— Трябва да е истинско удоволствие да бъде човек женен за вас.

— Не съм женен. Свещеник съм.

Билетът ми беше за първа класа. След като потънах в една от онези големи седалки, заспах веднага. Като дойдоха със закуските, двадесет минути след излитането, ядох отново и пак заспах.

Събудих се чак като прелитахме над Оклахома. Четох си списание до приземяването във Форт Уорт и спах през цялото време, докато самолетът беше на земята. Събудих се при излитането. Тогава постепенно започнах да се оправям. Стоманеният кожух около главата ми постепенно се разпускаше, костите престанаха да ме болят, започвах да владея мускулите си.

За мен сънят е лекарство. Винаги е бил. По някой път е и наркотик. По време на тежкия период с баща ми, когато майка ми умря, двамата с Енид спяхме като наркомани, час след час, през деня и през нощта, затваряйки се за всичко, без да виждаме и да помним нищо.

Но в самолета не беше така. Беше просто и хубаво. Чувствах се чист, здрав и в безопасност, далеч от неприятностите и в пълно неведение за това, което ме чака напред. Надявах се, че когато сляза от самолета в Мексико сити, ще видя Телма.

Направих огромно и особено усилие да изхвърля Оскар и Снейбъл от съзнанието си. Но не можах. Не бях сигурен дали някога ще успея да го сторя. Нямаше образец с плюсове и минуси, който да приложа и да ме оправдае, да разсее вътрешната болка и вината. Така че не ми оставаше друго, освен да залича образите им.

Апългейт беше нещо друго. Поне той беше жив, потънал в голямото си кресло в жилището си в Оук парк, с пуловер и кадифени панталони, четящ до два часа през нощта. Когато мислех за него, си го представях винаги така. Не с униформа в Япония, нито в лекарската му престилка, нито със семейството му, с приятелите или пациентите му. Винаги си го представях сам, в неговото леговище вкъщи, дълбоко в онзи стол, под лампата, напълно съсредоточен в книгата.

Трудно е да възкресиш ярко в съзнанието си хора, които не носят нищо друго със себе си освен хубави спомени. Винаги е така. Но дори когато не можеш да си спомниш лошите неща и се уверяваш, че никога не са съществували, ако разровиш достатъчно някъде дълбоко навътре, ще намериш пясък в лимонадата.

Сигурен съм, че Апългейт не правеше изключение. Но поне винаги така ми се е струвало.

Той ми желаеше доброто. Това беше ясно. Искаше нещата да се подредят добре за мен. Винаги се опитваше да подели с мен онова, което имаше. Може би се е чувствал виновен. Може би си е казвал, че не на всеки са минали през главата моите преживелици. Най-малкото, което мога да се опитам да направя, е да закрепя на крака едно несигурно копеле. Като Тъкър например. Много хора си мислят така. Няма недостиг на добри намерения в света. Продължението е трудното, когато си изправен пред избора между това, което е удобно и приятно, и онова, което не е. Това е същественото. И много хора не издържат на проверката.