Адам Кенеди
Принципът на доминото (17)

17

До края на тази седмица аз залитах и се препъвах като упоено животно, разливах храната, изпусках инструментите, срязах си палеца с триона, счупих бормашината, одрах си ставите на пръстите в колелата на шмиргела. С усилие поглъщах яденето си, не можех да се концентрирам, нито да спя. Чувствах се слаб, бавен и напрегнат. Но всичко това беше вътрешно. Никой не забелязваше. Дори Оскар ме гледаше така, сякаш бях същият човек, който винаги съм бил.

Болестта продължаваше, тъй като симптомите бяха реални. Бях уплашен до смърт. Страхувах се както от действието, така и от бездействието, оскотял от всички тези години в затвора, вцепенен от силата на подобни гладко говорещи мъже като Тейг и Пайн.

И сред всичко това, като някакво напрегнато усилие на съзнанието да се самоизлекува, умът ми се връщаше към Западна Вирджиния, към годините, преди майка ми да умре и баща ми да пропадне, към времето, когато размерът на света беше четиридесет планински акра и слънцето отмерваше часовете.

Нямаше смисъл във всичко това или някаква насока и последователност. Беше само серия от картини, размиващи се и застъпващи се със звуците на добитъка и мулетата, хрътките, котките и пилетата, петлите сутрин и проскърцващата мелница. Виждах баща ми в гумени ботуши да се бъхти през калта от къщата до хамбара с кофи в ръцете. Или впряга мулетата, потупвайки ги по главите, за да ги изравни, или яде ябълка, като я бели внимателно и хвърля отпадъците и семките на кокошките. Или дъвче тютюн, правейки голяма буца в устата си, докато се движи бавно от кухненската маса до задния двор, или насипва тор по края на цветните лехи.

Тези спомени за баща ми — висок, слаб, мършав и бавно подвижен — винаги се връщаха първи. Това беше неговата ферма, която носеше отпечатъка на манталитета му. Семейството беше негово, също както и реколтата и кучетата, които се страхуваха единствено от него и идваха само когато той им подсвирнеше.

Майка ми му принадлежеше също. Енид и аз, разбира се, също бяхме негови, приличахме на рода му, говорехме и се движехме като тях и нямаше никакво подобие между нас и светлокосите и с дребен кокал роднини на майка ми.

Нокътят на палеца му беше разцепен, имаше един дълбок белег по средата до самия му край — постоянен признак на мъжественост — така го чувствах, когато бях шестгодишен. И в продължение на години наблюдавах моя собствен палец в очакване да се появи тази грозна и същевременно красива рязка.

За баща ми всичко беше веществено. Светът беше съставен от неща, които той можеше да пипне, да работи с тях, да ги оформи според нуждите си. Ръцете му бяха като живота му — силни и кафяви, мазолести и груби. Всички ние се съсредоточавахме в тях. Те строяха, работеха в градината, впрягаха, дояха кравите, държаха пушката, лопатата и бела, вилата. Ръцете му правеха люлките и играчките, копаеха гробовете. Те насочваха, подкрепяха и наказваха, ковяха и рендосваха, полираха, шлифоваха, наместваха и боядисваха шарки по мебелите през зимата, когато всичко е засипано със сняг.

Лицето му беше гладко, сякаш изваяно, в повечето случаи неподвижно. Гласът — тънък и дрезгав — рядко имаше нужда да се употребява. Ръцете му вършеха всичко, казваха всичко. Когато умря майка ми — той дяла подпалки в продължение на два дни, сече и ряза с триона дълго след мръкване, като седеше на висок пън. А три седмици по-късно загуби дясната си ръка на косачката.

Тогава всичко се разпадна бързо. Същата зима баща ми доведе вкъщи жена от Букенън. Косата й беше изрусена почти до бяло, така че ние с Енид я наричахме Памучния връх. Тя имаше глас, който можеше да реже и да дере, и да откъсва кожа от тялото ти. Те с баща ми седяха в кухнята през тези студени месеци, пиейки и борейки се един с друг. А през пролетта изоставиха фермата заради дългове и заминаха заедно за Блуфийлд.

Майка ми се казваше Естер. Тя беше дребна и руса, по своему тиха, също като баща ми. Имаше навик да си тананика и пее тихичко над гюма, печката, коритото за пране, когато месеше хляб, чушкаше боб, затваряше конфитюри, плетеше, шиеше, кърпеше, метеше, работеше в градината и плевеше. Тя беше топла и нежна, с успокояващи ръце, когато някой беше болен, наранен или с разбито сърце. Майка ми, също както и баща ми, вършеше всичко това с нейните ръце, присъствие и тяло. Указанията й бяха прости: „Имаме нужда от дърва, Рой“, поученията й дори по-прости: „Отваряй си очите сега“, или: „Срамота. Срамота, Енид.“

На обед седяхме тихо край масата. След като молитвата беше свършила, започвахме да се храним и никой не говореше. Това беше тиха къща и ние с Енид бяхме тихи деца. Но каквото и да ни оставиха нашите родители, те не ни дадоха инструменти, с които да се борим за оцеляването си. Нито думи, нито оръжия. Търсейки сигурност, Енид се омъжи за първия мъж, който я поиска, а аз отидох в затвора по възможно най-бързия начин.