Адам Кенеди
Принципът на доминото (13)

13

Продължавах да лежа буден в нощта. Бях прекарал през ума си всички картини, в които се виждах в живота отвън. Сега онова, за което си мислех и си представях, беше Телма. Бях я избутал във възможно най-далечното ъгълче на съзнанието си. Сега тя се настани при мен в тъмнината, сякаш от плът и кръв, толкова реална, че бих могъл да я чуя и да я докосна.

Тя беше шест години по-млада от мен, само на двайсет, когато я срещнах. Бяха женени с Ригинс от почти три години. Тогава е била на седемнадесет. Телма бе планинско чедо като мен и беше дошла в Чикаго от Северна Каролина с двама свои роднини. Работила известно време като прислужница в някаква къща в Лейк Форест. Ригинс я видял. Отначало я наел да му работи, после я взел в леглото си, после се оженил за нея.

Телма не му подхождаше. Там, откъдето идваше тя, хора като нея не казват „не“ на такива като Ригинс. Аз също не се разбирах с него. Той имаше начин да те накара да разбереш дали нещо беше по вкуса му или не. И за теб остава или да се съгласиш с него, или да си обереш крушите. Ригинс я беше сплашил, мен също.

Телма не искаше да го мами, аз също не бях настроен да си прекарвам времето с нечия жена, поне не с неговата. Но той ни тласна един към друг, без да го знае. Пък може и да го е знаел.

Всеки от нас съжаляваше другия и всичко, което се случи после, произлезе от това. Опитахме се да го скрием, но не бяхме особено добри в прикриването на чувствата си, особено Телма. Така че не го правехме на глупак особено дълго време.

Накрая тя му каза истината, че иска да го остави и да замине с мен. Но Ригинс продължи да си я кара постарому, като че ли не я беше чул. Наскоро след неговата смърт аз се озовах в затвора, както и Телма.

Името й, преди да се ожени, беше Телма Честър. Мъжете от нейното семейство бяха копали въглища в продължение на сто и петдесет години. Когато мините в техния град се изчерпали, същото полека-лека се случило и със семейството й. Хората се пръснали или измрели, или попаднали в затвора, някои забогатели.

Телма беше дребна и мършава, с кафяви очи и червеникавокестеняви коси, като на кутре, което се ражда като изтърсак в боклука и после си остава малко, защото не е достатъчно силно, за да се бори за своя пай от храната. Но същевременно в нея имаше нещо упорито и жилаво. И нещо топло и нежно, което независимо от малтретирането и липсата на грижи не си беше отишло. След като веднъж се сближихме, между нас вече нямаше никакви проблеми и съмнения, докато не се настаних в затвора и не започна да ме гложде мисълта за това — колко дълго ще се наложи да остана тука и какви последствия ще има то за мен и още по-важно за нея.

Писах й. Отне ми доста време да й кажа направо точно какво мисля. Всичко звучеше малко по-иначе, не така, както го исках. Допусках, че излезе безмилостно, глупаво и хладно, но нищо не можех да направя.

Писах й, че съм мислил дълго, опитвайки се да намеря някакъв изход, но както и да разглеждах положението, щях да си седя в затвора, докато стана почти на петдесет години, даже повече. Затова не виждах никакъв смисъл тя да се навърта наоколо като прислужница или чиновничка в близкия универсален магазин, дока го ме чака да изляза.

И така, няма да ти пиша повече, колкото и да ми се иска.

Не желая също и ти да ми пишеш. Знам, че това ще те засегне много, аз също няма да се чувствам кой знае колко добре, но не мога да измисля никакъв друг начин, по който да те заболи по-малко. След като веднъж свикнеш с тази мисъл, ще ти бъде по-лесно и ще можеш да си устроиш живота сама.

Само тези редове. И спрях да пиша. И не четях нейните писма. С изключение на онова, с което тя отговаряше на моето. Носех си го постоянно в джоба на ризата в продължение на три години, докато мастилото избледня от потта ми, а хартията се протри. Но дълго преди да се случи това, знаех вече всичко наизуст. Поне последната и най-важна част.

Не съм изненадана, че ми пишеш така. Очаквах го от по-рано. Знам какво става в главата ти. И те обичам за това, което ми казваш. Знам, че мислиш как ще е по-добре за мен. Но, моля те, не го прави. Не се затваряй в себе си. Знай, че ще ти пиша, независимо дали получавам отговор от теб или не. Дори и да не четеш писмата ми, аз пак трябва да ти пиша. Това е единствената връзка, която имам с теб, и не мога да я изоставя. Няма да се опитвам да те карам да правиш нещо, което не искаш или мислиш, че не е правилно, само запомни, че що се отнася до мен, нищо няма да се промени. И не могат да те държат затворен вечно.

Не беше лесно да й връщаш писмата след всичко това. Но аз го направих. И след като я освободиха под гаранция, когато идваше в Хобарт в деня за посещения, аз избягвах да я виждам. Телма идваше всеки път, когато можеше, в продължение на шест месеца, но никога не се срещнах с нея. Накрая престана. И аз спрях да мисля за нея. Тренирах се на това. Точно както се тренирах да не мисля и за нищо друго навън.

Но сега изведнъж получих лудото и безсмислено усещане, че ще мога да се измъкна. Изгарях от желание да разбера къде е тя. И как бих могъл да я намеря. Телма отново оживя физически. За първи път от пет години насам можех да я усетя край мен на леглото, мъничка и топла, стройна и гладка като дете, да шепне и да се смее, да лежи под мен или върху мен, да ме докосва и целува, да спи, заровила глава в трапчинката на рамото ми.

Лежах буден до среднощ и се борих с часовете през целия ден, чакайки Тейг, но той не дойде. Чаках, страдах и се потях. Накрая се отказах от него. Знаех, че играта е приключила. Нямаше смисъл още от началото. Кой ли би имал силата да заобиколи Дичър и цялата шибана наказателна система и да ме пренесе през стените на свобода? И ако някой действително има тази власт, защо пък точно мен да изберат? Каква нужда биха могли да имат, каква причина? Какво можех да направя за тях, така че да си струва усилията им? Всички въпроси имаха отрицателни отговори. Така че спрях да си ги задавам. Аз просто се надявах, после се отказвах, после започвах да се надявам отново.