Адам Кенеди
Принципът на доминото (19)

19

Отворих паспорта и видях снимката си под името Хари Уолдроун. Според датата паспортът е бил издаден преди три години. Той беше оръфан и изцапан и страниците бяха до половината запълнени с печати за влизане и излизане, главно от централноамериканските страни.

— Вие си имате професия, Уолдроун — каза Пайн. — Внасяте болнични инструменти и вашата територия е Централна Америка и Мексико.

— Никой няма да ви разпитва за това, така че не се притеснявайте — допълни Тейг — Просто да го имате за информация в главата си. — Той побутна някакъв сгънат документ през масата към мен. — Ето нотариалния акт, който обещах да ви покажа. Той е на испански, но ще видите името си Хари Уолдроун като собственик. Гарантирам ви, че е в пълна изправност.

— Защо всички адреси са задраскани? Откъде ще мога да разбера кой къде се намира?

— Почакайте мъничко — рече Пайн, — още мъничко.

— Ето ви и банковата книжка. Отгоре пише „Държавен кредит“, но думите отдолу са залепени. Вътре между депозитите е отбелязано 1 700 000. Наименованието на валутата също е залепено отгоре Курсът на обмяната е осем и половина към едно. Това означава двеста хиляди долара, сумата, която вече ви споменах.

— Откъде да знам дали казвате истината?

— Имате доживотна присъда, а ние ви измъкваме оттука. Утре. Това трябва да ви говори нещо.

— Когато съм вече ВЪН, тогава ще ми говори нещо.

Пайн се поизправи на стола си и подпря ръцете си на масата.

— В северозападния ъгъл на гимнастическия двор има стоманена врата в стената, с пазач пред нея. В осем и трийсет сутринта, точно преди да се строите и да се отправите към работилниците, се прехвърлете през вратата. Минете край пазача и кажете „Тъкър“. Продължете да вървите петдесет крачки, после се обърнете и се върнете до портата. Когато стигнете до нея, тя ще бъде отключена. Бутнете я, минете и я затворете след себе си. Точно пред вас ще има зелено-жълт хлебарски камион, който доставя храна до затворническата кухня. Качете се направо в камиона, отидете отзад и легнете долу. Шофьорът ще мине през страничната ограда на затвора и ще продължи по шосето. Ще се насочи на запад, към дюните. Някои от нашите хора ще чакат там в друга кола, за да ви закарат в Чикаго. Това е всичко.

— Звучи просто.

— Така е — рече Пайн.

— Ами ако някой от кухнята ме види да влизам в камиона?

— Няма.

— И все пак, ако?

— Никой не може да ви спре освен пазачите. А те няма да го направят.

— Няма ли да проверят камиона при портата?

— Точно утре не. Това е толкова важно за нас, колкото и за вас.

— Може би. Но ако някой започне да стреля — аз съм този, по когото ще се цели.

— Няма да има изстрели, не се безпокойте — каза Пайн. — Ние ви гарантираме.

— Не е достатъчно. Искам и гаранцията на Дичър.

— Това няма нищо общо с Дичър.

— Но той е в течение, нали?

— Да, но…

— Добре. Искам и той да потвърди.

Когато няколко минути по-късно Дичър влезе в стаята, лицето му имаше цвят на слива. Като ме видя, пребледня.

— Дявол да го вземе, беше ми казано…

Тейг го прекъсна:

— Знаем какво ви е било казано. Но се натъкнахме на неочаквана пречка.

— Аз съм пречката — намесих се. — Искам да се уверя, че знаете какво става.

— Не знам нищо. — Той се обърна към Пайн: — Вие ме уверихте, че това ще бъде направено без мен…

— Е, сега ви казвам нещо друго.

— Разбирам, че утре излизам оттук — обърнах се към Дичър. — И искам да ми кажете как ще стане това.

Дичър премести поглед от Пайн към Тейг и като не намери подкрепа там — отново към Пайн.

— Обяснете му — рече Пайн.

Дичър си пое дълбоко въздух и го издекламира тъй, сякаш го беше научил наизуст и се радваше да се отърве от него.

— През северозападната порта на двора, в осем и тридесет сутринта, пазачът ще те пусне.

— Как му е името?

— Грибър… ще се качиш в хлебарския камион…

— Кой ще го кара? — попитах.

— Един наш човек — отвърна Пайн.

— Продължавайте — кимнах на Дичър.

— …и камионът ще мине през посочената порта. Това е всичко, което знам.

— Няма ли да има проверка при портала?

— Не.

— Ами тревога ще се вдига ли?

— Най-малко един час по-късно — рече Тейг, — когато открият, че липсвате в дърводелската работилница. Дотогава вие ще бъдете с нашите хора на път за Чикаго.

— Това удовлетворява ли ви? — попита Пайн.

— Да речем — отвърнах, — но има още едно нещо. Ще взема и Спивента с мен.

Настъпи мека, бяла тишина. Тогава Дичър каза:

— Боже господи.

— И дума да не става — поклати глава Пайн.

Тейг се опита да заглади нещата:

— Можеше да стане, ако го бяхме планирали по-рано. Но нали разбирате… — Той млъкна.

— Да, предполагам — отвърнах.

Баукамп ме свали долу с асансьора и ме съпроводи по коридора до първата врата към затвора. Фийстър стоеше там на пост.

— Шефът го викаше — рече той, когато го наближихме. — Трябва да върнеш затворника обратно.

Докато вървяхме, знаех, че вече съм им обърнал гръб. И това чувство ми харесваше.