Адам Кенеди
Принципът на доминото (25)

25

Отидох до прозореца и погледнах навън. Беше красив есенен ден. Слънцето не грееше вече така жарко, но светлината му си оставаше все тъй ярка. Дълго време гледах надолу към брега, към колите и автобусите на крайбрежния паркинг. Мисълта ми се мяташе насам-натам като пустинно животно, търсещо убежище, но не намираше. Всичко, което можех да видя, бе сянката на ястреба. Накрая се извърнах от прозореца, отидох до стенното огледало над шкафа и се заразглеждах.

Не можеш да намериш много огледала в затвора. Повечето хора там не изгарят от желание да се оглеждат, дори и да ги имаше. Всякакво себелюбие и себеуважение, които някога си имал, те напускат бързо. И навикът да се оглеждаш — също.

И така — мъжът, когото проучвах там, в стаята онзи следобед, нито ми хареса, нито ме разочарова, нито ме изненада. Разглеждах го повече с любопитство, отколкото с разпознаване и с повече разпознаване, отколкото с одобрение.

Бях по-нисък, отколкото исках да бъда, лицето ми беше станало по-изопнато и по-сиво, отколкото го помнех; носът ми — прекалено дълъг и не съвсем правилно разположен; очите — малки и мрачни; скулите — издадени, а зъбите — като на добре гледано дете. Косата на върха на главата ми беше пооредяла, резките по бузите ми — отличителен белег на бащиния ми род — бяха дълбоки, а лицето ми имаше студено и затворено изражение, което не се променяше дори когато широко разтварях устните си в усмивка.

Нещо в дрехите ми също не беше съвсем наред. Те бяха нови и скъпи — тъмночервен халат, синя памучна пижама и черни чехли, — но правеха лицето ми да изглежда изхабено, второкачествено. Съблякох се, все още пред огледалото, и видях тялото си за първи път от толкаво много време. Бяло и тънко, с топчести твърди мускули, изпъкнали сухожилия, остри кокали и широки вени на ръцете. „Приличаш на баща ми — каза Телма, когато ме видя за първи път съблечен. — Тялото ти е като на миньор.“

Влязох във ваната, напълних я с гореща вода и седях в нея дълго време, без да мисля за нищо. После се излегнах, изпих две бутилки бира, изпуших три цигари и така си седях, пиейки и пушейки, повече от час.

До умивалника имаше тоалетни принадлежности — бръснач, четка за коса, четка за зъби, бръснарски сапун, всичко. Обръснах се, измих си зъбите и си сложих малко гел на косата да стои опъната. После се облякох.

Паспортът беше в джоба на сакото ми. Както и парите в портфейла. Имаше и карта за социална осигуровка, шофьорска книжка, банкова книжка — всичко това на името на Хари Уолдроун и на адрес в Норман, Оклахома. В гардероба висеше костюм на кафяви райета, друг — сив, сако от туид на закачалката с чифт сиви панталони.

Това бяха скъпи дрехи, които ми ставаха точно, те бяха току-що изпрани и изгладени, но изглеждаха така, сякаш бяха носени преди. Двата чифта обувки — едните черни, другите кафяви — ми ставаха идеално и бяха също скъпи и също малко износени. Четири вратовръзки на закачалката, шест ризи в чекмеджето, дузина носни кърпи, десет чифта къси гащета, шест чифта чорапи, дъждобран и мека кафява шапка в гардероба заедно с кожена чанта за книжа с папки вътре, съдържащи описания на болнични инструменти на испански и английски, с изброени размери и цени в десет или двадесет различни валути.

След като се облякох, имах вече по-нормален цвят на лицето си, продължавах да се чувствам все така странно в странните си дрехи. Седнах да прегледам вестника, който беше пристигнал върху подноса заедно с бирата и цигарите.

Имаше малко разказче в първия раздел и само едно съобщение на страниците за обявления. Заглавието беше „Две бягства от Хобарт“ и първият параграф ми казваше гова, което вече знаех. Но вторият беше интересен:

„Камионът с бегълците беше открит в дюните заедно с тялото на Спивента. Полицията смята, че той е прострелян от Тъкър, който после избягал през дюните, отвличайки шофьора като заложник. В ход е щателно претърсване на цялата северна част на Индиана.“

Захвърлих вестника, станах и отидох до телефона:

— Тук е Хари Уолдроун от стая седемдесет-нула-пет. Тази сутрин проведох разговор с едно отдалечено място и сега съм забутал някъде номера, на който се обаждах. Бихте ли проверили в регистрите си и да ми го съобщите.

— Да, сър.

Настъпи пауза. После телефонистката каза:

— Уолдроун, седемдесет-нула-пет?

— Точно така.

— Съжалявам, сър, но нямам регистрация на това позвъняване.

— Но разговорът беше проведен. Бихте ли погледнали пак?

— Нека да проверя в таксите, сър, и ще ви се обадя отново.

След три минути телефонът звънна.

— Съжалявам, сър. Дори не са ви отбелязали. Няма никаква сума срещу вашето позвъняване днес.

— Имаше забавяне на връзката — казах. — Някой от телефонния номератор трябваше да ми позвъни обратно…

— Съжалявам, сър. Изобщо нямаме отбелязано позвъняване.