Адам Кенеди
Принципът на доминото (29)

29

Когато пристигнах там в дванайсет без две минути, Снейбъл вече ме чакаше. Той беше с петнайсет фунта по-тежък, отколкото си го спомнях. Косата му беше оредяла на темето и посивяла навсякъде. Първото нещо, което ме попита, беше:

— Откъде ми се обади?

Отвърнах, че съм позвънил от телефонна кабина.

— И двата пъти?

— Така ми се струва. Каква беше разликата.

— Исусе! Ти луд ли си?

— За какво толкова се нервираш. Какво значение има откъде се обаждам?

Лицето му доби смешно изражение, сякаш беше казал нещо, което не е трябвало да казва.

— Просто съм нервен от толкова работа. — Той се огледа наоколо.

Нямаше много хора в зоологическата градина. Само няколко възрастни дами и бавачки с бебета в колички. Той посочи пътечката, която се виеше между дърветата.

— Хайде да се разходим натам, за да имаме възможност да поговорим.

Снейбъл намери една пейка на трийсет крачки от тротоара, частично закрита от някакви храсти. Седнахме.

— Съжалявам, ако тонът ми не е прозвучал съвсем приятелски по телефона, но бях изненадан. Не знаех какво да кажа. Тоест разбрах, че си избягал от Хобарт вчера сутринта…

— Изненадан съм, че си прочел съобщението. Аз го търсих, но не го намерих.

— О, видях го. А после — тази сутрин се съобщаваше, че си заминал за Канада.

— Да, така писаха.

— Исусе, колко бих желал да беше така. Преди малко ти дойде насам с такава походка, сякаш си собственикът на това място. А сигурно са разпространили снимката ти по всяка полицейска кола в Чикаго.

— Нищо подобно. Никой няма да ме докосне дори. Всичко беше нагласено, Арнолд. Аз не съм избягал. Пуснаха ме и просто си излязох.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Някой отвън се нуждае от мен, затова и са ми го уредили.

— Уредили? Какво означава това? Никой не може да го направи.

— Но те успяха.

— Не знам как е станало. И за какво им е било? Оставих думите му, за момент без отговор. После казах:

— Не знам. Мислех, че сигурно ти знаеш.

Той не можеше да се преструва добре. След като зададох въпроса, на лицето му прочетох отговора.

— Не знам какво ти… Слушай, Рой, не съм те виждал от толкова отдавна, още от съдебната зала в Индианаполис.

— Зная. Но мисля, че някой е трябвало да ти е говорил за мен. Тези хора имат много информация. Все трябва да са я взели отнякъде. И нещо друго. Никога не можах да си обясня как се насочиха точно към мен. Има хиляди момчета в затвора. Как са се прицелили в едно от тях? Какво ги е накарало да кажат: „Точно този е, от когото имаме нужда.“

— Всичко това отлита покрай мен, Рой. На гръцки е, не се чете.

— Искаш да кажеш, че никой не ти се е обаждал и не те е питал за мен?

— Не, доколкото си спомням. Не. Сигурен съм. Щях да се сетя, ако бяха.

— Никога не съм те виждал толкова нервен.

— Не съм нервен. Просто не обичам да говоря така навън, на открито. — Той се изправи. — Хайде да отидем и да седнем в моята кола. Можем да пресечем оттук и да излезем на паркинга.

Вече вътре в колата го попитах:

— Защо се поинтересува откъде съм ти се обадил?

— Не знам. Случайно ми хрумна просто.

— Не, не беше случайно. Ти го знаеш, аз също.

— Рой, кълна ти се в Бога, че казвам истината…

Оставих го да седи и да се поти. Той си запали цигара и свали страничното прозорче. Аз допълних:

— Това е лесно да се провери. Ще им кажа, че съм говорил с теб, и ще видя какво ще ми отговорят.

— За бога, Рой, успокой се. Е добре, те наистина установиха контакт с мен. Но ако научат, че съм говорил с тебе…

— Кои са те?

— Не знам и не искам да знам.

— Какво означава това?

— Слушай… това е всичко, което ще ти кажа. Не ми е известно защо са те избрали тебе, нито за какво си им притрябвал. Но бъде сигурен, че ако те ни убият нас двамата, сега, в тази кола — няма да има нито арест, нито съд. И нищо във вестниците. Всичко ще бъде уредено от горе до долу по същия начин, по който ти излезе от затвора. Не бъди глупав, Рой. Аз съм адвокат. Нагледал съм се на тази мръсотия от толкова много време. Така си вървят нещата. Само си дръж устата затворена, прави каквото ти кажат, независимо какво е то, и може и да си отървеш кожата. Другата ти възможност е да си пуснеш един куршум в главата. Твоята мисия е предопределена, като издълбана в цимент. Не можеш да ги надхитриш. Примири се с това. Говоря ти като на приятел. Колкото по-малко знаеш за тях, толкова по-добре.

Слязох от колата, стоях на паркинга и го гледах, докато се отдалечи. Поседях още два часа в зоологическата градина, седнал пред клетката на тигрите, подреждайки в ума си онова, което знаех, мислех и подозирах, и се опитвах да си представя някакъв изход. Бях хладен и спокоен, твърдо решен да измисля най-правилния начин на действие. Но всичките ми мисли се извиваха обратно към началната си точка. Минаваше пет, когато се върнах в хотела. Бях вървял пеша през цялото време, само спрях на Дивижън стрийт за чаша кафе и хамбургер. Като влязох в стаята си, видях един плик на килима, точно зад вратата. Отворих го и намерих бяла картичка с надписан на машина текст:

„Гледай новините в шест часа по четвърти канал.“