Адам Кенеди
Принципът на доминото (26)

26

До осем часа вечерта бях толкова гладен, че започна да ми се вие свят. Реших да ям в стаята си. Но когато келнерът дойде до вратата с менюто, му казах:

— Промених си решението. Колко салона имате долу в ресторанта?

— Три, сър.

— Кой е най-добрият?

— Ами зависи от вида на ястията…

— Кой е най-скъпият?

— Дикенсовият салон.

Десет минути по-късно вече седях на една маса до стената в ъгъла, трима музиканти свиреха в отдалечения край на залата, сребърните съдове и чашите меко дрънчаха около мен, келнери във вечерни сака и жени в красиви дрехи идваха и си отиваха.

Докато гледах менюто, в паметта ми оживя картината на затворническата храна от предишната вечер. Печен боб, ориз, хляб и маргарин, кафе и пудинг от тапиока. Трудно беше да си представиш тези клисави ястия в един и същи свят с деликатесите, които минаваха покрай масата ми сега на табли и колички.

Когато главният келнер дойде за моята поръчка, казах:

— Донесете ми пържола и нещо друго, което върви с нея. Оставям на вас да изберете.

— Много добре, сър. Искате ли листа с вината?

— Не, благодаря. Аз съм по бирата. Донесете ми бутилка германско пиво.

— Сега ли ще я пиете, или после с храната?

— Сега. Не… чакайте малко, донесете ми едно уиски и джинджър ейл. А бирата ще я пия с пържолата.

Дикенсовият салон някак си не беше за мен. Знаех това, келнерът също. Исках да стана и да си изляза, да намеря някое местенце, където да ударя няколко бири и да хапна сандвич със сирене. Но продължавах да седя като закован на стола. Поне веднъж исках да имам най-хубавото. Чувствах нужда да видя как изглежда най-хубавото, независимо от това, колко неудобно може да ми се стори. Дори и да не го харесах, то беше нещо, което дължах на себе си. Ако балонът се спукаше и през нощта дойдеха шестима полицаи да ме натикат обратно в Хобарт, трябваше да имам какво да си спомням. Широко чисто легло, добра храна, няколко питиета и ленени салфетки на скута ми.

След петте години на макарони, фасул, ориз, кача-мак и спагети пържолата беше прекалено пищна за мен. И невероятно вкусна. Изядох само няколко хапки от нея. Не харесах соса, така че продължих нататък и изядох всичките печени картофи и зеленчуците и пет или шест кифлички с масло. После на два пъти си поръчах ягодова торта с дебел слой крем отгоре. Изпих бутилка бира и завърших с още едно уиски и джинджър ейл.

Когато чекът дойде, се подписах „Хари Уолдроун“ на него, без дори да погледна сумата. Това беше най-хубавата част от цялата вечеря. Когато станах да излизам, извадих десет долара от портфейла си и ги подадох на келнера. Това беше втората най-приятна част.

Минах през преддверието, слязох по стълбите и тръгнах навън по тротоара. Портиерът извикваше таксита, но аз му казах, че искам да вървя пеша. Завих надясно и се насочих към авеню „Мичиган“, пушейки от цигарите, които си купих този следобед. Беше мека, прохладна вечер. От време на време зървах отражението си в стъклата на витрините и прозорците, покрай които минавах, и си мислех, че не е толкова лошо. Изглеждах дори добре. В края на краищата положението не беше толкова лошо.